Спирт, есенция и умора

(вчера изкарал половината нощ в обмисляне как точно да спре да ме боли (на около три стъпки от идеята за вадене на нерв с тъп нож), а днес отидох на концерт. Вече и не се учудвам.)

Center си представиха албума в Mixtape, получи се доста приятно като атмосфера, а самата им музика беше страхотна (преди малко се rip-на cd-то и си го слушам). Инструментален метъл, в който идеите се преливат по някакъв много приятен и готин начин.
(накратко, намерете си го и си го купете)

Завършиха с една импровизация, която трябва да бъдат убедени да запишат и качат някъде. Накратко, недошлите пропуснаха.

(концертът започна в 22:30 и свърши към 02:30)

Започнаха странните австралийци от Alithia, които свириха нещо странно (пишеше “astral core” или нещо такова), имаха добри идеи и ми се видяха някакси недовършени. Взел съм си двата им диска да ги прослушам и да видя как са на студиен запис.

Последваха Кайно йесно слонце, които са любопитна музика за такъв концерт – много ambient, много спокойно, чак цялата публика насяда пред сцената, за да ги слуша. Лошото е, че те трябва да свирят в някоя опера/филхармония или някакво такова място, в което публиката мълчи – те самите са тиха група и никой не могат да надвикат, включително партито от съседната дискотека.

Smallman пак свириха страхотно, въпреки че бяха бая уморени и че имаше няколко криви технически проблема. Направиха и няколко нови парчета, да видим кога ще се появи албума (нищо не споменаха по въпроса). Усещането след тях е някакво размазано и спокойно, не като след нещо с много куфеене (не че нямаше).

Снощи (т.е. четвъртък вечерта) ходих на концерт на Smallman, Center и Vrani Volosa (след което до 4 си говорихме с разни хора в Кривото, спах от 5-6 до 12 и в момента довършвам разни работи, та имам малко време да пиша).

Събитието се проведе в Mixtape (или както може да бъде открито в net-а – “Mixtape 5″). За пръв път бях там и мястото се оказа доста добро – хубав звук, добра сцена, имаше си място, точно като за такива концерти.

Започнаха Center, за които вече съм писал – пак бяха много радващи и приятни (чудя се кога ли ще издадат нещо). Vrani volosa се оказаха донякъде интересни, имаха няколко добри песни, но към края направиха една 15-минутна, която в общи линии беше едно постоянно повторение, а и нямаше кой-знае колко разнообразие в останалите им.

Smallman (споменавал съм ги накратко, двата им албума са в списъка на нещата, които си струват), от друга страна бяха неповторими. Различно е като излезе група, която е наясно с това какво може, която не е продължение на нечие его – вокалът между песните говореше тихо и спокойно, нямаше стандартните подканвания и сценични похвати – най-вече защото нямаше нужда. Музиката си беше от типа, в който всеки си се потапя и наслаждава по свой начин. Неслучайно ги наричат ” “Tool” от Асеновград ” – всеки забелязва приликата даже да не ги е слушал преди – но не в смисъла на копие на стила, а просто метъл с много мисъл и идея в него (и вокал, който може да докара истински емоции в гласа си).
Изсвириха и една нова песен, чудно кога ли ще направят трети албум.

Update: Добри хора ми писаха, че Center до края на месеца ще влязат в студио да записват (оригиналния източник), та може да очакваме нещо сравнително скоро, а Smallman са обещали есента да почнат да работят по третия са албум.

Четейки си Questionable Content попаднах на новия албум на Deathmøle (виртуалната група на Jeph, авторът на комикса).

Преди година-две една девойка ми беше казала, че метълът е музика, в която няма весели/щастливи чувства (с редки изключения). Това, което Jeph прави е нещо такова – весел, щастлив метъл (основно инструментален), навява спокойствие и не е нещо скучно или баладична лигня. Един приятел музикант каза, че това е музика, в която нищо не се случва и мисля, че е добро описание – почти като “Yokohama Kaidashi Kikou”. Музиката става за фон на работа, на почиване, на игра на Quake (желанието ми да играя стари игри малко по малко върви напред, след dune2, doom2 и warcraft 1) и даже на четене на някои по-леки работи. Писах му да питам на кого е кръстена песента “Ramona” (първата песен от “Meade’s army”, последния албум), понеже звучи наистина красиво.
(YKK е нещо, за което тук не съм писал подробно (а трябва), писал съм едно кратко review в goodreads)

След като чух няколко различни албума изглежда, че пиенето на антидепресанти (някакво SSRI) не се отразява на музиката му – и преди, и сега има същото настроение. Не изглежда да се отразява и на комикса.
(т.е. ето един пример, че не е толкова лошо да си пиете хапчетата)

p.s. bandcamp са един сайт с добре измислен, логичен и даже работещ модел за продаване на музика. Направо е учудващо, че се намират толкова здравомислещи хора. Човек може да чуе целите песни на 128kbps mp3-та и ако ги хареса, да си купи flac-ове или нещо друго, цените са прилични, човек може да плати повече, ако има желание, самият сайт е съвсем изчистен и работещ, а така като гледам и начините за работа с музикантите са много добре изпипани.

p.p.s. Това се опитах да го напиша снощи и се получи няколко порядъка по-лошо. Отдавам го на вредния ефект на ИББ без алкохол.

Днес на ИББ изскочи една интересна тема, за която май пак е време да пиша.
(темата беше провокирана от това клипче и най-вече от музикалните инструменти в него)

Преди около 3 години си взех бас. В началото бях адски зле, после много зле, сега може би стигнах до нивото на адски много зле (има кило записи някъде, мислех си да направя един текущ на нещата, които горе-долу докарвам, но звуковата ми карта за записи е в initLab в момента, а аз съм достатъчно пиян да пропускам струни и прагчета). Двете оправдания защо го направих са “криза на средната възраст” (не минава, щото май не съм стигнал дотам) или че съм си взел голям инструмент да компенсирам за други неща (това успява да мине пред незапознатите :) ).

Всъщност, основната причина да си го взема беше звукът. Китарата (въпреки, че имам и такава) си остава за мен някакъв лек, детски инструмент – близки, тънки струни, никакво задържане на тона (колкото и да е добра) и липса на усещането, което баса докарва – като го държиш, вибрацията на струните се усеща в тялото, като цяло обратната връзка е пряка и доста силна.
За това имам и колебания дали някой искам да си взема контрабас или upright bass, да видя какво е.

Също така музиката, писана да звучи добре на бас просто звучи по-добре и усещането от това най-накрая да успееш да я изсвириш е невероятно. Два страхотни примера са “Orion” и “Anesthesia” на Metallica (второто съм го слушал и като малък, но май чак сега успявам донякъде да разбера колко е красиво). Други примери могат да се намерят в Tool (“Schism”, който още не мога да свиря, “46&2″, от което докарвам части), или в много простите неща на Offspring, например “Gotta get away” или “Change the world”. А ако на някой му се прииска нещо по-злобно, може да пробва “Killing in the name of” на Rage against the machine.

Изобщо, правенето на нещо със собствените ти ръце, особено нещо толкова лесно усещаемо като музика е нещо, което всеки трябва да пробва поне веднъж. Не е задължително да кара хората да го слушат, може просто да му се радва.

Накратко за концерта на Amorphis.

Беше в новата зала на 4ти километър. Мястото е наистина добре направено, чисто, с всичката нужна инфраструктура (въпреки лекото претоварване на тоалетните, но това беше основно заради продаваната бира). Може би гардеробът трябваше да е включен в цената на събитието, но и така беше поносимо.

Започнаха едни испанци, “Naheman”, които основно показаха, че звукът в залата става, но те самите – не.

После бяха “Leprous”. Много странна група, със странни ритми и идеи, стигнах до извода, че пак трябва да ги слушам (и ще взема да им изровя какво са издали). Те бяха подгрявали и на Therion, май и тогава ми направиха впечатление.

Самите Amorphis направиха направо кратък концерт – час и половина (или поне на повечето хора им се видя кратък), който беше наистина добър, само може би звукът трябваше да е малко по-силен. Свириха си с кеф, изсвириха повечето си наистина хубави неща (за съжаление, нищо от “Far from the sun”), но не беше достатъчно съвсем да прегракна и всичко да ме боли :)

Убедиха ме да ида на един концерт в “The Box”, на Center и Talbot.
(някой няма ли да направи свестен сайт за групите да си правят страници, myspace е ужасяваща боза)

Center бяха доста интересни (за концерта ми каза единия им китарист, Дидо, който помня още преди 15 години като свиреше с разни странни групи в Младежкия дом в Добрич). Свирят инструментали (т.е. нямат вокал), водят се нещо като stoner metal, но са и доста весели. Свириха сравнително кратко, но приятно, казаха, че тия дни ще почват да записват и може да издадат нещо догодина.

Talbot бяха в общи линии скучни като музика, но забавни да се погледат. Групата представлява двама естонци, единия на барабани и вокал, другия на бас, купчина ефекти и вокал. Любопитно беше какво може да се постигне с баса и шумът от него, както и как човека свиреше с едната ръка на баса, а с другата си играеше с ефектите.
(само дето са doom metal, който си е скучен по принцип…)

Няколко пъти подред блогнах трезвен, стига толкова.

София е най-хубава през лятото. Има достатъчно зелени места, много деца са изритани в посока баби и дядовци, много хора са на почивка, останали са разни веселяци и изпаднали типове като мен.
(през август ще е най-изчистено)

Ходих да вечерям в Дивака (тешеката глава в шкембе е нещо страхотно, хората, дето не ядат карантии не разбират), след което се замислих да си хвана ли метрото или да се прибера пеша. Понеже ми бяха споменали, че имало някакво голямо черво около езерото Ариана (което реших да проверя, преди да пратя chervarium да му се радва) реших да е пеша, взех си една бира за из път и тръгнах през парка.

Борисовата градина по това време е странно място. Ако човек не се притеснява от всякаквите странности (като мен например) мястото е много приятно и доста весело. Спрях се до езерото с лилиите да послушам някакви хора с тъпан и тромбон, заради които през останалата част от пътя си мислех 1) откъде мога да си намеря софтуер за симулиране на барабани и 2) някакви ритми, които не мога да напиша.
(май намерих нещо по темата, утре ако не ми е умряло желанието може да пробвам разни неща)

Та бирите, изпити по пътя (отклоних се към Плиска да си взема още една (имаха само Загорка и Ариана, нямаха Staropramen, гадове)) и всичките тия мисли доведоха до това, че вървейки към вкъщи засякох Digger, който се прибираше и вървеше в обратната на моята посока. Което беше странно, щото живеем в общи линии в съседни блокове… Оказа се, че леко съм се объркал и не съм от страната на квартала към реката, а другата, и блокът който виждам, е с пощата, не другия жълт. Накратко – изпих три бири и се загубих в квартала, в който живея.
(това разбира се се дължи на това, че бяха само три бири. Ако бях се напил като кирка, или щях да се прибера с такси, или автопилотът щеше да ме прибере без никакви проблеми)

Сериозно се замислих обаче, че след китарата и баса следващия инструмент трябва да е тъпан. Не знам обаче след това съседите дали ще ме изселят или разстрелят.

Изкарахме страхотно ИББ, успях да запозная Светла и Яна, подробностите – като изтрезнея и ми ги припомнят. Следва малко музика.

Cryptomnesia имат само един албум – Primordial Oddity (който се разпространява безплатно и може да се намери на archive.org). В общи линии е работа на един човек, съдържа елементи на всякакъв метъл и на класическа музика и има в общи линии перфектен звук на различните инструменти. От двамата професионални музиканти, на които го дадох да го чуят, този, за който смятах, че му е по-близко по стил го намери за какафония.

Kyuss са странна група. Водят се stoner metal, но не виждам нищо надрусано в тях, просто красива музика. Имат много любопитна китара, хубави идеи и вокал, който се понася. Името им се произнася Кайъс, не Кюс, както ми хрумна в първия момент. Някой ден ще мога да опиша защо ги намирам за толкова красиви, вероятно като се опитам да изсвиря intro-то на “Thumb” на баса.
Може да е за начина, по който се … люлее … китарата.

Primordial са изпаднали ирландци. “Rome burns” е прекрасен пример за хубава жица, а ритмите им са страхотни.

Такива неща ме карат да се чудя защо хората не слушат жица…

Около няколко реда в twitter си спомних първия наистина размаващ концерт, на който ходих.

Хиподил тъкмо бяха издали “С гол в ръката нож” и бяха тръгнали на турне из България. В Добрич свириха в дребничката зала на младежкия дом и аз в ония си невръстни години (1996-1997ма някъде) бях отишъл там на поредното такова събитие (иначе свиреха основно разни локални метълски и подобни групи).

Стана феноменално пого, имаше и хвърляния от сцената (там нямаше достатъчно място за crowd-surfing), включително разни хора после откриваха отпечатъци от подметки по странни места от дрехите си. Звукът беше страхотен (т.е. достатъчно силен, не мисля, че тогава съм можел да оценя и чистотата му), а нещата които свириха – съвсем класически. Още си спомням как звучаха “Море от алкохол”, “Елено моме” и Misirlou (което тогава беше известно като “Soundtrack-а от ‘Криминале’”), както и ефекта от последното върху цялата публика…
Помня как на следващия ден отидох и си купих трите им касетки.
(едни приятели имаха намерението на завършването си да поздравят учителката си по литература с изпълнение на “Клиторен оргазъм”, в чиито припев се пее “Путка незадоволена / ти си!”)

А текстовете им май още остават в категорията класики. Прости, просташки и просто забавни, например:
”
Грозна си като салата, неразбиркана с оцет
По-си дребна от заплата, по-си плоска от тапет
”

”
Корабът се акостира сред море от алкохол
Екипажът бе гипсиран, капитанът беше гол
Всички болни от проказа без съмнение за СПИН
Някой смело се изказа, че не му е хуят син

припев:
Ракия, и бира, и водка, и ром
Пиеме всичко, дай одеколон!
”

”
Галилео, Галилео – още ли да ти налея
Ти доказа – тя се врътка, с всяка по-голяма глътка
”

От там нататъка може сами да си потърсите текстове. Оставям на любопитните да си намерят останалите им текстове и песни и да се забавляват :) Интересни са първите им 4 албума, останалото – не толкова (а последните неща на Светльо Витков са си жива боза).

Трябва да си организираме някой ден запой със слушане и пеене на тия работи.

Мина поредния концерт на Kultur Shock.

Беше в малко тясна зала, която имаше 4 колони по средата (крепежните елементи, не озвучителните) и беше малко странно къде трябва да стои човек, за да чува добре звукът (оказа се – отстрани, до озвучението). Малко неприятно беше и че имаше доста стъклени бутилки и съответно доста счупени.

Беше размазващо, както обикновено. Свириха с кеф, новият им състав изобщо не отстъпва на стария, даже са още по-голяма картина, и изобщо имаше невероятна връзка с публиката. Погото почти не спря, Gino накрая почна да говори директно на сръбски, че да го разбираме по-добре, излязоха няколко пъти на бис (май изобщо не ги броих), изобщо купонът беше невероятен. Не знам друга група да може да направи подобно нещо (и нарочно си прегледах блога, преди да го кажа), дори и огромното шоу на Rammstein или смазващия концерт на Apocalyptica не докараха такава връзка и такова усещане за отдаване и размазване.

(а в един момент хората поляха с бира сцената и цигуларката, която хич не беше щастлива, Gino успя да я поприкрие, след което обясни на микрофона, че връзката между цигуларя и инструмента е като между майка и дете, да внимават, и ако искат да пръскат някой, да пръскат него. Беше обилно полят след това :) ).

Представлението “Донеси ми главата на принца 2″ беше… странно.

Не е театър в точния смисъл на думата, по-скоро е комбинация от пиеса и концерт (на група, която се казва “Natural Born Wizzards”). Историята е продължение на тази от книгите на Зелазни и Шекли, като основно използва героите от там и са си измислили собствена история. Направили са го много добре – дотолкова, че в един момент се превивах от смях и май още малко ме боли стомаха – а музиката беше страхотна. С голям кеф слушах пак след 10на години “Донеси ми главата на принца” и може би най-доброто им парче, “I crave you”.

Актьорската игра също беше на ниво (което при малката сцена в Angel heart си е постижение). Като цяло, цялото нещо беше толкова добро, че май ще се ходи да се гледа пак на 1ви април.

Очаква се и да издадат целия soundtrack.

Update: Пропуснал съм да напиша, но е хубаво човек да е чел книгата преди представлението, някои неща става малко по-ясни.

Случва ми се да гледам някой сериал и да си мисля как героите се държат ненормално (“insane” е думата, която все ми изскача в главата). Същото ми се случва и в моментите, в които правя нещо без да спирам, въпреки че трябва да спя, ям или нещо такова. Точно в момента гледам отново “Firefly” (след като изгледах целия “Castle”).

Преточвам целия torrent със старите неща от wikileaks и като го събера, ще го пусна някъде видим за всички.

In other newsю – взех си ново кубе, 100W – при тестовете мисля, че уплаших съседите.

(за заинтересуваните, още не са ме арестували, мисля да направя един cron по темата, да дебне и ако не го update-вам два дни да пише тук да ме потърсите)

Разходих се до панаира на книгата и за разлика от миналата година ми се видя по-добре – финалния брой книги, които си взех е 10, като и подарих една-две. Изглеждат по-добре нещата от преди (въпреки че доста автори вече предпочитам да ги чета в оригинал, като Пратчет и Ериксън). Ето списъка:

Юбилеен сборник “Непознатите Стругацки” (даже има снимка на Велин на задната корица), събрани неща за тях.
“Паякът” на Христо Карастоянов – като автор доста ми харесва, чел съм няколко други негови неща.
“Чародейката от Флоренция” на Саламан Рушди – след “Шалимар клоунът” ми дойде пак желанието да чета негови неща.
“Паноптикум на грешни хора” на Иржи Марек – който е чел “Паноптикум на стари криминални случки” от избрана световна класика (старата поредица) знае защо съм си взел и тази.
“Да умреш в Италбар” на Роджър Зелазни – мисля, че моето старо копие съм го изгубил някъде.
“Безпокойство” на Аркадий и Борис Стругацки.
“Виж пилето” на Кърт Вонегът – очертава се да я изчета тая нощ.
“Специална полицейска тактика” на Иван Станчев (от Военното издателство), повече като справочник и като идея за нещата.
“Търговецът на оръжие” на Хю Лори – чел съм я на английски на файлче, реших да дам и малко пари (книгата остана в Линда да я прочете)
“Надхитрени от случайността” на Насим Талеб – реших да прочета и нея, да видим дали ще има нещо ново извън това, което каза в “Черния лебед” (остана в пропадналия физик).

В списъка е и “Stonewielder” на Ian C. Esslemont, която пристигна тия дни и почнах, да видим кога ще успея да ги издъвча.

(а понеже ми беше обяснено, че Pink Floyd са велика група (а на мен са ми скучни), реших да прегледам таблатури и обмислям да пробвам “Hey you”. Доста гадничко и странно изглежда, въпреки че Tool донякъде са ме подготвили за подобни неща.)

Видях още една група от списъка за гледане на живо.

Залата беше малка и вентилацията и – не съвсем достатъчна (пишеше в информациите, че е добра, ама представляваше три отворени прозореца и два изхода), но пък концертът беше страхотен. Чуваше се както трябва, едната подгряваща група беше интересна (другата не я хванах), а самите Therion бяха размазващи. Направиха доста от интересните си парчета, а накрая завършиха с “Rise of Soddom and Gommorah” и разбира се “To Mega Therion”. Направо ми е трудно да опиша как звучаха, с всичките различни вокали и инструменти, но определено си струваше да се иде.

А те може и пак да дойдат. Пак ще се иде:)

Ходих на концерт на The Pomorians в Pork pie (бившия маймунарник)…

За пореден път си потвърдих, че няма човек, който толкова да се забавлява, колкото Янко Бреков (който е и вокалист на Artery). Свиреше си каквото иска (доста точно), пиеше с пълна сила, говореше забавни неща… Имаше всякакви неща – стари на Artery, някакви си техни, малко Pantera, малко Iron Maiden (с реге ритъм), разни реге неща, а накрая завършиха с Take it from me, като Янко покани колкото жени може на сцената, да танцуват.

Вероятно ако свиреше без маймунджилъци, трезвен и т.н., щеше да е перфектен, но нямаше да е толкова забавен и всъщност – велик. Не мога да се сетя за друг изпълнител, който да ме е радвал толкова на живо.

Днес беше проведена първата репетиция на оркестър “Некадърнитет”.

Три китари, един бас, едно пиано, тарамбука и трима идиоти.
Пианистът.
Едни крака и две китари заедно с провизиите.

От ранния следобед до преди малко дрънчахме, сменихме струните на две китари (бяха стари и не се харесваха, остана да сменя на моята, че в момента е с една по-малко (скъса се, докато я настройвах)), пихме и се забавлявахме. Песента на вечерта беше темата от “Пинко розовата пантера”, която най-вероятно всички ще си тананикаме в следващите няколко дни (тадам-тадам…тадам……тадам-тадам-тадам-тадам-тадам-тадаааааам….) с кратки прекъсвания за Imperial march и още няколко неща, които май няма да бъдат запомнени.
(учудващо готино е да свириш с още някой)
(също така метрономът учудващо много помага, въпреки че на моменти се налага да се прави reverse engineering на някои парчета. apg-get install gtick)
(за радост на всички записи няма, нямах подходящ микрофон и не ми се занимаваше)

Vorbe сериозно се нави да си вземе клавирен инструмент, поне няма да е цяло пиано. Толкова му хареса, че половината ден разучаваше как точно се четат нотни листове.

Аз мисля, че оставих около 200г кожа по струните на баса.

Обмисляме втори подобен jam session на майната си извън София, за да не плашим хората. Преди това обмислям да съм си взел по-мощни кубета (вместо 1x15W да са 2x30W).

А аз трябва да спя, утре имам да пътувам до Варна. Явно ще си пиша лекциите в автобуса (самолетите тръгват твърде рано), ако не забравя да си взема хартия и химикал.

От време на време попадам на музика, която си заслужава да се спомене. Тези неща и преди съм ги споменавал, но май един отделен posting няма да им се отрази зле.

Andreas Kisser, китаристът на Sepultura се води “най недооцененият китарист в метъла” и с право. Попадал съм на соло-албуми на разни соло-китаристи и други такива много-добре-свирещи-хора, които са пълна трагедия (стига да чуете соло албума на Марк Ризо), но нещата на Kisser изобщо не са от тях.

Всъщност, двата албума, в които наистина се усеща неговото влияние (или три, ако броим Hubris за два) са No coracao dos deuses (което едно време microphobic успя да ми открие с много зор) – soundtrack към някакъв бразилски филм, като в правенето на музиката са участвали Игор Кавалера и Майк Патън (които, предполагам всички знаят кои са, който не знае – да ходи да се образова), и Hubris 1&2 – соло-албум на два диска. Човекът има страхотна идея за мелодичност и успява да комбинира електрическа и акустична китара по наистина страхотен начин. Изпълненията са майсторкски и отговарят на композицията, а мотивите, въпреки че са основно бразилски, не се ограничават до това. Представете си албуми, направени по идеята на Kaiowas на Sepultura, но с уклон към жицата.
(е, или не си представяйте, просто ги чуйте :) )

По принцип някъде имах май списък “цели албуми, които си струва да се чуят” (не са особено много), тези влизат в тази категория, заедно с Aenima и Lateralus на Tool, Midian на Cradle of filth, La revancha del tango на Gotan Project… и вместо да ги пиша тук, ще им направя отделна страница, заедно с други неща, които си струват.

Е свириха и Rammstein в България. Може да се каже вече, че всеки е възможно да дойде :)

Пристигнах някъде към средата на set-а на Manowar (нарочно гледах да ги изпусна, изобщо не са ми любими), изчакахме малко и точно в 21:15 почнаха Rammstein. Влизането в стадиона беше лесно, наоколо имаше планини от бирени кутийки, подухваше вятър и като цяло беше добре.

Rammstein ни размазаха. През цялото време имаше различни огньове (аз бях в задната част на front-stage отделението и пак ме лъхаше жегата), фойерверки, гърмежи, един горящ човек тича по сцената, по едно време Тил Линдеман размахваше огнехвъргачка, а на “Pussy” буташе по сцената един хуй и от него пръскаше някаква бяла пяна (първите няколко реда са били добре омазани според мен). Изсвириха класически неща като “Du hast” и “Feuer Frei” (е, пропуснаха други техни класики като “Engel”, ама нека да има за следващото им идване) и като цяло си бяха весели и истински.

Очаквах звукът да е по-силен, честно казано, но беше доста чист.

Валя дъжд по едно време. Нищо не стигна до нас – капките се виждаха, но от жегата от тълпата се изпаряваха, преди да паднат върху нас. Добре, че имаше вятър да ни разхлажда, бая сериозно се дивееше.

Като цяло, радваше концерта. Да видим кога пак ще се навият да дойдат и да изсвирят останалите си песни :)

Тръгването беше сложно, огромна тълпа, метрото едвам ни изнесе. Аз почти нямам глас.

Вчера беше концертът на Gotan project на ParkLiveFest.

Самите Gotan Project са готина група, свързваща тангото с разни електронни елементи. Струваше си да се чуят на живо, въпреки по-долу-изброените проблеми, бяха забавна картина и свириха около час и половина. Някой ден трябва да се чуят в хубава зала с нормално озвучаването и за малко по-дълго време.

Озвучаването на събитието беше направено като за разни тупца-тупца неща – МНОГО бас, високата и средната част – слаби. Това за група, за която основните инструменти са пиано, цигулка, бандонеон (тип акордеон), китара и женски вокал, с добавка на ритъм и бас линия от малко електронни неща, е бая кофти комбинация. Не че не се чуваха, но определено не беше точно смесването – само един бас, който пронизва и малко на фон от важните неща.

Проблемът с валежът и калта беше поносим, въпреки че нямаше да е лошо организаторите да продават дъждобрани и да се помисли нещо за калта пред сцената (може би дори и за голяма тента над мястото пред сцената, да не пречат чадърите на гледката, например). Доста хора са изстинали, най-вече заради това, че концертът продължи до около 2 сутринта (можахме да се скрием в летището, докато се появят достатъчно таксита, че да се изнесат повечето хора). Осигуреното автобусче за пренасяне на хора не сигна до никъде, може би трябваше да планират малко по-различно разписание.