татко Крокодил

Ден почивка.

Реших да свърша нещо полезно и се разходих до ФМИ да присъствам на една лекция от курса по Python, която Стефан водеше. Изводи/наблюдения:
– В python могат да се свършат вероятно огромно количество мизерии. Трябва да видя как ще стане, но май има начин да се припокрие object.__getarguments__ и да не може да се заобиколи (ще си поиграя тия дни).
– Рядко съм виждал в два часа описани толкова много средства за прострелване в крака. Изглежда аз съм повреден, но си мислех през цялото време разни програмисти колко жестоко могат да се омажат.
– Цялото ФМИ е в камери и има надписи “Обектът е под видеонаблюдение”. В 325 имаше 4. Усещането е странно.
– “Мусала” изглежда са си купили зала 325 (и са я оправили, има вид на зала от истински университет).
– В почивката м/у двата часа на лекцията едни студенти дойдоха и ме питаха дали могат да се снимат с мен. WTF. (снимката е в Бачийски)
– Видях обява за хора, дето си организират grid от хора, browse-ващи една страница и пускащи flash. Ебати (computing) пауъра.
– Торонто със зор събра хората след лекцията.
– Запознах се с малко студенти.

За малко се замислих не искам ли пак да водя лекции.

In other news, зимния семестър на 2010/2011 ще има “Мрежова сигурност 1”, по твърдения на Мариян.

Пиейки си на спокойствие и почивайки си от човешкия контакт (една от основните причини да си взема малко отпуска), реших да напиша и нещо по-спокойно.

Преди известно време ми попаднаха Smallmanband (спомена ми ги Мариела), наричани понякога “Tool от Асеновград”. Не мога да кажа, че са на нивото на Tool (още не са се появили такива), но определено са доста добри, така като им слушам двата издадени албума. Приятна жица, гайди, има идея в музиката им, а вокалът им е сравнително добър/поносим. Бях твърде утрепан, за да им отида на скорошния концерт, който направиха в София, но па кой-знае, може пак да се появят наоколо.
(имат си и сайт – http://www.smallman-band.com/, който за съжаление сочи към myspace)

Връщайки се на темата с човешкия контакт, изглежда колкото повече съм уморен, толкова по-трудно понасям глупости. Във всяко парче информация, на което може да се попадне – било то музика, книга, епизод, tweet, постинг в блог и т.н. – може да се види колко мисъл е вложена и доколко то е шум и доколко – сигнал. В едни нормални дни, в които съм свикнал с темпото на работа и то е около нормалното, мога да се справя с бая шум, но когато наистина се натоваря, тази ми способност започва да изчезва, заменена от едно тъпо и елементарно вбесяване.
(алкохолът помага, но па пречи донякъде на работата).
Например тия дни около един спор бях седнал да прегледам нещата, пускани в twitter от една девойка и всъщност ми стана гадно – проблясъци на сигнал сред много, много шум (написах и нещо по темата и вероятно ще ми е обидена дълго време). Нарочно прегледах нещата в моя twitter и освен малко думи, които мога да изрежа на места, не видях нещо такова. По подобни причини хората, които чета в twitter от 96-97 в момента са паднали на 85 и вероятно ще намалеят още.

Винаги съм считал, че е по-добре да не напишеш нищо, вместо да избълваш първата безсмислена глупост, която ти дойде на главата. По случая имам любима фраза, “По-добре да те мислят за идиот, отколкото да си отвориш устата и да премахнеш всяко съмнение”. Също така от бая години съм открил, че да отделиш още 20-30 секунди, за премислиш това което пишеш и леко да го изчистиш не е нещо лошо и “унищожаващо импулсивността” или някаква подобна глупост, а просто минимално замисляне себе си и останалите читатели.

И да завърша с нещо хубаво – тия дни вече спокойно мога да кажа, че Lagavulin е едно от най-хубавите неща, които съм пил. Преди да сте помислили, че съм на нови лекарства, моля питайте погледнете article в Wikipedia по въпроса. Хубавото на контролирания алкохолизъм е че като пия (сравнително) малко, мога да пия по-свестни работи (и да намирам добри хора, дето ги доставят по домовете). 750ml на две-три седмици е далеч по-добре от 2 литра и нещо на седмица, както и да го погледнем.

(както писах преди няколко часа в едно писмо, след като половин час дъвках две изречения “отивам да проверя дали не са ми пораснали броколи вместо мозък”. Приемете това мое хипотетично заболяване като възможна причина да пиша по-зле от обикновено (доколкото е възможно))

Приключих книгата преди малко, но тоя post се пишеше в главата ми горе-долу от първите 20 страници, които прочетох. Първото нещо, на което искам да се спра (и на което по принцип се спирам последно) е начинът на писане на автора и по-специално – способността на автора да е максимално честен с читателите си. Лифтън още в увода обяснява как това, че е евреин има отражение върху цялото му изследване и върху разговорите му с хората – били те докторите-нацисти или оцелелите от лагерите. През цялата книга може да се види неговата гледна точка, но е ясна, изчистена и човек може да се абстрахира от нея, ако реши. В чисто професионалните му обяснения (цялата последна глава например, за психологията на геноцида) може да се види съвсем лесно чистата наука и ако има нещо отделно от нея.

Основна цел на книгата е да разбере как нацистките лекари – хора, на първо място лекари, положили Хипократовата клетва и влезли в тази професия, за да спасяват животи – са станали участници и извършители на масови убийства и различни медицински експерименти. Разговарял е с доста немски лекари, работили в лагери (някои от които след войната са съдени и лежали в затвора), оцелели затворници, както и една специфична група оцелели – затворници-лекари, които са се грижели за популацията в лагерите и са били по-близки до нацистките лекари.
Книгата отделя внимание на два “етапа” – единият е изобщо началната идея за “евтаназия” (в техния смисъл на думата – избиването на болни, за които нищо не могат да направят, по-точно психиатрични пациенти) и реализацията и в различни болници, а втория – за цялата машина за експлоатиране и избиване на хора в Аушвиц-Биркенау. Има много неща по темата за личното участие на докторите в убиването, за “дублирането” на личността (не съм сигурен, че терминът е такъв на български), за различните убийства – от селекцията на пристигащите – кои да ходят да работят и кои директно в газовите камери – до инжекциите с фенол в сърцето или експериментите.

Книгата си струва да се прочете. Най-малкото заради това, че през повечето време си задаваш въпроса “А аз какво щях да направя в тази ситуация” и заради неприятните отговори, които се получават…

Тези дни тече процесът срещу Радован Караджич, и на сайта на делото в ICTY може да се намерят протоколите от заседанията на съда. Оказват се интересно четиво…
(имат и много хубава база данни с всичките си решения и документи, а търсачката им се справя доста добре)

Цялото нещо вероятно ще се точи поне две години, в най-добрия случай. Като за начало, има над 200 000 страници документи от страна на обвинението като доказателствени материали и около 400 свидетеля (включително около 30 различни експерта). Допълнително има огромно количество аудио записи на разпити на свидетели, за които в един от протоколите може да се види разговор за как 20% били повредени и трябвало да се свалят наново от оригиналния носител. Това не включва и всички документи, които самият Караджич е изискал от различни места за защитата си, както и показанията и документите от неговите експерти. Практически там са се отказали да работят с хартия за доказателствения материал и работят основно с електронни документи.
Цялата работа не се улеснява от искането на Караджич всички важни документи да му се превеждат на сръбски, понеже не разчита достатъчно на познанията си по английски.

Виждат се и проблеми в работата на обвинението. В една от сесиите по обновяване на обвинителния акт съдията пита “Добре, оригиналният акт е от около 2002, и сега се налага да се дообновява. Какво сте правили 8 години?”, на което обвинителите отговориха, че всъщност се опитват да свържат събраните факти от други дела, водени в същия съд, за да се получи една крайна изяснена картина на нещата. Делото на Караджич може да е едно от най-големите (заедно с това за Свободан Милошевич), но и другите не са никак малки.

Както каза Пейо в един разговор, притеснява го, че “няма жив човек, който да може да съхрани в главата си толкова информация и да вземе преценка възоснова на нея” – т.е. вероятно нито обвинението, нито защитата (която Караджич сам си води), нито съдията биха се справили с познаване в достатъчно добре на всички факти.

Интересен момент е как и двете страни се позовават на исторически причини за случилото се в Босна и Херцеговина – на нашествията на османците, на разните великосръбски монарси и т.н., като и от двете страни доводите изглеждат силно смешни, почти като “България на три планети”. Очаквано е да има нещо такова от сръбски политик (на тях болестния национализъм им е по-голям проблем, отколкото на нас), но наистина не очаквах обвинението да говори за цар Душан…

В крайна сметка цялото нещо поне според мен няма особена правосъдна стойност – нещата са силно политически, особено държанието на обвиняемия. Държи да се защитава сам, постоянно изтъква как се спъва работата му, как са правени обиски на семейството му в 3 през нощта (и единия път не им е било дадено да гледат самото претърсване и какво се взима).
По-сериозното значение на целия тоя цирк ще е, че ще излязат публични много подробности около събитията около разпадането на Югославията, кой кого е нападнал, кой носи вината за кои убийства (т.е. ще лъснат добре всички нападения от страна например на мюсюлманските сили към собствените им хора, за да се вдигне шум), каква е била външната намеса (особено на САЩ) и ще се събере достатъчно информация за историците в бъдеще (която те иначе много трудно биха намерили, като например ДНК тестове на повечето жертви в Сребреница).

За мен например би било много интересно, ако се изясни връзката как точно иранската армия е доставяла оръжия на ислямските сили в Босна и Херцеговина и с чия помощ (което е една от тезите на Караджич и който изглежда е събрал достатъчно документи по темата). За това мога да кажа, че защитната му реч (протоколите от 1ви и 2ри март 2010 ) и за изискваните документи (протоколите от февруари 2010) са доста интересни.

За останалото – четете сами :) Аз честно казано нямам финално мнение по темата и ще гледам как се развива процесът, от една страна международна институция с едно мнение, от друга – политик със съвсем различно. Мисля, че рядко може да се попадне на нещо толкова интересно и същевременно – част от обективната ни скорошна реалност.

И още нещо за графата “простотии”.

На повечето хора е известно, че съм правил секс на гробище. Снощи на ИББ стигнахме до темата и всъщност мненията бяха почти 50/50 кой би и кой не би направил подобно нещо. Изтъкнах си доводите (тихо, спокойно, скрито място, няма хора, няма и на кой да пречиш), но не подействаха. Някой би ли ми обяснил какъв проблем вижда в цялата работа?
(Бях запитан, бил ли съм на погребение на близък човек – ами бил съм, носил съм и един ковчег в онова гробище едно време. Никога не ме е притеснявало)

Като се замисля хората какви други места ползват за целта (на стълбите например, някой снощи спомена на дърво), аз поне никакъв проблем не виждам.

… и да се завърнем от мъртвите (или просто преработените).

(нарекоха ме наскоро книжен плъх, а аз в последните седмици почти не успявам да чета)

Anyway, успях най-накрая да издъвча първи том на “Комуналния капитализъм” на Румен Аврамов. Определено има нужда да се прочете, дава страхотен поглед в/у икономиката на България от 1878 до 1944, с препратки до наши дни (и е страшно колко неща са останали същите).

Изчетох и книгата на Philip Gourevitch за геноцида в Руанда и сериозно се замислих дали да я препоръчам на някого. Много е интересна, много добра, но същевременно и много тежка. Вероятно не е за хора със слаби нерви.

А аз след като се освестих от крокодиловден пак се потопих в стандартните простотии – преди час-два най-накрая всичкия ми monitoring светна в зелено и мога да си седя спокойно и само да чакам да се случат разни работи (има поне 3-4 дни преди момента с ругаенето на разни хора, че не са си свършили работата на време).

Godsmack се оказаха донякъде интересни за свирене – открих една доста по-точна таблатура на Serenity (която няма нищо общо с предишната) и в момента се опитвам да разбера как точно трябва да е ритъма на една от секциите. Може би малко повече спокойствие ще помогне :) Издирвам също таблатури на Killing joke, но за момента никакви не намирам (има само малко за китара и толкова).
Успях да си изтормозя ръцете повече, отколкото някога съм успявал с клавиатура.

Годината ще се окаже хубава за моето слушане на музика – след като си взех билети за Rammstein и Therion, чакам да пуснат и за Gotan Project (ще гостуват на Park Live Fest). Още един-два концерта и ще вземе да ми свърши лимита за социални събития :)

Снимки от крокодиловден. Ще пиша повече, като се наспя, днес и второто кафе не помогна.