татко Крокодил

Наскоро Стефан Кънев писа нещо по темата “Как работя”. Идеята ми хареса, та ето как работя аз.

Като изключим буденията за спешни работи, първите неща, които правя сутрин са да погледна monitoring-а (има много хубав plugin за firefox, който дава текущите проблеми от nagios-ите, които следя) и да пипна, ако има нещо спешно (имам един folder в пощата, в който идват писмата, които биха били нещо по-важно, по принцип са малко).

Следва пиене на кафе (което правя през ден, понякога през повече) и четене на поща, агрегатор и twitter. Част от нещата се гледат диагонално, а и по принцип през нощта не се събира твърде много. Повечето mailing list-и оставям за през деня (чета основно NANOG, от доста време съм се отписал от LKML), след което гледам дали имам да правя нещо по-специално през деня. Някъде по това време си пускам и messenger-а.

По принцип имам по някоя задача за правене и останалото са неща, за които ми припомня някое събитие. Имам много странна памет и не помня всички неща, за които трябва да следя, съответно за всяко такова нещо има един от следните типове trigger-и:
1) mail от някаква автоматична система
2) IM или mail от човек по някаква тема
3) някакъв лесно видим monitoring (като nagios-а)
4) оставен отворен прозорец или терминал с нещото (за това много рядко си гася laptop-а и вече почти не го разнасям)

Почти никога не правя само едно нещо – мога да водя няколко IM разговора, докато дебъгвам или настройвам нещо, случвало ми е и да оправям две различни неща по едно и също време. Единственото нещо, което ми пречи са разговорите на живо или по телефона, понеже ми е трудно да слушам/говоря и да правя нещо друго в същото време, за това по-често не си вдигам телефона, отколкото да не отговоря по някой messenger.
(по същия начин това не го пиша на един път, а си поглеждам разни други неща на всеки няколко изречения, докато измисля с какво да продължа)

Така реално се старая да работя максимално stateless – на всяко нещо се обръща внимание, като трябва, помня основните неща (т.е. схеми, мрежи, софтуер, кое как работи), но не помня дребните оперативни неща (например трябва да се замисля и да погледна в mail-а, за да съм сигурен колко cross-connect-а се изграждат в текущия момент). Редовно ми се случва да погледна оставените screen-ове на router-а вкъщи и да открия, че се е изтеглил някакъв torrent, за който съм забравил, че съм го пускал.
(опитвал съм да ползвам какви ли не системи за целта, или да помня всичките неща, но все не ми се получава. Редовно забравям да ги ползвам)

Има и редки случаи, в които работя само по едно нещо – по принцип дебъгване на някакъв по-спешен или сложен проблем. В такива моменти мога да си изгася messenger-а (рядко, понеже трябва да комуникирам с някой през него, докато дебъгвам), да не си гледам mail-а, агрегаторите и т.н.. В тия случаи понякога си сипвам малко алкохол, помага със съсредоточаването.

Старая се да нямам спешни и много твърди срокове за свършването на каквото и да е, така че се заемам с всяко нещо, когато имам желание. Така времето, което сумарно отделям на всеки проблем е минималното нужно – вместо да се блъскам 5 часа над нещо, просто в един момент ми хрумва решение и го свършвам за 10 минути. Съответно отстрани най-вероятно изглежда, че работя много объркано и разхвърляно (което е в общи линии вярно).

Понеже така или иначе доста от работата ми включва чакане, в паузите през деня си чета mailing list-ите, “Дневник”, агрегатора ми, понякога някоя книга (винаги на монитора, за да мога да превключвам от време на време към другите неща). Правя го доста често и по принцип, така ми идват идеи какво да е следващото действие по някой проблем.

Съвсем накратко, колкото да си личи, че съм жив.

Невралгията пак се обади и в следващите дни ще си стоя основно на тъмно вкъщи. Четенето също ми е малко сложно, така че май основно ще се спи.

Нищо още не се знае за повторното водене на “мрежова сигурност 1” във ФМИ. Направихме каквото можахме, днес по принцип трябваше да е ясен резултата, но новини още няма. Както се кани да почва семестъра след няколко, не вървят на добре нещата.

Записах един странен експеримент, може да събера желание и да го организирам (вместо да е просто натрупване на идеи на едно място).

Чакам с нетърпение момента на приключване на антидепресанта, за да мога да се напия. Като гледам идиотията наоколо, няма какво друго желание да ми дойде. Имам чувството, че някой организира по няколко малоумия на месец, за да има за какво да пишат вестниците.

Би могло да се каже, че е забавно да следиш как ти се отразява някакъв антидепресант. Изобщо като цяло е забавно да се опитваш да дебъгваш дебъгващия апарат, който освен това не е особено ясен.
Забавно колкото да се ритнеш в ръба на бюрото.

От една страна успях да изчета “Колимски разкази” на Варлам Шаламов, за които преди не ми стигаха нервите, беше твърде тежко и гадно, успях да изгледам Srpski film (все пак ми призля, не бих го гледал пак и не бих казал, че хора трябва да го гледат, колкото и да е добър), както и успявам да говоря с хора по-дълго време, без да се дразня от глупости.
(е, има и човек, с който и без подобни помощни средства мога да говоря, ама разговорите с нея не са особено на често в последно време, да не говорим, че не заслужава подобен тормоз)

От друга страна имам чувството, че си докарвам биполярна болест, и в общи линии само достатъчно силния навик, който съм си изградил ме спира да се побъркам (определено съм се чувствал по-зле и пак съм успявал да се справям). Не може в един момент да съм пълен с енергия, след малко никаква да я няма… Поне успявам да оползотворя някои свободни моменти за свирене и се получава сравнително добре, наваксал съм си с книгите и остана да събера достатъчно вдъхновение, че да продължа с писането на учебника.
(разбира се, може да се окаже, че енергията е последствие от дрогата и че без нея щях да съм като парцал през повечето време)

Друг хубав момент е, че съм събрал достатъчно сили да не ми личи и да не плаша хората наоколо, даже не ми се налага да полагам някакви особени усилия. В краен случай ми се налага да пийна малко :)

А пиша, понеже събирам мнения дали изглежда, че съм се побъркал, на принципа на трите степени на полудяване:
1) Знаеш, че имаш проблем, никой не забелязва.
2) Знаеш, че имаш проблем и всички са съгласни.
3) Всички казват, че имаш проблем, а ти не си съгласен.

Тия дни някой беше цитирал Айнщайн, че многото четене пречело на писането…

Днес ще си говорим за Судир Венкатеш (Sudhir Alladi Venkatesh), американски социолог/етнолог от индийски произход.

Канех се да напиша това още след като прочетох едната му книга (“Gang leader for a day”), но реших да прочета и останалото, преди да пиша за него.

Като за представяне – човекът решил да учи социология, около различни проучвания отишъл в близкия квартал от типа “housing project” (в неговия случай – Robert Taylor Homes, около 30 високи сгради с апартаменти) с един въпросник да проучва хората. Не успял да получи много отговори, но го хванала локалната банда, държали го един ден, шефът им си поговорил с него и от там тръгнало едно негово голямо проучване и наблюдение на живота в това гето (нямам по-подходящ термин).
(популярното мнение е, че Венкатеш е леко сбъркан и не го е страх толкова, колкото нормалните хора)

Книгите му, които имам са три – първата е докторската му дисертация – “American Project. The Rise and Fall of a Modern Ghetto”, в която описва историята на Robert Taylor и различните фактори, които са влияели. Втората е “Off the Books. The Underground Economy of the Urban Poor”, в която описва различните типове живущи в едно такова гето и отношенията между тях, базирайки се на различни разговори с хората, исторически данни и негови преки наблюдения м/у 1999та и 2003та. Последната му книга – “Gang leader for day”, е по-директно описание на неговите преживания и като цяло – най-лесно четимата.

Това, което е в общи линии уникално за него (дотолкова, че в двете Freakonomics книги има много неща, базирани на негови изследвания) е, че външен човек е успял да погледне толкова добре в едно в общи линии затворено и доста опасно общество, да го опише и да разбере една сериозна част от него. Книгите му са един поглед от другата страна на бариерата, който иначе няма как да получим.

По-важният въпрос обаче е, някой да е правил подобно нещо в България, за ромските малцинства? Имам едно такова неприятно чувство, че всъщност нищо не знаем по въпроса, освен дочуто оттук-оттам, без да има някакво достатъчно сериозно публикувано изследване (или поне аз не съм чул). Някой да има идея, знам, че има много НПО-та, които се занимават с гетата в България, но нещо ми се губи някога да е излизала книга по темата.

Около едно обсъждане в twitter няколко девойки поискаха да напиша защо София е хубав град.

Като за начало, от градовете, в които съм бил единствено Дъблин ми е харесвал повече (бил съм в Берлин, Мюнхен, Лос Анджелис, Финикс и едно прилично количество български градове), може би защото уцелих точния тип есенно време (бях там само ден и половина, за съжаление).

На първо място, в София има нужните подробности от цивилизацията – денонощни магазини на прилично разстояние (при желание можеш да не изтрезняваш денонощно), денонощни заведения (Кривото ме е спасявало от почти гладна смърт в 4 сутринта не веднъж), хубави заведения по принцип (една компания пробвали една година всеки ден да ходят да ядат на различно място и пак не ги обиколили всичките), книжарници (няма денонощни още, но вероятно аз съм единствения идиот, който го интересува подобно нещо), сравнително поносим транспорт (метро, таксита, разни автобуси – които и са прилично евтини). Ако пуснат едно метро през нощта през един час, ще избият рибата просто.
(като за пример, повечето сравнително нормални държави почти нямат денонощни магазини и подобни неща)

Градът всъщност не е чак толкова голям – може да бъде извървян от единия до другия край за около 4 часа. Почти няма квартал, който да няма парк достатъчно наблизо, а по мои наблюдения там може човек да се разхожда спокойно по всяко време, хора има основно в почивните дни, основно по централните алеи. Разхождането например по малките пътечки на Борисовата градина през нощта е много приятно, няма начин да се загубиш и като цяло не е екстремния спорт, който много хора си представят.
(повечето големи градове извън България, особено в САЩ са много големи като площ и ходенето не е особено подходящ метод за придвижване)

Въздухът в София вече е сравнително добре. Откакто спряха Мордор (отбелязан на картите като “Кремиковци”) всъщност си е съвсем добре (аз мога да ходя по няколко часа покрай пътищата и не усещам някакъв проблем). Помага и това, че е на високо и дори в убийствените жеги миналия месец пак не беше чак толкова задушно (като пример – във Варна при 10 градуса по-ниска температура не можеше да се диша). Освен всичко планините наоколо са на една крачка (има си и автобуси, и маршрутки до там, а и пеша не са особено далече), ако на някой му се прииска истински чист въздух.

София е и истинския център на България – тук Internet-ът е най-бърз, има работа, има развитие на града, събират се всякакви хора от цялата страна (и не само), най-големите университети са тук, голяма част от големите концерти също са тук, свестните co-location центрове също са в София и т.н., и т.н..

Познавам доста хора, които мърморят колко ужасен бил градът и които все пак си стоят тук, въпреки че за тях не е толкова сложно да се махнат. Познавам и хора, които наистина са се махнали, но те са или близо до София, или напуснаха страната по работни причини (което е тема за една съвсем друга публикация).
Мога да изброя и много проблеми на града – разбити пътища, задръствания, мръсотия на разни места, некадърно строителство и какво ли още не, но в крайна сметка нито един от тях не е непреодолим.

За това всеки път, когато се връщам се чувствам щастлив.

update: Всъщност, понеже ме питаха какво е красивото на София – освен, че е естествена и органична, както и жизнерадостна на приципа на Анкх-Морпорк (като умряло куче върху мравуняк), има и още нещо. Как може я да погледнеш през прозореца или просто да се разхождаш и изведнъж да видиш нещо красиво, някъде ей-така останало скрито. Я как се отразява луната в teleport-а на Neterra, може би планината, огряна от някакъв заблуден слънчев сноп, тунела на метрото в мъглата, някакви странно поставени графити, даже от време на време някоя жена с вкус…