татко Крокодил

G|----------------|----------------|----------------|------------------------|
D|--------------5:|--5-5-----------|----------------|------------------------|
A|77777---5-8-----|----------------|----------------|-------10-10-10-10-10-10|
E|----------------|--------5-8---7:|--7-7---5-3-5-3:|--3-3-3-----------------|
  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3   +   4   +

(The Pillows, Intro-то на Carnival)

(скучно ми е. Чета три неща, имам разни неща за правене и писане и всичко ми е писнало. По тоя случай дописвам разни стари неща, които също не са ми особено интересни)

Няма такова нещо като перфектен авторитет.

Няма такъв човек, на който да може да се вярва безрезервно. Няма такъв, дето да може да се вярва и с малко съмнения, без значение кой е, какво светило е, колко много го харесвате.

Някои хора казват нещо подобно и добавят изключения (като оная божия заповед, “Да нямаш други богове освен мен”). Повечето обаче се стараят да ни набият в главите, че има авторитети, на които трябва да вярваме, че те самите са авторитети и всякакви подобни бози. Вярвайте на правителството, вярвайте на телевизията, вярвайте на вестниците, на учителите си, на родителите си, на религиозните си водачи.

Много рядко обаче има хубаво обяснение защо. В повечето случаи обяснението е “Защото така” (или някаква вариация).
(доводът “Той винаги е бил прав преди” освен, че е много трудно да му се повярва, по принцип нищо не значи. Ако грее слънце 8 дни, задължително ли е и на 9тия да не вали?)

(снощи за скуката ми предложиха да се занимавам със судоку. Казах, че даже да напиша нещо да го решава/генерира не ми е интересно, а то е по-интересната част)

Не отричам, че е добра идея да има авторитети и че някои неща са маловажни и не си струва да се проверяват (например, на кой му пука какво ще е времето утре, ако не се кани да излиза?). Всъщност, вярването/приемането на нещо само от един източник си е shortcut, който ни позволява да се занимаваме с важниет/интересни неща и да си губим по-малко времето. Лошото е, че този приятен механизъм се използва основно с дезинформативни цели и така се стига до две крайности – едната е безрезервната вяра (организираните религии, тоталитарните държави, някои корпорации), другата е неспособността да се приеме каквато и да е информация (някои параноици, които са по-зле от мен).

Обаче е по-добре да прочетеш сто книги и да не си напълно сигурен, отколкото една и да смяташ, че знаеш всичко.

А реалната цел на това беше да кажа, че аз също никакъв авторитет не съм, само се старая да съм прав в поне половината случаи. Който ме слуша, го прави на своя (без)отговорност и би трябвало да помисли преди това.
Дори на този post не трябва да се вярва безрезервно :)

Представлението “Донеси ми главата на принца 2” беше… странно.

Не е театър в точния смисъл на думата, по-скоро е комбинация от пиеса и концерт (на група, която се казва “Natural Born Wizzards”). Историята е продължение на тази от книгите на Зелазни и Шекли, като основно използва героите от там и са си измислили собствена история. Направили са го много добре – дотолкова, че в един момент се превивах от смях и май още малко ме боли стомаха – а музиката беше страхотна. С голям кеф слушах пак след 10на години “Донеси ми главата на принца” и може би най-доброто им парче, “I crave you”.

Актьорската игра също беше на ниво (което при малката сцена в Angel heart си е постижение). Като цяло, цялото нещо беше толкова добро, че май ще се ходи да се гледа пак на 1ви април.

Очаква се и да издадат целия soundtrack.

Update: Пропуснал съм да напиша, но е хубаво човек да е чел книгата преди представлението, някои неща става малко по-ясни.

За който не е разбрал и няма да ходи на концерта на Epica – на 26.03, в Angel heart ще се играе пак “Донеси ми главата на принца” (или по-скоро продължение). Последния път, когато това се игра беше през 2001 и ми е оставило достатъчно дълбоки спомени, за да искам да ида пак :)
(правено е по книгата на Роджър Зелазни и Робърт Шекли)

(пускам новината с малко закъснение, щото исках първо да си взема билети…)

Bulshytt: (1) In Fluccish of the late Praxic Age and early Reconstitution, a derogatory term for false speech in general, esp. knowing and deliberate falsehood or obfuscation. (2) In Orth, a more technical and clinical term denoting speech (typically but not necessarily commercial or political) that employs euphemism, convenient vagueness, numbing repetition, and other such rhetorical subterfuges to create the impression that something has been said.
(Neal Stephenson, “Anathem”)

Днес на twitterblogger бирата попаднах между разни PR хора и комбинацията от тях, четенето на Оруел (сборникът негови публикации “To shoot an elephant”, велика книга) и желанието ми да напиша нещо по темата доведоха до тоя post.

По някаква причина хората не харесват моето обяснение, че терминът “bullshytt” не приляга на абсолютно всичко, което излиза от PR хората/фирмите. Повечето хора, които познавам и които четат достатъчно имат като мен изграден “bullshit detector”, който им помага да прескачат глупавите неща в някакъв текст или изцяло някакви текстове, като възприемат само информацията от тях. Предполагам, на всички се е случвало да четат новина от някакъв вестник и да си казват “това цялото е тотална глупост”. При мен това се случва с всичко, писано в PR стил.

PR стилът е нещо, наследено от времената на сталинизма, описано прекрасно (но само донякъде) в следния виц:
“Организирано бе състезание между американският президент Роналд Рейгън и вожда на СССР Михаил Горбачов. Горбачов взе призовото второ място, а Рейгън беше предпоследен.”

Като комбинираме това с малко по-сложни думи, малко странни чуждици (за да се избегнат повторенията, понеже така и така няма какво да се каже), политическа коректност и разни безсмислици за запълване на място, получаваме една информационна боза – има някаква сила в нея, но силно разводнена и малко повече от нея води до диария (която като вид не се различава чак толкова от началния продукт).

А по някаква причина PR-а, след като е успял да наложи в корпоративния свят начина си на изразяване, е започнал да се счита и за някаква изначална полезна форма на комуникация и да се приравнява с журналистите (които също не са цвете за мирисане, но там поне има и свестни) и да се счита за едва ли не важна част от цивилизацията. За съжаление не мога да организирам експеримента да избием (или поне да ги спрем да пишат за известно) всички PR-и и да видим дали ще има какъвто и да било сериозен ефект. От всичките неща, излезли от такива хора, които съм чел (за съжаление – не малко) се вижда, че може да се напишат много по кратко, по-ясно и със същото количество информация (или дори и повече). Целта на PR-а обаче никога не е била информацията, а дезинформацията и докарването на добро чувство в читателя въпреки ужасните неща, които се съобщават. Точно като предназначението на информационните агенции в тоталитарните режими.
(“утре всички ще умрем, но времето ще е хубаво”)

А може би някои от тях изповядват идеята, която Оруел много добре е описал:”The friends of totalitarianism in this country usually tend to argue that since absolute truth is not attainable, a big lie is no worse than a little lie.” (от “The prevention of literature”)…

Нямам против да живеете, PR хора. Само стойте далече от мен. И си направете някъде статуя на хибрид от Вени Марковски и Максим Бехар, те са перфектното олицетворение на професията ви, без опитите да се прикрие като нещо полезно.

Update: Две есета на Джордж Оруел – “The prevention of literature” и “Politics and the English language”, обясняват нещата много добре. Би трябвало да ги прочете всеки, който пише.

Около един twitter-ски разговор блогвам моята дефиниция за debug-ване.
(оригиналната дефиниция идва от премахването на бубoлечка от някакъв хардуер, и в общи линии значи “отстраняване на проблем”)

Основно идва от DEBUG.COM (една програмка под DOS от годините, в които бях малък), която можеше да види навсякъде из паметта на машината какво точно има (както и много други неща).

Едната част на debug-ването представлява точно това – да се заровиш в някаква система/човек, да видиш как работи, какво я движи, какви са и целите, да я разбереш (или по-точно грокнеш). Другата част включва да намериш проблем и може би да го отстраниш.

Причината да има две отделни части е, че аз използвам термина и за хора, а там не винаги е желателно да се отстранява проблема (или изобщо да се ровичкаш в тях). А се използва за хора, понеже в крайна сметка много от нещата при хората и машините са подобни, едното може да се разгледа като по-сложен вариант на другото – и двете са подобни на решаването на пъзели, с различна сложности и различна опасност.
Другият термин, който може да се използва за разглеждането е hack-ване (като тръгнем от етичните хакери, които пробиват машини, за да видят как работят и т.н.), но той е натоварен с твърде много допълнителни значения.

(навиците ми да дебъгвам всичко и всички, което/които са ми се видели достатъчно интересни водят до това доста хора да не ме харесват особено)

Гледайки списъка книги, които съм прочел в последните няколко месеца си мисля, че това, което съм отбелязал за тях в goodreads си е съвсем достатъчно. Вместо да ги описвам една по една, ще обърна внимание на две фентъзита, които излязоха тая година и които са едни от най-добрите в жанра, на които съм попадал изобщо.

Двете книга са “The Crippled God” на Стивън Ериксън – последната от “Малазанска книга нa мъртвите” (от която останалите книги вече са издадени на български) и “The Wise Man’s Fear” на Патрик Ротфус, втора от “The Kingkiller chronicle” (първата наскоро я издадоха на български). И двете книги са тухли по около 900-1000 страници.

От една страна имаме Ериксън, чиято книга за последните два тома има dramatis personae (списък на героите) с 213 героя, книга, която успява да завърши поредицата от 10 такива тухли и да даде един съвсем хубав и подходящ край. Поредицата е пример как се прави епично фентъзи – огромен свят, различни раси, различни идеи, всякакви герои, като цяло е сложно (и бая забавно) упражнение човек да помни всички неща, които се случват и да ги навързва в главата си. Няма разводнявания, нещата вървят с нормално темпо и всъщност е дори донякъде успокояващо да се чете.

От другата страна стои Ротфус, чиито две книги до тук са непрестанни поврати, промени, до такава степен, че в един момент загубваш идеята какво е възможно да се случи по-нататък. При други книги човек може да усети края или поне да усети очертанията му, докато го приближава (при някои – и след първите 20 страници), но при тази книга това не е практически възможно. Книгата е почти невъзможна за оставяне, донякъде понеже и главите са къси, четат си бързо и си казваш “ей-сега ще прочета още една и ще спя”, ама не се получава…

И двете книги прочетох за два дни, като все втория ден оставах до 3-4 сутринта, докато ги довърша – Малазанската, понеже наистина исках да видя как ще свърши, тази на Ротфус – понеже просто не можех да я оставя. Пример са за типа книги, които ти дават чистото удоволствие от четенето, раздвижват мисленето и дават пример за невероятно владеене на езика (Ротфус определено ме изненада с едни любовни сцени и описанието на една жена). Препоръчвам ги на всеки, в оригинал (преводите на Ериксън са добри, тия на Ротфус не съм ги гледал, но не мисля, че е практически възможно да се преведат наистина добре български).

(трябва да се пише по някоя простотия, за почивка от останалото)
(следващото писание ще е за книги, Стивън Ериксън и Патрик Ротфус)

Снощи по някаква причина обсъждахме кукеро-подобните празнувания и традиции, и червото разказа за един вариант от Добруджа – събират се младежите от селото, обличат някакви скъсани стари дрехи, слагат на един кол един парцал, който е целия в кал и обикалят да мацат с него хората, което водело до късмет и т.н..

По този случай ми хрумна, че 8ми март може да се празнува по подобен начин – банди пияни жени да обикалят по улиците (което и в момента се случва), само че пак така с един кол, и на него – използвани тампони, и да мажат с тях хората пак за добър късмет и като заклинание против ПМС. Мисля, че ще бие всичките кукерски варианти по зрелищност…

Update: Не било Добруджа, а Пловдивско.

От много чужди мисли в главата ми не мога да си намеря моите, може би трябва да спра да чета за няколко седмици и да изпиша нещата, дето планирам от поне три месеца. На текущия workspace има още два отворени gvim-а със започнати post-ове, като може би единия ще го вкарам донякъде тук.

Едно време от slashdot бях попаднал на John Taylor Gatto (Джон Гатоу, както са му превели името на български). Бил е учител около 30 години и пише по темата как текущите училища като цяло са по-скоро затвор, отколкото нещо полезно за децата и как целта им е основно да направят от децата послушна маса, вместо да ги научат на нещо. Пише основно за американските училища, но много от това, което казва си е общовалидно.

Тия дни, след като за пореден път приключихме с курса по мрежова сигурност и се канех да напиша впечатленията си (накратко, провал), видях в една книжарница една негова книга (изглежда са започнали да го превеждат на български и не съм разбрал). Преди малко я дочетох и въпреки, че преводът не е особено добър, а и самата оригинална книга е бая объркана, просто сбор от разни мисли и кратки есета с трудно-откриваема и липсваща структура, всъщност нещо ми просветна, та ще се опитам да го опиша, преди да съм го забравил.

Проблемът е, че системата е сбъркана. Опитваме се ние, хора, дето сме се учили по коренно различен начин (сами, с четене и с експериментиране) да преподаваме по начин, който за нас не работи (и който вероятно генерално може да се приеме, че не работи, за много от хората, които познавам – които са се учили въпреки системата, не заради нея). Приличаме на тълпа хора в инвалидни колички, които обясняват на друга тълпа с отрязани крака, че могат да ходят със силата на мисълта си (или, че чрез хомеопатични лекарства ще им пораснат нови крака).

Майната му.

Ако правя нещо такова, няма да е свързано с институция, няма да има оценки, няма да има глупави ограничения и най-вероятно няма да има и конспект. Има точно едно важно нещо – да дадеш на хората храна за собственото им мислене, да ги научиш на нещо – останалото е плява. Всички системи и бюрокрации имат една основна цел – собственото си оцеляване (не ми се търси изследването по въпроса, но е доста известно), останалото е направо страничен ефект, а по някаква причина ние сме започнали да отъждествяваме системата с това, което ни се иска да прави.

Обмислям тия дни да ида да видя initlab и обмислям да организирам нещо максимално глупаво и просто – аз да седя там и хората да идват и да си избират какво им е интересно и да се говори по въпроса. Вече ми се върти в акъла как мога да обяснявам на ученици как да чупят facebook…

(а за всички, които твърдят колко хубаво нещо са училищата и университетите – сетете се вие как сте научили нещата, които считате за важни и кажете колко от функциите на тия институции са реално нужни за целта)