2010-01-28 работохолизъм
by Vasil KolevТрудно ми е да чета в момента (тия дни в около 9 очите почват да ме сърбят, май наистина ми трябва малко почивка от книгите), та следвайки идеите на небезивестния чукча, ще пиша.
Днес Марио Пешев написа нещо интересно по темата за работохолизма в неговия случай, аз му оставих един коментар и докато си висях в офиса преди да се прибера си мислех как всъщност мога да напиша нещо по темата как да оцелеем, което има мижавия шанс да е полезно на някого.
Аз съм работохолик и всъщност ми харесва. За мен има точно едно по-хубаво и по-силно усещане от това да си се потопил в работата и да я вършиш, и това е да съм влюбен (което всъщност е и по-опасно, но не това е темата на днешното писание). По тази причина съм открил за себе си как да оцелея с това, без да го зарязвам, без да върша по-малко отколкото мога и всъщност да се забавлявам :)
(е, не мога да отрека, че имах и интересен пример в лицето на баща ми, който също е такъв)
Да тръгнем от там, че много хора са ми се чудили как успявам да чета, да си върша работата, да ходя да пия от време на време и т.н.. Аз не виждам да правя нещо повече от това, което реално мога, както и не смятам, че то е над възможностите който и да било – имам официален документ, че не съм особено умен и определено има какво повече да се желае от физическата ми форма :)
Друг момент – аз работя в момента на две места (второто – защото ми е наистина интересно и се научават доста нови неща), успявам да чета по 9-10 книги на месец (така като гледам в goodreads), да си губя времето с гледане на сериали (например за две-три седмици се хванах да изгледам каквото е излязло на “How I met your mother” (голяма част от заслугата е на Alyson Hannigan)) и т.н. глупости. Някои неща остават на заден план и се бавят, но като цяло нещата работят и редовно вървят по няколко паралелно.
Смятам, че това, което аз правя може да го прави всеки, стига да му харесва. Има няколко много прости неща, които следвам (даже са ми като част от природата) и поне до момента вършат работа:
1) Знам кога да спра. Има едно ниво, след което е безсмислено да се върши почти всякаква работа (освен финална закрепваща такава, за да изкара нещото 8 часа, докато се наспиш и го хванеш с нови сили). Иначе се вкарваш в цикъл – твърде си уморен, вършиш си по-бавно работата, отнема ти повече време и остава по-малко време за спане.
(отделен е въпросът къде е границата на истинската умора и на възможностите)
2) Не се захващам с нещо, което усещам, че не мога да свърша в момента, понеже ми е тъпо, скучно и объркано. Изчаквам, правя други работи и то само си идва – и като му дойде момента, става в повечето случаи за 5 минути.
3) Не смятам, че като някой ми каже, че нещо трябва да се свърши, не трябва да помисля върху него. Това важи за всичко, включително за социалните събития на които ме канят. Да можеш да кажеш “не” е бая важно качество :) Да можеш да кажеш “това така не трябва да се прави, а еди-как-си” и да го защитиш – още повече.
4) Старая се да се радвам на живота. Работя неща, които ме радват, чета хубави книги, занимавам се с интересни хора и т.н., и т.н. – това при всеки е коренно различно. Затова си взех бас китарата например :)
5) Не слушам нечии съвети как да си живея живота, а събирам по малко от разни места и от собственото си блъскане на главата. Вероятно ако бях прочел това, което пиша в момента преди десетина години, нямаше да му обърна много внимание :)
Както се казва – Works for me :) Много хора ще ми кажат, че не може така, че това да ти харесва работата е много рядко и т.н., на което съм отговарял твърде много пъти и не ми се занимава да го повтарям. Други ще ми кажат, че не съм прав и ще умра след няколко години (въпреки че аз не съм си намалявал особено много натоварването в последните 11 години с една година дупка), че съм си съсипал здравето (не съм, реално няма особена разлика с това като бях на 18, като изключим вадещото се рамо), че съм един нещастен измъчен депресиран човек, който се оправдава (на мен честно казано и да съм депресиран ми е забавно) и т.н. – който иска да измисли нещо :)
А към тези, които не си търся оправдания, вършат си работата и им идва нанагорно – спокойно. Ще се справите. Ще се усмихнем, утре ще е по-лошо, но и по-интересно.
(а докато пишех това нещо се срина по такъв начин, че ще ми отнеме поне час да го върна в нормални граници (щото други хора трябва да направят нещо преди това). Смятам и да го свърша, и да се наспя :) ).
Tags: крокодилски, работа
January 29th, 2010 at 09:23
2) Не се захващам с нещо, което усещам, че не мога да свърша в момента, понеже ми е тъпо, скучно и объркано. Изчаквам, правя други работи и то само си идва – и като му дойде момента, става в повечето случаи за 5 минути.
За по-горния извод сума хора ходят на “шринкове”, курсове, уоркшопи, четат килограми с книги и т.н. дават торби с пари а ти си успял да го осъзнаеш някакси спонтанно, поздравления за което…
Това според разните гурута в “управление на времето” е ключа към ефективността и щастието да се наслаждаваш на свободното време, което ти остава след ефективно свършената работа…
Точна противоположност са хората седящи от тъмно до тъмно в офиса, вечно намусени, силно заети, стресирани до безкрай и дефакто силно НЕ-ефективни…
January 29th, 2010 at 10:36
Много добър пост, определено полезно за всички, които са в същата житейско-психологическа позиция. Работохолизмът в ужасна болест, която обаче може да се канализира по доста успешен и градивен начин. Ти явно си намерил лична формула да го направиш! :)
January 29th, 2010 at 10:56
@Василена, само да отбележа – работохолизмът не е болест. Иначе всички, дето харесваш и правиш ще е такова – слушането на музика, спането и т.н.. С всичко почти можеш да се утрепеш, това не го прави болест.
(т.е. стига дава причини на батковците в бели престилки да дойдат да ме съберат :) )
January 29th, 2010 at 10:59
Работохолизмът ми е почти болна тема. Разделял съм се с 2 девойки след няколко месеца опити да ми смогнат на работохолизма. Изисква се специфичен начин на живот, за да може някой да е толерантен към него. Сиреч работохоликът може да бъде разбран почти само от равносилен на него, иначе… Няма как да възприеме за какво иде реч.
И да, обичам си работата, но принципът ‘работи това, което искаш, и няма да се наложи да работиш и ден’ не влиза в сила при 24/7 работа, когато си на линия непрекъснато. Съгласен съм с теб за претоварването, че трябва малко почивка, за да може да събереш мислите и когато ти дойде мотивацията, да наваксаш за броени минути. Въпрос на inspiration.
Проблемът се корени в две неща: работохолизмът ми, който ме кара постоянно да работя, но организмът умира след 2-3 седмици нон-стоп, както и неспособността ми да обясня достатъчно ясно на клиента, че не съм роб от Африка и не съм длъжен да съм на линия постоянно и да оправям всичко. Затова и двете направления са в IMPORTANT TODO листата.
@BatGeorgeone, средностатистическият служител във фирма няма право на избор. Имаш таскове за деня и това е. Не можеш да решиш кога и как да почиваш – и точно това е скапаното на цялата история.
January 29th, 2010 at 11:36
Много добро четиво, браво ,че си намерил такава златна среда. Всъщност аз използвам доста от тези неща – особено това, че не може да работиш като робот и малка почивка и разсейване са жизнено необходими. И не, не твърдя, че ще умра от работа, обичам си я и всъщност в моя случай никой не ме ръчка – ако не ми харесваше нямаше да прекарвам цели нощи в ровичкане как да я свърша по-добре. Просто според мен има нужда от малко по- ненатоварени периоди – сиреч такива, в които нямам супер належащи таскове + университет + опит да съм мила, сладка и добра като преуморената половинка дойде вечерта. И нощи в които не се налага да лежа между два лаптопа, а мога да изляза и да бъда социално животно. То това вече не е работохолизъм, работохолизма е докато се забавляваш. Трябда да измисля как да я докарам до положение, че да си оставам в границата на забавлението :)
January 29th, 2010 at 12:57
Човек или си намира призвание, или не. Много хора се чудят как успяваш да си работиш с удоволствие и да стоиш толкова време “на работа”, защото те самите не намират чак толкова удоволствие в работата си и гледат да си тръгнат 10 минути по-рано. Това не е задължително да е лошо, понякога е въпрос на късмет – да намериш нещото, което те вълнува и което кара мартинките ти да треперят :D
На мен ми стана интересна самата дума “работохолик”, за което (както винаги) помогна Уикипедия: http://en.wikipedia.org/wiki/Workaholic
January 29th, 2010 at 13:00
@Марио, аз също съм 24/7 – като админ моите неща трябва да работят постоянно и всъщност е нормално да трябва да ме събудят по някое време (а снощи трябваше да постоя малко повече, защото работех с един малко бавен и съвсем леко тъп тип в щатите по нещо спешно). В крайна сметка тия неща с работодателя се уточняват – аз нямам проблем да идвам на работа в 12 (по принцип почваме към 10-11, и успявам да дойда), просто защото знаят, че могат да разчитат на мен, когато е наистина спешно. Също така знаят и кое е спешно и кое не е, което пак се постига с комуникация.
Освен това, ние не сме средно-статистически служители – не вършим тъпа рутинна работа, че да я правим от 9 до 5 и да ходим вкъщи.
А по темата за жените – всъщност добрата жена страшно много помага като котва в реалността :) Има кой да ти каже отстрани кога си се претоварил, ако не го усетиш сам например (и да ти го каже достатъчно ясно).
@Batgeorgeone, това е от нещата, дето сам трябва да разбереш, иначе не върши работа. Не съм сигурен, но май тия неща съм ги чел преди и съм си мислел “ебаси глупостите” :)
January 29th, 2010 at 13:04
@Kirande, не съм съгласен, не виждам къде играе късмета в намирането на работата, която ти харесва :) Това си е нещо, което зависи от теб и от желанието ти да го направиш, според мен всеки би могъл да го направи.
А много ми хареса това от wikipedia, аз значи съм ergomaniac :)
January 29th, 2010 at 13:04
@Васил, аз също имам системи за разплащане, с които оперирам, и там се налага нещата да вървят като хората. Въпреки това хората правят от мухата – слон и за съвсем дребни дори визуални корекции вдигат пара до небесата. Вече се научих да се карам за такива неща, защото няма накъде.
За жената си прав – зад всеки силен мъж стои по една силна жена. Ако намериш някой, който да те разбира и подкрепя за това… чувството е несравнимо. Напълно несравнимо.
Много ме е яд на работодателите, които очакват да висиш в офиса от 9 до 6 и да симулираш работа. Заклевам се, абсолютно малоумно е в голям процент от случаите.
January 29th, 2010 at 13:21
@Васил – всъщност явно хората, които се разбираме с началниците си, сме малко. Аз нямам проблем да идвам, когато си искам, като нямам работа, но съм показала достатъчно ясно, че като има нещо належащо, ще спя тук. Изпитвам истинско удоволствие от това, всъщност. Върша си работата заради самата нея, но факта че се оценява отсреща е много значим. За съжаление повечето работодатели явно не разбират това, наистина не знам защо. Все чувам за някакви нехуманни схеми на отчитане – кой кога влиза на работа, колко мин почива и тнт. Не виждам как това заторозяване подпомага процеса.
Темата за човека до теб- съгласна. Това да се убиеш от работа и като приключиш да ти и мрънкат – непоносимо.
January 29th, 2010 at 13:21
@Васил Не е ясно дали е въпрос на късмет, колкото не е ясно дали каквото и да е е въпрос на късмет. Не че съм привърженичка на концепцията на съдбата, но със сигурност има неща, които не можем да контролираме.
Просто има хора, които никога не събират смелост да си намерят работа, която ги удовлетворява – дали от страх, дали от тревоги, дали заради средата, в която живеят, дали защото никога не им хрумва да се опитат. Елементи всякакви. А и хората в “по-развитите” страни вече гледаме от много високо на нещата – ако имаш желание и си достатъчно мотивиран, можеш да правиш всичко. После да ходи народа да си търси призвание – икономика, МИО и европеистика има за всички.
January 30th, 2010 at 06:23
Прав си пич. само с една корекция. Ако не работиш това което ти харесва просто няма да го правиш добре. Ще ми повярваш ли че в момента съм manager във SubWay и ме гледат като идол, как точно се прави /знаеш с какво се занимавам по принцип/