татко Крокодил

(както писах преди няколко часа в едно писмо, след като половин час дъвках две изречения “отивам да проверя дали не са ми пораснали броколи вместо мозък”. Приемете това мое хипотетично заболяване като възможна причина да пиша по-зле от обикновено (доколкото е възможно))

Приключих книгата преди малко, но тоя post се пишеше в главата ми горе-долу от първите 20 страници, които прочетох. Първото нещо, на което искам да се спра (и на което по принцип се спирам последно) е начинът на писане на автора и по-специално – способността на автора да е максимално честен с читателите си. Лифтън още в увода обяснява как това, че е евреин има отражение върху цялото му изследване и върху разговорите му с хората – били те докторите-нацисти или оцелелите от лагерите. През цялата книга може да се види неговата гледна точка, но е ясна, изчистена и човек може да се абстрахира от нея, ако реши. В чисто професионалните му обяснения (цялата последна глава например, за психологията на геноцида) може да се види съвсем лесно чистата наука и ако има нещо отделно от нея.

Основна цел на книгата е да разбере как нацистките лекари – хора, на първо място лекари, положили Хипократовата клетва и влезли в тази професия, за да спасяват животи – са станали участници и извършители на масови убийства и различни медицински експерименти. Разговарял е с доста немски лекари, работили в лагери (някои от които след войната са съдени и лежали в затвора), оцелели затворници, както и една специфична група оцелели – затворници-лекари, които са се грижели за популацията в лагерите и са били по-близки до нацистките лекари.
Книгата отделя внимание на два “етапа” – единият е изобщо началната идея за “евтаназия” (в техния смисъл на думата – избиването на болни, за които нищо не могат да направят, по-точно психиатрични пациенти) и реализацията и в различни болници, а втория – за цялата машина за експлоатиране и избиване на хора в Аушвиц-Биркенау. Има много неща по темата за личното участие на докторите в убиването, за “дублирането” на личността (не съм сигурен, че терминът е такъв на български), за различните убийства – от селекцията на пристигащите – кои да ходят да работят и кои директно в газовите камери – до инжекциите с фенол в сърцето или експериментите.

Книгата си струва да се прочете. Най-малкото заради това, че през повечето време си задаваш въпроса “А аз какво щях да направя в тази ситуация” и заради неприятните отговори, които се получават…

Tags: книги

This entry was posted on Thursday, March 25th, 2010 at 22:26 and is filed under General. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.