татко Крокодил

Bulshytt: (1) In Fluccish of the late Praxic Age and early Reconstitution, a derogatory term for false speech in general, esp. knowing and deliberate falsehood or obfuscation. (2) In Orth, a more technical and clinical term denoting speech (typically but not necessarily commercial or political) that employs euphemism, convenient vagueness, numbing repetition, and other such rhetorical subterfuges to create the impression that something has been said.
(Neal Stephenson, “Anathem”)

Днес на twitterblogger бирата попаднах между разни PR хора и комбинацията от тях, четенето на Оруел (сборникът негови публикации “To shoot an elephant”, велика книга) и желанието ми да напиша нещо по темата доведоха до тоя post.

По някаква причина хората не харесват моето обяснение, че терминът “bullshytt” не приляга на абсолютно всичко, което излиза от PR хората/фирмите. Повечето хора, които познавам и които четат достатъчно имат като мен изграден “bullshit detector”, който им помага да прескачат глупавите неща в някакъв текст или изцяло някакви текстове, като възприемат само информацията от тях. Предполагам, на всички се е случвало да четат новина от някакъв вестник и да си казват “това цялото е тотална глупост”. При мен това се случва с всичко, писано в PR стил.

PR стилът е нещо, наследено от времената на сталинизма, описано прекрасно (но само донякъде) в следния виц:
“Организирано бе състезание между американският президент Роналд Рейгън и вожда на СССР Михаил Горбачов. Горбачов взе призовото второ място, а Рейгън беше предпоследен.”

Като комбинираме това с малко по-сложни думи, малко странни чуждици (за да се избегнат повторенията, понеже така и така няма какво да се каже), политическа коректност и разни безсмислици за запълване на място, получаваме една информационна боза – има някаква сила в нея, но силно разводнена и малко повече от нея води до диария (която като вид не се различава чак толкова от началния продукт).

А по някаква причина PR-а, след като е успял да наложи в корпоративния свят начина си на изразяване, е започнал да се счита и за някаква изначална полезна форма на комуникация и да се приравнява с журналистите (които също не са цвете за мирисане, но там поне има и свестни) и да се счита за едва ли не важна част от цивилизацията. За съжаление не мога да организирам експеримента да избием (или поне да ги спрем да пишат за известно) всички PR-и и да видим дали ще има какъвто и да било сериозен ефект. От всичките неща, излезли от такива хора, които съм чел (за съжаление – не малко) се вижда, че може да се напишат много по кратко, по-ясно и със същото количество информация (или дори и повече). Целта на PR-а обаче никога не е била информацията, а дезинформацията и докарването на добро чувство в читателя въпреки ужасните неща, които се съобщават. Точно като предназначението на информационните агенции в тоталитарните режими.
(“утре всички ще умрем, но времето ще е хубаво”)

А може би някои от тях изповядват идеята, която Оруел много добре е описал:”The friends of totalitarianism in this country usually tend to argue that since absolute truth is not attainable, a big lie is no worse than a little lie.” (от “The prevention of literature”)…

Нямам против да живеете, PR хора. Само стойте далече от мен. И си направете някъде статуя на хибрид от Вени Марковски и Максим Бехар, те са перфектното олицетворение на професията ви, без опитите да се прикрие като нещо полезно.

Update: Две есета на Джордж Оруел – “The prevention of literature” и “Politics and the English language”, обясняват нещата много добре. Би трябвало да ги прочете всеки, който пише.

Tags: крокодилски

This entry was posted on Friday, March 18th, 2011 at 22:22 and is filed under General. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.