татко Крокодил

Има прилично количество неща на тоя свят, които ме дразнят, но неспособността да приемеш реалността е измежду първите. Вероятно е по-лесно да се прочете статията за denial в wikipedia и връзките от нея, но реших, че е по-удобно да дам няколко илюстриращи примера, които ми се мотаят в главата.

Първият пример е от книгата на Робърт Лифтън за нацистките доктори. Нямам достатъчно добър цитат, но в общи линии ситуацията е следната – един от докторите в Аушвиц, който е отговарял за въдворените в лагера, имал е участие в някои от нещата (отказал е да участва в селекцията на новопристигналите – кой отива директно в газовите камери и кой в лагера), но като цяло се е старал да не върши лоши неща (с приличен успех), не може да приеме изцяло нещата, които е правил тогава. Реално има малко неща останали в него от дните, когато е бил лагерен доктор и по някакъв начин не признава/приема всичко, което се е случило тогава, за да може да живее със себе си.
(16та глава на “The Nazi Doctors” от Robert Jay Lifton, “A human being in an SS uniform: Ernst B.”)

Вторият е пак от книга, тази за Белене на Стефан Бочев. В нея има една черта, която той е описал като присъща на българския народ, но е по-скоро общочовешка – как смятаме нещото, което ни се иска за истина и единствено възможно минало и бъдеще. Имаше няколко негови примера, но този, който съм запомнил (моето копие не е в мен в момента, а и си беше цяла глава по темата) беше как Атанас Буров в един момент на някакви разговори обяснявал как винаги трябва да се пазим от СССР и да действаме против тях (някъде около 1943), а при наближаването на 1944 (не съм сигурен точно за датите, бяха с около 9 месеца разлика) обяснявал как трябва да дружим със СССР и че той ВИНАГИ това е казвал.

В реалния свят е още по-лесно да се намерят примери.

Най-често срещаният пример е в края на всяка една връзка, как всеки обвинява другия (или в редки случаи някои хора обвиняват само себе си), като реално (почти) винаги вината е на двамата. Трябва доста алкохол и говорене, преди хората да приемат тоя (сравнително елементарен и очевиден) факт.
Изобщо, връзките м/у мъже и жени (нямам много наблюдения в/у останалите) са неизчерпаем източник на психологични проблеми и прояви на малоумие, на моменти си мисля, че основната причина да има продължение на човешкия род са случайните бременности.

Следващия пример е от две части. Първата е религията, неспособността на хората да приемат възможността, че няма някаква висша сила, която да дава висш смисъл на живота, да “бди” над нас и т.н. (което е още по-глупаво заради факта, че дори да я има във вида, в който религиите я описват, тя пак няма да има значение за реалния живот). Тя се е комбинирала с втората част – това, че ни е трудно да приемем липсата на близките ни хора след смъртта им, и за това измисляме всякакви варианти те да продължат да съществуват (задгробен живот, призраци и т.н.).

Не виждам нужда от повече примери – ако искате такива, може да потърсите в двете книги на Насим Талеб (“Надхитрени от случайността” и “Черният лебед”), има много такива как хората измислят зависимости, шаблони и обяснения там, където ги няма или са тотално погрешни.

И при толкова описания в литературата и в реалния свят (и особено на безсмислеността му), хората продължават с отричането, вместо да отделят няколкото нужни минути/часове, за да си изяснят как стоят нещата. Може би трябва да се преподава в училище?
(Уж се преподава логика, ама поне при нас нямаше нищо такова)

Tags: крокодилски

This entry was posted on Thursday, April 21st, 2011 at 01:41 and is filed under General. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.