татко Крокодил

(Много благодаря на Жилин за добре свършената работа)

И най-накрая пак си се добрах до лаптопа, та да разкажа какво се случи…

Най-важният момент: поне за момента операцията сработва, като чисто статистически нещата са много в моя полза :)

В четвъртък сутрин имаше будене в 6 и после към 8 ни събраха хората за рязане сутринта (май бяхме 8-9) и заведоха като групичка горе в операционната. Майка ми и брат ми бяха там на стълбите да кажат едно здрасти, след което ме заведоха в един студено зелено помещение и ми казаха да се събличам, можех да си оставя само слиповете и чорапите. Сложиха ме на масата, завиха ме, вързаха ме с един колан да не падам (дебел, здрав, кожен, вероятно с него египтяните са теглели блоковете за пирамидите), набодоха ме с една система, анестезиоложката ми каза, че ще ми сипе една малка ракия, и това беше.
(note to self, да и демонстрирам какво е малката ракия, да казва по принцип “малка бъчва”)

Почнали са ме в 9 сутринта, като най-много време е отнело да ми пробият черепа (два-три часа, хирургът се оплака от мен), свършили са работата, затворили са ме и към 2-3 са ме знесли в реанимация. Събудили са ме още в операционната, и първите ми въпроси са били Ася какво прави у нас, и къде са им генераторите…
(доколкото разбирам, в около 13-14 часа блогът ми е бил като DoS-нат, ама не изглежда така по системните графики, та мисля, че сравнително спокойно е издържал да се появи update-а:) )

Някъде тук се връщат и част от моите спомени, в силно надрусано състояние се върнах от една прекрасна халюцинация в реанимацията, гледайки един бял таван и една доста приятна гледка в дясно от мен (към София, отвисоко, даже прелитаха птици).
Ася е била с мен по пътя до реанимация, но аз помня нещо от типа изплувам от една халюцинация и виждам нея. Тя ми каза, че всичко е минало ок, аз се ухилих и пак потънах в някаква друга, в която май присъстваше брат ми. Отворих пак очи и мина д-р Рангелов (хирурга), който май за пръв път видях усмихнат, шляпна ме и ме пита що се хиля, обясних, че щото не ме боли.
(аз в това време се влюбвах в одеялото, с което ме бяха завили – беше ми нечовешки студено)
После влезе майка ми да ме види, че съм добре, после мина баща ми с хирурга, и накрая останах да си лежа, вързан за леглото, да изплувам от упойката и да си мисля, че главата ми е залепена с лепило за възглавницата, че да не мърдам (и усещането беше такова). После се оказа, че не било така, ама аз не мисля, че бях напълно адекватен през тоя ден.

Първата нощ в реанимацията беше ад. Упойката беше минала, но си болеше самата рана (7 cm разрез) и можех да спя само на лявата страна, а там още ме болеше ръката, та с един фенобарбитал, на пресекулки по някакъв начин спах, на фона на поне 3 различни пищящи машинки и един човек с маска за дишане, от който звуците бяха като от филм на ужасите. Не ми хрумва нищо друго, дето може да се сравни с това преживяване.

На втория ден ми даваха да се изправя и да си контролирам леглото (болничните са доста контролируеми), можех да се раздвижа и да гледам напред назад, да се опитам да си trigger-на болката (и да не се получи:) ).
На третия ден ми дадоха да ходя (и може би тогава трябваше вече да са ме свалили долу, ама бяха празници), и с колкото сили имах ходех напред-назад из отделението (което си е малко), даже прочетох разни разлепени заповеди по стените (но ми бяха забранили книги по принцип, което си беше бая гадно). Бях невероятна гледка – почти гол, само по едни калцуни и един памперс за възрастни, от едната страна леко обръснат, от другата страна прическа тип “принцеса Лея”… В отделението няма огледала, обаче после си видях физиономията и идея си нямам как персоналът не умираше от смях.
(сестрите, докторите и санитарите там са някакви невероятни хора, поне от моето 5-дневно общуване с тях)
На четвъртия ден бяха свижданията (неделя) и аз бях предал инструкции да не се ddos-ва реанимацията (щото все пак и други хора щяха да искат да си видят близките), а и гледката на повечето пациенти щеше да дойде бая на някои от хората, та съвсем внимателно се събрахме някъде около входа (аз прав/седнал, хората около мен и с там подходящото облекло) и сме си говорили два часа, които на мен определено ми се видяха по-малко.

И в понеделник минаха сутринта докторите, казаха ми да се махам от там и се озовах в … цивилизация.

Интензивното е странно място. Може би всеки трябва да го изпита (не че го пожелавам на когото и да е), но е като да попаднеш в много подредено място, с много правила, които не знаеш, обаче е в общи линии почти най-безопасното на тоя свят. Хората са доста интересни (и разговорите им също, което помага като няма нищо друго за разсейване, освен псувните на съседа по легло, дето и не бяха интересни)… Успокоява някакси и колко по-малко страшна и натоварена е нашата работа :)
Също така процесът на почувстване пак човек е интересен. Да можеш да се изправиш, да можеш да се изпикаеш сам (след като ми свалиха катетъра, което беше кратко, но невероятно болезнено), да се изпикаеш прав, да стъпиш на земята, сам да си напълниш шишето с вода от чешмата, някакви такива странни дребни неща…

Та, сега съм в цивилизацията. Не ме носиха на легло, и докато слизахме с по-малкия асансьор, аз се смях с глас, щото се видях в огледалото (иначе тук огледалата са сериозна рядкост). Направих си с лаптопа снимка, но тя не предава смешността на вида ми…

Искаше ми се да изляза по-рано, но май обещах да не бягам от болницата и ще стоя май до сряда… Ако някой иска да ме види, май свижданията са м/у 16 и 18 (пак трябва да се консултирам), аз съм на 6тия етаж, тоя път в 22 стая, средно легло.

Update: Всъщност, един важен въпрос. Беше ли ме страх? Да. Доста. Даже според мен начинът, по който водят пациентите до операционната е такъв, че да не духне някой. Предната вечер ми беше бая притеснено, но май сутринта в един момент тотално изчезна, още преди да се качим даже. Ако знаех какво ме чака в интензивното, определено повече щеше да ме е страх и вероятно и по-трудно ще се навия (но в текущия случай, дори и да знаех, пак щях да го направя).

И, Лъчко ме е нарисувал. Такива сестри нямаше (и такива униформи), но па за сметка си знаеха работата и бяха ефективни :)

още един update: Към очовечаващите неща трябва да се сложи и “първото нещо с истински силен вкус” (един мъфин от Мариела).

Tags: крокодилски, невралгия

This entry was posted on Monday, May 27th, 2013 at 17:53 and is filed under General. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.