татко Крокодил

Преди малко изчетох първия разказ от “Full Dark, No Stars” на Стивън Кинг, а преди това сдъвках “1Q84” на Харуки Мураками и контрастът ми направи такова впечатление, че ми дойде желание да напиша нещо.

На Мураками преди това съм чел две книги – “Кафка на плажа” и “Норвежка гора” (която май не успях да довърша), на Кинг – много (и много ми остават). Също така Кинг ми е от любимите автори, та писанието ми е от малко изкривена переспектива.

“1Q84” е книга, която всички (уж) много харесват, което е рядкост за толкова голяма тухла. Последното (размерът) беше една от причините да я започна, а основно злобата ме накара да я изчета докрая.

Всички герои на Мураками (като се замисля и за предишните му книги) могат да бъдат описани като “dead inside”, мъртви души. Човек докато чете описанието на чувствата при него, има чувството, че чете описанието на сляп човек на цветове – не че не знае за какво става въпрос, но определено не може да го разбере. Същото може да се каже за сексуалните му сцени (наскоро бях чел при Peter Watts, че авторите трябва да правят повече секс, за да могат да го опишат както трябва). Развитието на героите му също никакво го няма, а много от фантастичните (fictional, не мога да се сетя по-хубава дума) елементи изглеждат адски изсмукани от пръстите. Единствената причина да изчета книгата беше да видя дали накрая няма да има нещо, което да я оправдае (например, “между другото, всички герои са зомбита на халоперидол”).

От друга страна при Стивън Кинг героите не само, че почти можеш да ги пипнеш, но може да се асоциираш с тях, да ги разбереш, да почувстваш техните чувства (което прави спането след негова книга сложна задача). Той може да хване всякаква история, да вкара малко фантастичен елемент (или даже да не вкарва) и да създаде един свят, който да може да бъде почувстван като близък и истински, колкото и странен да е. Дори най-простото нещо, което му хрумва – например в тоя разказ се говори за семейство, мъж, жена и син, фермери, при което заради земя мъжът убива жена си и т.н. – може да бъде разказано толкова интересно и с такава изразност, че да ти стане интересно, колкото и тривиално да изглежда в началото.
(Разбира се, и той не е перфектен, например си личи как краят на “11/22/63” е претупан и не пасва, за сметка на това обаче цялата книга се чете наистина с удоволствие).

Друг момент, който ги различава, и който на мен при Мураками наистина ме подразни е как започва да прозира самия автор в книгата, неговото мислене, чувства, политически убеждения, предразсъдъци и т.н.. При Кинг това не се получава – има всякакви герои и техните предразсъдъци, но никога не вкарва себе си там. Чел съм над 30 негови книги и чак “On Writing” успя да ми каже нещо за него като човек, защото това беше писал (и дори и там не става толкова ясно). От друга страна, Мураками ми стана противен на третото описание на човек и второто оплакване на главната героиня, че не харесва колко са и големи гърдите (дори нормалния ми навик да прескачам глупостите не успя да се справи достатъчно добре, че да не се дразня). По някакъв начин дребната мижитурска душица на автора успява да опропасти половината книга (останалото е претрупания на моменти стил и криво измислените фантастични елементи и света му като цяло), ако не беше сюжетът (който е м/у среден и добър), нямаше да мога да издържа да я прочета цялата.

Единственото, което донякъде оправдава Мураками е културата и средата, в които е израснал – същите клишета могат да се видят в голяма част от anime-то и manga-та, и които ме карат от време на време да си задам въпроса “какво им има на японците?”.

Tags: книги

This entry was posted on Sunday, January 22nd, 2012 at 19:18 and is filed under General. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.