2011-07-13 корпоративна психопатия

by Vasil Kolev

Събират ми се интересни мисли в главата около последните книги които чета… Като почнем от Лифтън, минем през учебника по психиатрия, “The psychopath test” на Jon Ronson, “Snakes in Suits” на Robert D. Hare и Paul Babiak и стигнем до разни разговори на маса за правилното мотивиране на хора (т.е. че не се наема търговец, който не му се плаща и някаква комисионна от сделките, например).

Катализаторът на това писание беше цитат от “Rule 34” на Чарлз Строс:
“The European Parliament responded by focusing on corporate governance. If corporations wanted to be legal citizens they could damned well shoulder the responsibilities of good citizenship as well as the benefits. Social as well as financial audits were the order of the day. Directives outlining standards for corporate citizenship were drafted and a lucrative niche for a new generation of management consultants emerged – those who could look at an organization and sound a warning if its structure rewarded pathological behaviour.”

Първата ми мисъл беше, че това звучи силно оптимистично, после реших да си структурирам малко мислите по въпроса.

Един много лесен и опростен начин да си обясним и донякъде предвидим действията на даден субект (ще говоря основно за юридически такива, но то важи и за физическите) е да си изясним целите и желанията му, т.е. към какво се стреми. Съответно, един от удобните начини да се модифицира нечие поведение е да се влияе там.

Ако тръгнем да преценяваме поведението на дадена корпорация (голяма фирма и т.н.), ще открием как поведението им много зависи от това какво точно представляват и какво ги движи. Нека за начало да вземем предвид някоя достатъчно голяма мултинационална корпорация, в която вече не са останали хората, които са я създали, търгува се публично и целта и е буквално “Maximizing shareholder value” и с това е пряко обвързано възнаграждението на управляващите субекта.
Т.нар. “shareholder value” е странен термин, който в общи линии се измерва с цената на акциите на пазара (стабилността и т.н. са неизчислими фактори). Това може да се постигне по различни начини, но основно е важно доверието на пазара в момента, което се манипулира чрез различни средства, част от които са етични, друга част не, трета – тотално незаконни.
(тук си струва да се отдели малко време и да се прочете за Enron, Worldcom и разни други случаи на максимизиране)

Съответно, ако имаме един субект с такава единствена цел, той би правил всичко възможно, за да я постигне и би се борил и срещу всичко, което го ограничава. Понеже не може субектът да бъде окачествен като психопат или че има анти-социално разстройство на личността (понеже в DSM специално си пише “не може да се смята, че се страда от такова разстройство, ако това е нормалното поведение за културната и обществена среда, в която се намира субектът”), просто ще цитирам една от групите признаци на личностни разстройства – тази за антагонизма.
(по едно такова съвпадение, много от тези признаци се водят за основни в психопатичното личностно разстройство, описано от Cleckley в “The Mask of Sanity”, една от първите книги по темата)

Т.е. имаме структура без стандартните контролни механизми, които има един човек, за да живее в обществото – съвест, peer pressure, възпитание (позитивно или негативно), страх от силови структури, желание за по-добро съществуване на всички (което ще помогне и на него) и т.н.. Не съществува причина за социално-отговорно поведение, съответно всичките подобни прояви на тази структура/субект трябва да се разглеждат като последствие или от силов натиск, от възможност да се облагодетелстват допълнително (много фирми оправят две-три пейки в някоя градинка и си слагат реклама на тях), или от странно действие на един или няколко човека отвътре, които прокарват собствена такава идея.

На теория би трябвало да има контролни механизми за целта, но повечето от тях имат подобни проблеми като на една корпорация. Като за пример ще дам една серия на темата за ревизорите и как реално те се опитват да максимизират своя бизнес и печалби, губейки основната си цел.
В по-малките субекти съществува индивид с достатъчно власт, чиято съвест играе такава и на целия юридически субект и предпазва от правенето на сериозни измами (поне в доста от случаите), но това от своя страна се води лоша бизнес практика.

Същото може да се наблюдава в политиката – основната цел на политиците е властта (придобиването, задържането и възползването от нея), и не си струва изобщо да бъдат преценявани действията им от друга гледна точка (освен може би “кой им плаща?”, но то е близко). Патологичното лъжене, манипулирането и липсата на съвест са едни от най-ефективните методи за събиране на влияние и използването му (което е силно очевидно, ако се направи едно сравнение между действията и думите на голяма част от политиците).

(
Като първо отклонение от темата, PR като идея е измислен като систематизация на патологичното лъгане и повечето случаи, които Cleckley описва биха били перфектни PR-и, ако можеха да се заемат сериозно с това. Примерен цитат за един такъв пациент, който заключвал и биел жена си:

“In discussing the first wife’s accusations of such conduct as this, Stanley usually brushed them aside as a typically feminine and somewhat ridiculous exaggeration of some minor disagreement. When confronted with undeniable evidence to the contrary, he admitted having taken mild physical measures to influence her, saying that he “just couldn’t stand her screaming and bawling,” This habit of hers, he said, made him lose his temper. When it was emphasized to him that her weeping and outcries did not precede the beatings but occurred only after the beatings began, he showed very little response. Apparently he felt that this crucial point was not sufficiently important to argue about and seemed to dismiss it without further thought as something virtually irrelevant, or at most a trifle.”

Ето и цялото описание на пациента.
)

(ако някой иска, може да си направи паралел и с държавната администрация)
(съответно, допълнително може да се погледне аргументът на Чарли Строс против силния изкуствен интелект).

Има нужда от преразглеждане на целите и метриките. Не може например да се набие гола метрика на полицаите за разкрити престъпления – това води до отказ да се образуват дела по различни случаи, които считат за трудни (за съжаление не мога да цитирам един пример, който ми разказаха наскоро, пак по любимата на всички тема с детската порнография). Не би трябвало да има възможност да съществуват структури с антисоциално поведение и цели и да им се дават близки до гражданските права.

Не знам за вас, но на мен ми е писнало 99% от това, което чувам от различни юридически и държавни субекти да е шум, изкривяване на истината, сплашване и откровена манипулация. Решенията са или да се ядосваш през повечето време, или съвсем да не ти пука, и не знам кое от двете е по-лошо – първото съкращава живота, второто съкращава свободите и щастието му.

Tags: ,

7 Responses to “2011-07-13 корпоративна психопатия”

  1. dzver Says:

    Приемаш, че всяка организация на хора е социопат, обаче обществото съществува в сегашния му вид единствено благодарение на организациите. Значи наличието на организация не значи непременно патология.

    Може да измислиш нова наука – психиатрия за организации и по дадени симптоми да определяш – министерството на околната среда и водите е болно от едикво си :)

  2. Лъчо Says:

    “Две неща движат корпорациите: алчност и страх”.

    Пишман-романтичните-тийнейджърски клишета ни казват, че животът се мери с колко пъти ти се сецва дъха и подобни дивотии, демек колко щастливо живееш е по-важно от това колко дълго живееш, => е по-добре да се ядосваш и да се гърчиш в (разбира се, обречени на (грандиозен) провал) опити да промениш света. Поне създава някаква илюзия за кауза, което ти дава още една причина за живот, което те прави една идейка по-щастлив. Уж.

    Аз мисля, че съм на етапи. Току не давам и две стотинки за нищо, току (напълно безрезултатно) си троша нервите защо избраха пожарникар-комедиант за премиер (примерно).

  3. Vasil Kolev Says:

    @dzver, не приемам такова нещо – казах, че това се определя от целите, т.е. има и организации, чиято цел не ги докарва до подобни прояви, т.е. не всяка организация е патологична. Също така е възможно от патологична организация да излезе нещо полезно за обществото, например от някой research, на който не са намерили приложение (много забавния случай с Unix и AT&T).

    Иначе, то най-вероятно такава наука има, трябва да се поровя още малко.

  4. Иван Says:

    @Крокодил,
    Мисля че успяваш да напипаш проблема много точно.
    Всяка институция се нагажда към максимизиране на параметрите по зададените й критерии.

    Фирмата печели пари, на всяка цена. Държавата лъже, та се къса, за да е стабилна, на всяка цена.
    И тук възниква проблемът, системата не включва добруването на обществото като директен параметър, но се опитва да представи всички останали параметри като фактори за него. Тоест, ако имаме богати фирми сме добре, ако имаме стабилна държава сме добре. И точно тук е разковничето, богатите монополи водят до корпоратизъм, а стабилната държава към тоталитаризъм (т.е. все там).

    И тук идва сериозният въпрос, как да измерим добруването на обществото и да създадем система която да го отразява правдиво, без да се опитва да максимизира косвени показатели и да изкривява самото общество в процеса.
    Може би Теория на Игрите може да помогне. (като във вица: Защо комунистите не са учени? -Защото учените първо експериментират върху мишки, а не върху хора;)

  5. Milen Says:

    Поради факта, че в корпорациите работят хода с обикновена, човешка психика, никой от човешките страхове не им е чужд. Ако аз съм мениджър на голяма акционерна корпорация, бих имал най-малкото 3 възможни причини, поради които не бих направил нещо незаконно:
    1. Защото ме е страх, че властите ще ме хванат. Акционерите, на които се опитвам да увелича състоянието ще излязат сухи, а аз ще обера пишкира;
    2. В голяма акционерна корпорация, винаги има хора, които искат аз да се издъня, за да заемат моето място;
    3. Все пак и аз имам морал, и не ща да го чупя за благото на акционерите, нищо че това ще ми даде голям бонус.

    Според мен големите корпорации си имат и предимства и недостатъци, но и двете не са присъщи само за тях, а и за по-малките фирми, че и за хората. Големите акционерни корпорации по-лесно се забелязват, защото всичко което правят е голямо. По стара традиция, хората обръщат повече внимание когато се обърне рейс или влак, и някак си не забелязват 10 автомобилни катастрофи в различни краища на страната.

    Монополите са друга тема. Те са под-множество на големите корпорации и макар и негативно, те са естествено образование. Те са нещо като късо съединение в икономиката. От монополите страдат както гражданите, така и бизнеса, в т.ч. и големите корпорации, че даже и самите монополи.

    Ако за резултата от изборите е по-важно качеството на живота на избирателите, а не парите, пръснати в агитация и купуване на гласове – тогава държавата ще гони монополите.

    За да се завърти колелото, описано в горното изречение, обаче са необходими много неща, като според мен най-важното са материалните и културните (които зависят от предходните) натрупвания у хората.

    А пък за да има такива натрупвания, хора като мен не трябва да пишат в блогове, а да си лягат, защото утре е ден за здраво бачкане …

  6. Vasil Kolev Says:

    @Milen, за трите ти причини да не направиш нищо незаконно – повечето смятат, че няма да ги хванат, или ако ги хванат, нищо особено страшно няма да им се случи (примерите са твърде много, ама виж какво стана с Enron например). Също така, разни неща не са незаконни – погледни причините за последната криза, в тях няма нищо незаконно :)

  7. Milen Says:

    Това което стана с Енрон, става ежедневно с много хора, само мащабите са различни. Аз имам познат, който прави лош бизнес, и постоянно търси от познатите си заеми, като им казва че бизнеса му е добре.

    Има и индивиди и корпорации, които смятат че няма да ги хванат. Причините за кризите според мен са в самата природа, която работи по този начин: прилив/отлив, ден/нощ, живот/смърт. Всичко е неутрално, не знам кое ни кара да се лъжем че човека (в частност моето аз) е центъра на вселената.

    Има еволюция, която си върви в определена посока, но на приливи и отливи, без постоянен темп. Всичко което правим по посока на еволюцията след време се смята за добро, всичко което е било в страни или назад от еволюцията – лошо.

    Както канибала, който изяжда човек от съседното племе не смята, че прави нещо лошо, така и нашите критерии за това кое е добро или лошо едва ли са абсолютно коректни. Все пак си мисля, че има възможност за разсъждение:

    Къде виждаме големите корпорации – напред или назад в пътя на еволюцията?

    Понеже историята се пише от победителите (а не от победените, колкото и правилни да са били техните възгледи), а победителите в днешно време са тези, които имат по-голяма власт (базирана на технологии: оръжейни, медийни, социални …) смятам, че големите корпорации са от страната на победителите. Доста често те могат да създадат продукт, който е по-добър от тези на останалите. Например направата на един самолет, космически кораб или електронно устройство изисква голям, организиран екип.

    Поради горното, без да казвам дали са добри или лоши, смятам, че големите корпорации са необходимост за доминиращите култури.

Leave a Reply