татко Крокодил

Bulshytt: (1) In Fluccish of the late Praxic Age and early Reconstitution, a derogatory term for false speech in general, esp. knowing and deliberate falsehood or obfuscation. (2) In Orth, a more technical and clinical term denoting speech (typically but not necessarily commercial or political) that employs euphemism, convenient vagueness, numbing repetition, and other such rhetorical subterfuges to create the impression that something has been said.
(Neal Stephenson, “Anathem”)

Днес на twitterblogger бирата попаднах между разни PR хора и комбинацията от тях, четенето на Оруел (сборникът негови публикации “To shoot an elephant”, велика книга) и желанието ми да напиша нещо по темата доведоха до тоя post.

По някаква причина хората не харесват моето обяснение, че терминът “bullshytt” не приляга на абсолютно всичко, което излиза от PR хората/фирмите. Повечето хора, които познавам и които четат достатъчно имат като мен изграден “bullshit detector”, който им помага да прескачат глупавите неща в някакъв текст или изцяло някакви текстове, като възприемат само информацията от тях. Предполагам, на всички се е случвало да четат новина от някакъв вестник и да си казват “това цялото е тотална глупост”. При мен това се случва с всичко, писано в PR стил.

PR стилът е нещо, наследено от времената на сталинизма, описано прекрасно (но само донякъде) в следния виц:
“Организирано бе състезание между американският президент Роналд Рейгън и вожда на СССР Михаил Горбачов. Горбачов взе призовото второ място, а Рейгън беше предпоследен.”

Като комбинираме това с малко по-сложни думи, малко странни чуждици (за да се избегнат повторенията, понеже така и така няма какво да се каже), политическа коректност и разни безсмислици за запълване на място, получаваме една информационна боза – има някаква сила в нея, но силно разводнена и малко повече от нея води до диария (която като вид не се различава чак толкова от началния продукт).

А по някаква причина PR-а, след като е успял да наложи в корпоративния свят начина си на изразяване, е започнал да се счита и за някаква изначална полезна форма на комуникация и да се приравнява с журналистите (които също не са цвете за мирисане, но там поне има и свестни) и да се счита за едва ли не важна част от цивилизацията. За съжаление не мога да организирам експеримента да избием (или поне да ги спрем да пишат за известно) всички PR-и и да видим дали ще има какъвто и да било сериозен ефект. От всичките неща, излезли от такива хора, които съм чел (за съжаление – не малко) се вижда, че може да се напишат много по кратко, по-ясно и със същото количество информация (или дори и повече). Целта на PR-а обаче никога не е била информацията, а дезинформацията и докарването на добро чувство в читателя въпреки ужасните неща, които се съобщават. Точно като предназначението на информационните агенции в тоталитарните режими.
(“утре всички ще умрем, но времето ще е хубаво”)

А може би някои от тях изповядват идеята, която Оруел много добре е описал:”The friends of totalitarianism in this country usually tend to argue that since absolute truth is not attainable, a big lie is no worse than a little lie.” (от “The prevention of literature”)…

Нямам против да живеете, PR хора. Само стойте далече от мен. И си направете някъде статуя на хибрид от Вени Марковски и Максим Бехар, те са перфектното олицетворение на професията ви, без опитите да се прикрие като нещо полезно.

Update: Две есета на Джордж Оруел – “The prevention of literature” и “Politics and the English language”, обясняват нещата много добре. Би трябвало да ги прочете всеки, който пише.

Около един twitter-ски разговор блогвам моята дефиниция за debug-ване.
(оригиналната дефиниция идва от премахването на бубoлечка от някакъв хардуер, и в общи линии значи “отстраняване на проблем”)

Основно идва от DEBUG.COM (една програмка под DOS от годините, в които бях малък), която можеше да види навсякъде из паметта на машината какво точно има (както и много други неща).

Едната част на debug-ването представлява точно това – да се заровиш в някаква система/човек, да видиш как работи, какво я движи, какви са и целите, да я разбереш (или по-точно грокнеш). Другата част включва да намериш проблем и може би да го отстраниш.

Причината да има две отделни части е, че аз използвам термина и за хора, а там не винаги е желателно да се отстранява проблема (или изобщо да се ровичкаш в тях). А се използва за хора, понеже в крайна сметка много от нещата при хората и машините са подобни, едното може да се разгледа като по-сложен вариант на другото – и двете са подобни на решаването на пъзели, с различна сложности и различна опасност.
Другият термин, който може да се използва за разглеждането е hack-ване (като тръгнем от етичните хакери, които пробиват машини, за да видят как работят и т.н.), но той е натоварен с твърде много допълнителни значения.

(навиците ми да дебъгвам всичко и всички, което/които са ми се видели достатъчно интересни водят до това доста хора да не ме харесват особено)

Гледайки списъка книги, които съм прочел в последните няколко месеца си мисля, че това, което съм отбелязал за тях в goodreads си е съвсем достатъчно. Вместо да ги описвам една по една, ще обърна внимание на две фентъзита, които излязоха тая година и които са едни от най-добрите в жанра, на които съм попадал изобщо.

Двете книга са “The Crippled God” на Стивън Ериксън – последната от “Малазанска книга нa мъртвите” (от която останалите книги вече са издадени на български) и “The Wise Man’s Fear” на Патрик Ротфус, втора от “The Kingkiller chronicle” (първата наскоро я издадоха на български). И двете книги са тухли по около 900-1000 страници.

От една страна имаме Ериксън, чиято книга за последните два тома има dramatis personae (списък на героите) с 213 героя, книга, която успява да завърши поредицата от 10 такива тухли и да даде един съвсем хубав и подходящ край. Поредицата е пример как се прави епично фентъзи – огромен свят, различни раси, различни идеи, всякакви герои, като цяло е сложно (и бая забавно) упражнение човек да помни всички неща, които се случват и да ги навързва в главата си. Няма разводнявания, нещата вървят с нормално темпо и всъщност е дори донякъде успокояващо да се чете.

От другата страна стои Ротфус, чиито две книги до тук са непрестанни поврати, промени, до такава степен, че в един момент загубваш идеята какво е възможно да се случи по-нататък. При други книги човек може да усети края или поне да усети очертанията му, докато го приближава (при някои – и след първите 20 страници), но при тази книга това не е практически възможно. Книгата е почти невъзможна за оставяне, донякъде понеже и главите са къси, четат си бързо и си казваш “ей-сега ще прочета още една и ще спя”, ама не се получава…

И двете книги прочетох за два дни, като все втория ден оставах до 3-4 сутринта, докато ги довърша – Малазанската, понеже наистина исках да видя как ще свърши, тази на Ротфус – понеже просто не можех да я оставя. Пример са за типа книги, които ти дават чистото удоволствие от четенето, раздвижват мисленето и дават пример за невероятно владеене на езика (Ротфус определено ме изненада с едни любовни сцени и описанието на една жена). Препоръчвам ги на всеки, в оригинал (преводите на Ериксън са добри, тия на Ротфус не съм ги гледал, но не мисля, че е практически възможно да се преведат наистина добре български).

(трябва да се пише по някоя простотия, за почивка от останалото)
(следващото писание ще е за книги, Стивън Ериксън и Патрик Ротфус)

Снощи по някаква причина обсъждахме кукеро-подобните празнувания и традиции, и червото разказа за един вариант от Добруджа – събират се младежите от селото, обличат някакви скъсани стари дрехи, слагат на един кол един парцал, който е целия в кал и обикалят да мацат с него хората, което водело до късмет и т.н..

По този случай ми хрумна, че 8ми март може да се празнува по подобен начин – банди пияни жени да обикалят по улиците (което и в момента се случва), само че пак така с един кол, и на него – използвани тампони, и да мажат с тях хората пак за добър късмет и като заклинание против ПМС. Мисля, че ще бие всичките кукерски варианти по зрелищност…

Update: Не било Добруджа, а Пловдивско.

От много чужди мисли в главата ми не мога да си намеря моите, може би трябва да спра да чета за няколко седмици и да изпиша нещата, дето планирам от поне три месеца. На текущия workspace има още два отворени gvim-а със започнати post-ове, като може би единия ще го вкарам донякъде тук.

Едно време от slashdot бях попаднал на John Taylor Gatto (Джон Гатоу, както са му превели името на български). Бил е учител около 30 години и пише по темата как текущите училища като цяло са по-скоро затвор, отколкото нещо полезно за децата и как целта им е основно да направят от децата послушна маса, вместо да ги научат на нещо. Пише основно за американските училища, но много от това, което казва си е общовалидно.

Тия дни, след като за пореден път приключихме с курса по мрежова сигурност и се канех да напиша впечатленията си (накратко, провал), видях в една книжарница една негова книга (изглежда са започнали да го превеждат на български и не съм разбрал). Преди малко я дочетох и въпреки, че преводът не е особено добър, а и самата оригинална книга е бая объркана, просто сбор от разни мисли и кратки есета с трудно-откриваема и липсваща структура, всъщност нещо ми просветна, та ще се опитам да го опиша, преди да съм го забравил.

Проблемът е, че системата е сбъркана. Опитваме се ние, хора, дето сме се учили по коренно различен начин (сами, с четене и с експериментиране) да преподаваме по начин, който за нас не работи (и който вероятно генерално може да се приеме, че не работи, за много от хората, които познавам – които са се учили въпреки системата, не заради нея). Приличаме на тълпа хора в инвалидни колички, които обясняват на друга тълпа с отрязани крака, че могат да ходят със силата на мисълта си (или, че чрез хомеопатични лекарства ще им пораснат нови крака).

Майната му.

Ако правя нещо такова, няма да е свързано с институция, няма да има оценки, няма да има глупави ограничения и най-вероятно няма да има и конспект. Има точно едно важно нещо – да дадеш на хората храна за собственото им мислене, да ги научиш на нещо – останалото е плява. Всички системи и бюрокрации имат една основна цел – собственото си оцеляване (не ми се търси изследването по въпроса, но е доста известно), останалото е направо страничен ефект, а по някаква причина ние сме започнали да отъждествяваме системата с това, което ни се иска да прави.

Обмислям тия дни да ида да видя initlab и обмислям да организирам нещо максимално глупаво и просто – аз да седя там и хората да идват и да си избират какво им е интересно и да се говори по въпроса. Вече ми се върти в акъла как мога да обяснявам на ученици как да чупят facebook…

(а за всички, които твърдят колко хубаво нещо са училищата и университетите – сетете се вие как сте научили нещата, които считате за важни и кажете колко от функциите на тия институции са реално нужни за целта)

Около един разговор в четвъртък реших най-накрая да пусна един irc сървър с връзка с twitter. Накратко – marla.ludost.net, порт 6667, канал #marla, има там един bot, който предава нещата от twitter в канала и може да бъде накаран да follow-ва още някой. Бота е писан на python, и има нужда от дописване на няколко неща:
– да хваща неща от канала и да ги пуска в twitter на някакъв принцип
– филтър, за да реже разни глупости, като 4sq
– в някакъв момент – правене на канали от hashtag-ове

Снощи беше отпразнуван крокодиловден.

Идея си нямам колко изпихме, но бележките са в мен, ще взема да ги сметна накрая. Изкарах до около 2 и ги оставих да допиват.

Пак имаше танца на пияния и изпаднал крокодил, и май ще да е последното изпълнение. Крайно време е да се измисли някаква нова дивотия. Има огромно количество записи, вероятно няколко ще бъдат качени.
(трябва да има и снимки, ама не е ясно колко ще бъдат качени – има бая компромати из тях)

Както обикновено, в списъка подаръци има невероятни дивотии (не мога да си спомня кое от кого беше):
Лопата (от digger)
Плуваща играчка – хуй – за вана (навива се и размахва крака) и дъвка с хлебарка (от Весо).
Магнитни топчета (според физика и надписа на кутийката – 216 на брой) и 4×4 кубче на Рубик (което остана там, понеже почти го разглобиха оставих там да го сглобят наново)
Лула и тютюн (от Ици, после как да обясня, че не пуша…)
Часовник-бомба (за събуждане)
Една тениска с крокодил и надпис “bio debugger”, от Алекс.
Два афиша с Hannah Murray и две чаши, в които като налееш гореща вода отстрани им се появява тая картинка (на едната е малко по-различна версия) (от Линда).
Една табела със много ценен надпис, в общи линии отмъкната от някъде.
Три торби дрехи от Галя и Ирина (с надписи, че са чисти).
Разтегаема вилица и завеса за баня с кръв по нея.
Една кутийка черен хайвер.
Едно музикално устройство (в което се духа и е с клавиши като пиано) от Петьо, Катина и Виктор.
Устройство за правене на перца за китара от произволни неща (нещо като перфоратор) от Мариела.
Drinking игра от Мишо.
Някакво количество пиене (един Jack Daniels с чаши, един Dimple, един 12-годишен Tullamore dew и един sample с 3 single-malt уискита (Lagavulin, Talisker, Ragganmore))
Билет за Kultur Shock, увит в билет за Lepa Brena (Mastika i Boza tour), за 31ви февруари в Sin city, сектор 6 без 10, маса 3 (правостоящи отгоре и), от iffi и Канев.
USB лампа и вентилатор с допълнителни батерии (от Тинчев и Чорбаджийски).
Странен device за раздухване на барбекю, комбиниран с отварачка (от maxbam).
Двата тома на “Задочни репортажи за България” на Георги Марков (от immortal).
Новите задочни репортажи и “Машина за легитимност” (от Пейо).
“Жълтите очи на крокодила” (от Бобсън).
“Половите инфекции” и “Синдром на раздразненото дебело черво” (от Каравелов и д-р Михов)
“501 must-read books” (от Крис, както каза – meta-подарък)
Един голям плюшен задник (т.е. сърце, ама всички знаем оня виц за кардиолога).
Скицник, тетрадка и моливчета, като да ходя в първи клас.
Една статуетка с надпис “питието определя битието” (от blade runner).

Ако има още нещо, припомнете.

И така, отиде се на FOSDEM. Червото и компания не успяха да се доберат до багер, та нямаше големи ексцесии.

Престоят в Брюксел си беше ок – температурата беше по-висока от тая в София, за сметка на това имаше бая вятър. Бях в един хотел, който явно от доста време не беше ремонтиран сериозно (на самия център), а стаята ми гледаше към улицата и още на първата вечер реших, че ще се спи с тапи за уши (след като към 2 някакви хора минаха под прозореца ми пеейки).
Също така бирата им може да е малка (330ml), но па е 8% в много от случаите. Добре си пийнахме. По свидетелски показания червото почти заспал на масата, след като изпил 20-и-нещо бири.
Хубавите жени бяха основно в подсъдна възраст. Мъка.

Успях да присъствам на следните лекции:

1) Политическата лекция на Ебен Моглен. Основният въпрос беше как свободата на мрежата изостава и как услугите, които ползваме, от достъпа до разните web-базирани услуги са твърде централизирани и лесни за спиране/атакуване от разни хора, на които ние не вярваме особено (например щатското правителство). От една гледна точка идеята е добра, но като се заговори за реализацията, се почна едно обясняване как идеята е да имаме всички по едно малко устройство, което да играе router/server за отделните хора, да се mesh-ват и да може да се минава откъдето си искаш към Internet. Технически няма подобна реализация и не е ясно дали изобщо може да стане (текущите mesh протоколи с над 1000 точки почват сериозно да се шашкат, а и всичките са intradomain, т.е. когато устройствата са под един административен контрол). Да не говорим, че всяко едно тоталитарно правителство с малко инвестиции в микровълнови фурни и малко patch-ване да работят на отворена врата могат да убият всичкия wireless в един град без особени усилия…

2) Лекцията за Clang и LLVM – нищо ново, накратко по-бърз и по-добър компилатор от gcc, заради новата си по-изчистена архитектура.

3) Две лекции (“DevOps and more” и “I’m going M.A.D.”) за конфликта м/у разработчици и оперативни хора и какво може да се направи по въпроса. В тон с оптимистичния тон на конференцията идеята беше, че може двата типа хора да работят заедно и да се избегнат стандартните проблеми (например софтуер, който е тотално неизползваем в production). Идеята е добра, но имам някакви съмнения за реализируемостта и.

4) Дискусията за реформата в Gentoo – умряла работа почти като самата дистрибуция (въпреки техните твърдения). Излязох на средата, понеже нищо не се чуваше от това, което се говори (FOSDEM определено трябва да помислят за озвучаване на всички зали, не само на големите).

5) Debian GNU/kFreeBSD (известно още като “абоминацията”) – разказаха как проектът вече го има в последния stable release на Debian, просто е маркиран като technology preview (но си работи, има си инсталатор и т.н.). Имаше въпрос дали FreeBSD хората са щастливи от това, и отговорът беше, че са – повечето patch-ове, който debian-ци са написали, са приети във freebsd ядрото.

6) Practical Go programming – пак нищо особено интересно. Езикът не изглежда зле, има някакъв приличен framework, но не е нещо особено и велико. Може би и това му е основното предимство – лесен и чист начин човек да си свърши работата, без глупости.

7) Storage технологиите, които facebook ползва за съхраняване на съобщения – една доста притеснителна лекция. Фокусът беше в/у как те са реализирали складирането на 15 милиарда съобщения и 120 милиарда chat-а на месец, 25TB данни с възможност за индексиране и търсене. От архитектурна гледна точка изглежда съвсем нормално (например три копия, като ако едно изчезне, веднага се прави ново такова) и описаха софтуера който ползват (всичкия е отворен и те постоянно интегрират собствените си промени обратно в upstream-а и реално ползват официалната версия), но плашещият момент беше идеята им как пазят всичко, което минава през тях (вкл. sms-и, email-и и т.н.) и колко хубаво било това. Беше техническа лекция, та не вървеше да се зададе политическия въпрос “защо трябва да ви вярваме за каквото и да било”…

8) Лекцията на Johnatan Corbet (редактор на lwn.net) за проблемите в linux kernel development-а – доста интересно, беше събрал доста примери за провали около kernel development-а (както каза той, не е интересно да обясняваме колко добре се справяме, щото човек реално се учи от грешките си). Беше интересно, даде на *bsd хората около мен причини да се подхилват (те ако направят такава лекция за техните издънки ще е поне два пъти по-смешно, ама не смеят)…

Успях да говоря с хората, които правят GTA04 – следващия openmoko телефон, т.е. такъв, чиито софтуер е изцяло отворен и под контрола на потребителя. Очаква се скоро да имат нещо готово и използваемо, изглежда и че софтуерът е претърпял сериозна еволюция в последните две години, та най-вероятно ще си струва да се пробва пак.

Не можах да изобщо да посетя Data analytics, Security и Telephony track-овете (които през повечето време бяха препълнени и нямаше как да се стигне дотам). Ако вместо два събитието беше да речем 5 дни в по-малко (и по-големи) зали, можеше да е малко по-лесно…

Днес беше защитата на софтуерните проекти, изпитването за повишаване на оценки и писането им. От нашата страна на барикадата бяхме само аз и Пенчев, като аз изкарах половината време в кашляне (и дано не съм заразил твърде много от студентите). Странно ми е как само за 5 часа успяхме да се справим с всичко и да се уморя чак толкова.

Вероятно по някое време ще качим всичките проекти някъде online (като питаме хората дали някой няма против). Има още малко бюрократични и т.н. неща за довършване, но те ще са след FOSDEM.

Скапан съм и чувствам как бавно се побърквам, все едно съм в някакъв абсурден сериал и музиката, дето си пускам (или през повечето време – тая, дето ми се върти в главата) ми е soundtrack-а (в момента – Savage freedom на Killing Joke). Обмислям идеята да си налея малко уиски и да видя дали в един момент няма да започна да се виждам някъде отгоре или отстрани.

(трябваше да вдигна температура, че да почна да пиша пак)

Около гледането на “Skins” се появи пак въпросът за моя вкус за жени, та съответно смятам да проведа експеримент – ще пусна няколко link-а към снимки на жени, които намирам за красиви и да видим доколко моя вкус съвпада с тоя нормалните хора…

Като за начало – Hannah Murray, която играе Cassie Ainsworth в “Skins”, и която аз намирам за изключително красива.

Следва Morena Baccarin, играе във “Firefly”, “Serenity” и в някой от Stargate-овете, който мислех да се насиля да гледам само заради нея, ама нещо не събрах желание.

После е Alyson Hannigan, позната на хората от “American Pie”, а на мен основно от “Buffy the vampire slayer” и “How I met your mother”.

Та, какво е общото мнение за тия три девойки?

(много бих искал да сложа в списъка няколко жени, с които съм имал близки отношения, ама не би било учтиво…)

Update: А ето така трябва да се снимат красивите жени – сутрин, в леглото, с разпиляна по възглавницата коса, а който не харесва тая снимка, може да бъде броен за бездушен :)

(тия дни успях да грипясам, а преди малко проведох упражнение по бръснене въпреки кашлицата. Не успях да се заколя.)

Като занимание за почивка/свободното време по принцип предпочитам книги (кога по-леки, кога по-тежки), а след тях – да гледам сериали. Не обичам да гледам филми, понеже там не може да се изгради като хората характера на героя и няма начин да се търкаля повече от една сюжетна линия, без да стане твърде тромаво.

Измежду сериалите имам няколко много любими, като например “Firefly” или “Coupling”. Гледам и разни други течащи в момента (например “House”), но като цяло малко са наистина добри – по-голямата част са някаква лекичка боза, в която да има някой друг добър елемент (например голяма част от “House” е пълнеж). Като цяло откривам, че британските сериали са по-добри от американските…

Та наскоро намерих един британски сериал, който удря всичко останало в земята. Казва се “Skins”, разказва за живота на разни британски тинейджъри и има убийствени истории и още по-убийствени герои. Няма груби неща, които да са пропуснали, и все пак всичко си е на място и като цяло е може би най-истинското нещо, което съм гледал скоро (въпреки, че на моменти е малко пресилено). Човек има нужда да си почива между епизодите (или понякога по средата на някой)… Има 4 сезона и за разлика от останалите сериали не мога да го гледам постоянно, изисква време да се асимилира и обмисли.
(и разбира се, в първите два сезона участва едно невероятно красиво девойче)

(а са започнали да правят американска версия, която е скопена и скучна)

И последното включване от курса по мрежова сигурност – трета част на отдалечената администрация и преговор.

Остана ни втория тест, да проверим едно кило курсови проекти, да напише малко оценки и сме приключили.

На курса тая година до момента изговорихме сигурността в Unix (първа, втора, трета и четвърта част) и отдалечената администрация, от която ни остана още малко (първа и втора част).

Остана да довършим отдалечената администрация, един преговор, втори тест и може би ще организираме прожектиране на малко лекции от CCC Kongress на датата след теста. Очертава се Мариян да организира “Сигурно програмиране”, но това вече той си го знае, ще пиша, ако чуя нови подробности.

Напоследък се чудя дали наистина полудявам бавно, или вече тотално съм се побъркал.

Снощи ме навиха да ида на FOSDEM, взел съм си билети и всичко останало, и понеже сутринта ме събудиха в 8 да ми потвърдят резервацията за хотела, следобeда си легнах да си доспя. Сънувах, че сме на CCC Kongress (или беше CCC Camp) и как Червото, Мариян и още няколко други идиота от нашите са намерили наоколо няколко багера, оставени от някакви строители, някакви пиратки и подобни неща и вилнеят, а аз съм донякъде гласа на разума и се опитвам да измъкна някакви деца от пътя им и се чудя що не идва локалната полиция.

Имам лоши предчуствия за FOSDEM…

В общи линии преживяването на празнуването на нова година си е като да преживееш годината.

Основните моменти бяха следните:
Имаше танц на пияния и изпаднал крокодил (който се твърди, че бил записан в HD).
От баницата ми се паднаха следните два късмета – “пиячка” и “42 (животът, вселената и всичко останало)”.
Имаше толкова много бутилки, че май успяхме да изпразним (докато аз си тръгнах) само Lagavulin-а и още една-две.
Дядото ме събуди сутринта да ме поздрави и да каже, че неговия късмет от баницата бил “разширяване на семейството” с един специфичен тон, беше си живо проклятие.

Няма махмурлук и подобни проблеми, само няколко побъркани сурвакари сутринта, на които брата изръмжа.

Още две лекции от CCC Kongress-а.

Първата беше за проблемите на PDF формата. Нещата изглеждат толкова трагично, колкото с flash-а миналата година – странно специфициран формат, няма валидация (т.е. няма дефиниция на валиден pdf), може да се прочете всичко, включително странна комбинация между zip и pdf или exe и pdf. Имаше демонстрация на странен код в pdf, като в крайна сметка хората питаха точно колко опасно е да си свалим PDF-а с нейната презентация от слайда…
Записът е mirror-нат при мен.

Втората беше по темата за юрисдикцията и data haven-ите. Водена беше от една девойка, която се занимава с юридическата част на проект DoD, чиято цел е да пази хората от злоупотреби с DMCA и други подобни проблеми. Лекцията е доста интересна, въпреки че е леко америко-центрична, но е пълна с интересни наблюдения и данни.
И този запис е mirror-нат при мен.

Лекция, която директно засяга неща, които ползваме всекидневно – “Chip and PIN is broken”, т.е. всичките дебитни карти, които се използват в момента из България. Интересно за гледане, накратко – има огромни дупки в цялата система и измамите не са нещо особено сложно, а банките и свързаните с тях учреждения отричат до последно, че нещо лошо е възможно да се случи.

На моменти не ми е ясно как изобщо някой може да прави система, която да има такива елементарни проблеми, например да не се подписва цялата транзакция, да се вярва за PIN-а само на терминала и т.н..

Mirror-нал съм записът при мен.

Едно полезно следствие от тази лекция е, че за едно количество измами банките не могат да се измъкват и да казват “системата е защитена, проблемът е във вас (крайния клиент)”. Не мога и да не цитирам отговорът на един от професорите от Cambridge на изискването да бъдат махнати материалите от един сайт на университета, понеже дават информация за атаката (въпреки, че банките са били предупредени бая месеци преди това):
”
Second, you seem to think that we might censor a student’s thesis, which is lawful and already in the public domain, simply because a powerful interest finds it inconvenient. This shows a deep misconception of what universities are and how we work. Cambridge is the University of Erasmus, of Newton, and of Darwin; censoring writings that offend the powerful is offensive to our deepest values.
“

И наградата за най-побъркан лектор на 27c3 печели Lepht Anonym (лекцията “Cybernetics for the masses”), една девойка, която обясняваше как да си имплантираме сами разни сензори под кожата.

Имаше кило обяснения кое работи, и кое не работи – например как трябва да стерилизираме всичко (тя ползва водка), как да изолираме нещата, колко боли (особено ако си слагаме разни неща във възглавничките на пръстите) и какво мислят докторите, като си правим такива неща (нищо хубаво). Лекцията определено си струва да се гледа и като успея, ще преточа записа и ще го кача (още го няма по разните mirror-и и streamdump-ове), мисля да я пратя на личния си лекар, може да му стане и на него интересно…

Update: Ето запис на лекцията, първа и втора част.

Една интересна лекция от вчера беше тази на Daniel Domscheit-Berg по темата за исландския закон за медиите, Icelandic Modern Media Initiative. Всъщност, лекцията не беше чак толкова свързана със закона, понеже хората от Исландия не бяха пристигнали, а и я нямаше в началната програма и се беше появила в последния момент (аз хванах по случайност края и после с бая зор успях да издиря записа), но има интересни неща по темата за OpenLeaks и wikileaks.

Mirror-нал съм записа.

Успях днес да изгледам една лекция от вчера, която май е по-страшна от gsm подслушването – бъгове в baseband процесорите и колко лесно се exploit-ват. Особено колко лесно се пуска онзи весел feature, така че телефонът да прави auto-answer и да не го казва (т.е. да подслушвате какво се случва около някой телефон без никой да е наясно). Има обяснения за изпълняването на код по телефони, както и идващия проблем с коли, които имат т.нат. driver assistance, което явно представлява gsm модул, директно забит в CAN шината на колата (където е закачена и цялата електроника)…
Демонстрацията не сработва, но има показан кода от firmware, който може да се exploit-не.

Записът е mirror-нат при мен.