татко Крокодил

И малко по работа – занимавах се с два проблема тия дни, които заслужават малко внимание.

Единия е свързан с thread-ове, сигнали и libc I/O. Ситуацията излеждаше в общи линии по следния начин – един демон с няколко thread-а, които пишат в log, който пък се re-open-ва в един signal handler. Има един lock, който се ползва за друга синхронизация, колкото да направи нещата по-весели.
Накратко изводът е “не правете така”. В signal handler нищо не трябва да се прави, освен може би да се пипне някоя глобална променлива, ползвана като семафор, иначе се получава deadlock, който е бая сложен за откриване (виждате няколко thread-а, висящи във futex() и почти нищо друго), понеже и lock-овете съвсем не са ясни (понеже са вътре в libc, а семантиката на futex е бая крива, в man-а даже си пише – това иска и малко асемблер да се ползва, предназначено е за lib-ове, не за простосмъртни).

Вторият проблем оправих преди малко и е един от най-глупавите, в които съм се набивал (и съм си причинявал сам). Имаме в общи линии следния код:

int a,b,crap;

log=fopen("/path/to/log",a);
while (!feof(log))
{
// log format: 120102121 25 1024
// timestamp seconds bytes
fscanf(log,"%d %d %d",&crap,&a,&b);
// do something
}


който в общи линии обработва един log, обръща го в sql заявки и го насипва в една база. Изведнъж започна да не свършва работа – като в началото реших, че базата се претоварва и не успява да поеме всичките (около 800 000) заявки. След половин ден тестове (и няколко други неща за оправяне, с почивки) най-накрая открих проблема – в log формата изведнъж (е, не особено изведнъж, написано беше преди месец, сега случайно беше пуснато в действие) изведнъж се появило още едно поле, което води до fscanf да не прочете нищо и същевременно feof() да не познае, че файла е свършил.

Решенията са две – или да се проверява колко точно елемента е прочел fscanf(), или да се оправи какво точно се чете. За момента е второто, поне докато не си измисля малко по-хубав начин от първия.

Днес изругах няколко човека за ползването на twitter като irc, та ще взема да се обясня малко по-подробно.

За хората (вероятно на подсъдна възраст) които не помнят, irc-то е поредов многопотребителски chat в реално време – хората се събират в “канали” (отбелязвани с #imenakanala, нищо общо с hashtag-овете в twitter), където си говорят глупости съвсем в реално време.
Удобното в случая беше, че целия разговор си тече съвсем удобно, на редчета, чете се сравнително спокойно и не е особено сложно да се появиш по някое време в канала, да си кажеш здрасти с хората и да се включиш в разговора. Почти като разговор в кръчма, само дето го няма проблема с това двама да говорят едновременно и да не се разбира какво казват.

Twitter от своя страна не е в реално време и е ориентиран към цели съобщения (с ограничението за 140 символа). Нещата там са с минимум минута закъснение, всеки един tweet заема много място на екрана, което комбинирано с това, че една част от нещата, които някой си говори с друг, който не следваш не се виждат прави следенето на разговор адски неудобно. Другото е, че twitter е като един огромен канал без възможност за филтриране, и или четеш всичките хора, които следваш (за да не изпуснеш някой разговор), или четеш с дупки (или изобщо не четеш). В повечето случаи се получава смесица от кратки новини (от които всеки пуска по няклко на ден) и някое огромно излияние на двама (или малко повече човека), което прави невъзможно изчитането на всичко (за което и интерфейса на twitter не помага особено).
Изобщо като скорост и усещане twitter е като училищен вестник, който се пише в час и хората си го предават като бележка, като и си говорят чрез него. Мазаница.

Накрая ще трябва да върнем irc-то в някакъв удобен-за-browser-а вид, да могат хората да си говорят като искат и да спадне малко flood-а в twitter. Тъкмо в irc знаехме как да се справим със spammer-ите, по особено груб и просташки начин…

(
in other news, днешния ден беше много добре описан от “Stuff is messed up” на Offspring. Да цитирам:
I don’t know much, I don’t know too much
But I know this – shit is fucked up!
)

Ходих на концерт на The Pomorians в Pork pie (бившия маймунарник)…

За пореден път си потвърдих, че няма човек, който толкова да се забавлява, колкото Янко Бреков (който е и вокалист на Artery). Свиреше си каквото иска (доста точно), пиеше с пълна сила, говореше забавни неща… Имаше всякакви неща – стари на Artery, някакви си техни, малко Pantera, малко Iron Maiden (с реге ритъм), разни реге неща, а накрая завършиха с Take it from me, като Янко покани колкото жени може на сцената, да танцуват.

Вероятно ако свиреше без маймунджилъци, трезвен и т.н., щеше да е перфектен, но нямаше да е толкова забавен и всъщност – велик. Не мога да се сетя за друг изпълнител, който да ме е радвал толкова на живо.

Питаха ме къде си държа книгите в коментарите на предния post и реших, че отдавна не съм си снимал библиотеката.
(добре де, всъщност iffi ме накара)
(иначе го има и момента, че част от книгите, които чета в електронен вид не си ги поръчвам на хартия, това помага)

Книгите си държа в старите две парчета (правени по проект на майка ми), едно различно парче (някакво стандартно заводско изпълнение) и новото парче (пак правено по проект на майка ми) библиотеки. Второто парче няма гръб, останалите имат.

Освен там държа около 2-3 кашона книги по приятели (раздал съм да четат), има малко по бюрата на около (основно неща, които чета в момента) и в един шкаф в другата стая, които са от списъка да се отърва от тях.

Планирам да си поръчам още едно парче като последното, понеже пак почнаха да не се събират книгите.

И един кратък update, че пак забравих да пиша.

Продължавам да чета над нормалното, който се интересува, да погледне в goodreads. Трябва да обърна малко внимание в някой post на Судир Венкатеш (Sudhir Venkatesh), но това ще стане след като прочета още две негови книги (които се носят към мен от amazon). Също така трябва да напиша някой ден каква трагедия е Бегбеде и как след като прочетох “Любовта трае три години”, седях 15 минути и се чудех “той ебава ли се с мене, че да напише подобен (некадърен, недомислен, пиклив) край”.

Около проблемът ми в последно време да понасям тълпи и хора като цяло най-накрая отидох на психолог. Изводът за момента изглежда като понижен праг на чувствителност и като за начало ще си пия един трицикличен антидепресант, после ще видим.
(отсега да отбележа, писнало ми е да ми обясняват колко е лошо или колко е добре. Ще пиша какъв е ефекта по-нататъка, като го преценя по-точно, решението да пия подобни неща си е чисто мое)
Основния проблем с тоя антидепресант е, че не мога да пия (особено много). МЪКА. Ще трябва да правим фонд “паметник на трезвия крокодил”…

Около wikileaks тези дни имаше забавно развитие – обвиниха Julian Assange в изнасилване и в рамките на 24 часа отмениха обвинението. Става все по-смешно и по-смешно.

Времето бавно се разхлажда (поне нощем). Очаквам най-накрая да свърши тоя месец и да си дойде есента, тъкмо да повали малко и да измие София (която всъщност е повече от приятна, когато повечето хора са се изнесли, човек спокойно може да си се разхожда).

От проблемите, които дебъгвам в последно време няма нещо особено интересно, последното беше един race condition, предизвикан от странни ftp клиенти.

Продължавам да събирам желание за учебника по мрежова сигурност. Кой-знае, може да го почна пак тия дни.

Напоследък около писанията ми за книгата за лагерите в Белене и т.н. различни хора се опитваха да ми кажат, че ние все още живеем в тоталитариризъм, или че например САЩ е тоталитарна държава. Мисля, че се налага малко да изясня понятията.

Да започнем с най-краткото определение: необходимо (но не достатъчно) условие за държава да е тоталитарна е такъв като мен (лицето Васил Колев) с блогът си да съм арестуван, бит и т.н.. Аз не съм, но в Северна Корея, Куба или да речем Иран нямам особен шанс.

Понеже това определение за нищо не става, нека почерпим от експертите. Култовете и тоталитарните управления се базират на същия принцип и има 8 условия, дефинирани от (светилото) Робърт Дж. Лифтън по темата, които определят дали дадена организация/държава е култ/тоталитарна. Критериите са като цяло очевидни и не ми се занимава да ги изброявам, но очевидно България не отговаря на тях.

За сравнение, всички ислямски държави (следващи Шериата) отговарят на повечето от тези критерии. Принципно и Ватиканът би трябвало да отговаря на тези критерии (цялата Инквизиция е била точно такава), но по-модерното католическо християнство включва по-добре възможностите за съмнение и свободна воля, та не е съвсем култ (но пък много от вариантите/сектите му са точно такива).

Не претендирам, че България (или САЩ) е истински свободна държава. Освен, че нямаме дефиниция за това, имаме и доста криви моменти, които има нужда да се оправят. Но нека да не се лъжем, че сме тоталитарни, така че да избегнем после отговорността за бъдещето.

Понеже това е основната причина някой да следва подобни идеи – понеже на тоталитарната държава народът не може да влияе, съответно не носи отговорност. Ние обаче си носим отговорност за нашата държава, колкото и да ни е неприятно.
(а американците носят още по-голяма отговорност, заради по-голямата си свобода)

Една по-голяма скоба, носим по-малка отговорност за периода 1944-1989 (не никаква). Бивайки сатрапия на СССР и водени от техни протежета, в чиито ръце са били армия, полиция и т.н. е малко по-сложно да се направи нещо (не че унгарците и чехите не са се опитали). Като още една скоба мога да добавя, че най-голямата вреда, която ни е нанесена от тогава е обръщането на целия народ в доносници и издигането на един чрез събарянето на друг – можеш да се издигнеш не чрез способностите си, а чрез наклепване на конкуренцията. Което е довело след себе си на увековечаване (не на измисляне – това си го има отдавна) на глупости от типа “учи, за да не работиш”, “аз колкото малко мога да работя, те толкова малко не могат да ми плащат”, краденето от държавата, защото тя го краде от тебе така или иначе (пресенено към крадене от работодателя) и изобщо набор подобни неща, които ни правят …. “Шибан народ”?:)

Ако не беше това, може би щях да познавам повече от 10-15 човека, с които може да се върши работа (от които доста сме за освидетелстване и тези ни черти са помогнали да не сме повлияни от общественото отвращение от работата).

И като последно отклонение – вероятно доста хора се бъркат, понеже повечето корпорации и подобни създания се управляват като тоталитарни държави вместо като меритокрации (което поне на теория е правилния начин).

В момента тече поредният скандал свързан с Wikileaks, свързан с изтеклите около 90000 документа за войната в Афганистан.

Wikileaks са известни с най-различните документи, които да успели да пуснат – информация за пране на пари, за различни замърсявания от различни корпорации, за източването на исландските банки в разгара на кризата, както и с това, че досега никой не е успял да ги накара да свалят някаква информация. Една швейцарска банка беше успяла да им отреже domain-а за малко, а повечето държави от типа на Иран и Китай ги филтрират както могат, но това е в общи линии максимумът, постиган срещу тях.

В момента по вестници и всякакви други медии има обсъждане за и против – дали информацията, която изнасят няма да доведе до жертви, как може така да изнасят секретна информация, дали в крайна сметка те не са една много полезна структура за демокрацията като цяло. Нищо ново под слънцето, само че…

Само че стилът на тези, които пишат срещу тях е един такъв стандартен и очевиден, като на ръководена PR кампания. На база на стария принцип FUD (fear, uncertainty and doubt) се развива един натиск срещу тях (очевидно силно подплатен) да ги оплюе и омаскари достатъчно, та достатъчно хора да не им повярват. В началото беше кампания по темата как wikileaks си харчели парите от даренията, с информация от някакъв “вътрешен” човек, как Julian Assange (основателя и основен човек) бил някакъв зъл арогантен тип, сега застрашават живота на хора в Афганистан…

А всъщност това, което wikileaks направиха с тези документи беше много просто, почти 1:1 заключението от книгата на Philip Gourevitch за затвора в Abu Ghraib – друга държава, друга война, но същият случай – че след края на бойните действия никой не е имал идея какво да се прави. Там стоят едни войски, убиват ги, те убиват малко (малоумни) ислямисти, малко журналисти и прилично количество цивилни, и всичко това – понеже никой няма идея какво да правят. Очакването е било, че след като се премахне текущия режим, народът там ще се хване и ще си вдигне за една година всичките нужни институции, за да си направят демократична държава – силно оптимистично за държави, които познават осново религиозни и други диктатури. Да бяха погледнали нас – 20 години след тоталитаризма още не сме докарали нещата до някакво достатъчно свястно ниво, а поне на теория сме имали на какво да се базираме.
(Искам да вметна, че като цяло не съм против свалянето на талибаните и на Саддам. Специално за талибаните може да се съжалява, че не са ги избили всичките – тъкмо и те щяха да са щастливи, че си отиват в техния рай)

Колкото до Julian Assange, чел съм за него и съм си говорил с него на живо (на CCC Kongress-а) – човекът всъщност е един (сравнително) нормален интровертен и съсредоточен до побъркване техничар. Компютърджия от малко по-старото поколение, занимавал се с хакерстване, осъждан един път за такива неща – единственото сравнително тъмно петно в биографията му – той решава, че не му харесва светът в който живее и се опитва да направи нещо по въпроса. Отделя едно сериозно време на обмисляне, пише един-два paper-а и измисля идеята за wikileaks. Заедно с още няколко човека успява да я реализира – система, чрез която може да “изтича информация”, прикривайки източника и правейки пракчитески невъзможно премахването и. Системата до тук наистина се е доказала – както отбеляза някой, wikileaks за една година са изкарали на показ много повече кирливи ризи, отколкото да речем washington post за последните 20 години.

За хора като него има един съвсем прост термин.
Герой.

Някой, който е направил това, което много от нас смятат за нужно, ама на никой не му стиска.

(едно към едно това, което написах в goodreads. Чудех се дали да не го разширя, но ако го направя, ще е в отделен post, трябва ми още време, за да я смеля)
Една от най-трудно прочетените книги в последно време.

Не защото книгата е лоша или нещо такова – но като за начало е издадена напук на текущата (малоумна) традиция – вместо с дебели страници, голям шрифт и т.н. книгата е с тънки страници, голям формат, 1024 страници, минимални полета и освен трите страници съдържание останалото е плътен текст.
Изобщо да не говорим как постоянно те кара да се замислиш.

Накратко, Стефан Бочев до 1944та е бил секретар в министерството на външните работи. След това работи няколко години в печатница, след което го вкарват в лагерите – първи в една мина, после в Белене. Излиза за малко около 51ва и го вкарват пак, после 53та го освобождават (след смъртта на Сталин, около разведряването) и разказва какво се е случвало след това (колко трудно се намира работа, как е работил като хамалин и т.н.).

Много по-важни са обаче неговите наблюдения и разсъждения. И върху народа ни, и върху тогавашния “строй”, кражбите, откровената некадърност и шуробаджанащина, изстъпленията… Как можем спокойно да погледнем на многото привнесени нашенски неща в комунизма/тоталитаризма като пряко последствие от историята ни след 1878ма и изобщо твърде много неща, които не мога да събера тук.

На моменти книгата става тегава, и може би от една страна би било да я хване някой редактор и малко да я ореже, да махне някои многоточия, кавички и повторения. От друга страна обаче книгата така е автентична, все едно авторът я разказва.

За мен от една страна книгата е прекрасно допълнение на “Задочните репортажи за България” на Георги Марков, от друга – някакъв наш вариант на Солженицин – не толкова подробен и систематизиран, но доста автентичен и ясен.

Може да е трудна за четене, но наистина си заслужава усилието и времето.