татко Крокодил

(както писах преди няколко часа в едно писмо, след като половин час дъвках две изречения “отивам да проверя дали не са ми пораснали броколи вместо мозък”. Приемете това мое хипотетично заболяване като възможна причина да пиша по-зле от обикновено (доколкото е възможно))

Приключих книгата преди малко, но тоя post се пишеше в главата ми горе-долу от първите 20 страници, които прочетох. Първото нещо, на което искам да се спра (и на което по принцип се спирам последно) е начинът на писане на автора и по-специално – способността на автора да е максимално честен с читателите си. Лифтън още в увода обяснява как това, че е евреин има отражение върху цялото му изследване и върху разговорите му с хората – били те докторите-нацисти или оцелелите от лагерите. През цялата книга може да се види неговата гледна точка, но е ясна, изчистена и човек може да се абстрахира от нея, ако реши. В чисто професионалните му обяснения (цялата последна глава например, за психологията на геноцида) може да се види съвсем лесно чистата наука и ако има нещо отделно от нея.

Основна цел на книгата е да разбере как нацистките лекари – хора, на първо място лекари, положили Хипократовата клетва и влезли в тази професия, за да спасяват животи – са станали участници и извършители на масови убийства и различни медицински експерименти. Разговарял е с доста немски лекари, работили в лагери (някои от които след войната са съдени и лежали в затвора), оцелели затворници, както и една специфична група оцелели – затворници-лекари, които са се грижели за популацията в лагерите и са били по-близки до нацистките лекари.
Книгата отделя внимание на два “етапа” – единият е изобщо началната идея за “евтаназия” (в техния смисъл на думата – избиването на болни, за които нищо не могат да направят, по-точно психиатрични пациенти) и реализацията и в различни болници, а втория – за цялата машина за експлоатиране и избиване на хора в Аушвиц-Биркенау. Има много неща по темата за личното участие на докторите в убиването, за “дублирането” на личността (не съм сигурен, че терминът е такъв на български), за различните убийства – от селекцията на пристигащите – кои да ходят да работят и кои директно в газовите камери – до инжекциите с фенол в сърцето или експериментите.

Книгата си струва да се прочете. Най-малкото заради това, че през повечето време си задаваш въпроса “А аз какво щях да направя в тази ситуация” и заради неприятните отговори, които се получават…

Тези дни тече процесът срещу Радован Караджич, и на сайта на делото в ICTY може да се намерят протоколите от заседанията на съда. Оказват се интересно четиво…
(имат и много хубава база данни с всичките си решения и документи, а търсачката им се справя доста добре)

Цялото нещо вероятно ще се точи поне две години, в най-добрия случай. Като за начало, има над 200 000 страници документи от страна на обвинението като доказателствени материали и около 400 свидетеля (включително около 30 различни експерта). Допълнително има огромно количество аудио записи на разпити на свидетели, за които в един от протоколите може да се види разговор за как 20% били повредени и трябвало да се свалят наново от оригиналния носител. Това не включва и всички документи, които самият Караджич е изискал от различни места за защитата си, както и показанията и документите от неговите експерти. Практически там са се отказали да работят с хартия за доказателствения материал и работят основно с електронни документи.
Цялата работа не се улеснява от искането на Караджич всички важни документи да му се превеждат на сръбски, понеже не разчита достатъчно на познанията си по английски.

Виждат се и проблеми в работата на обвинението. В една от сесиите по обновяване на обвинителния акт съдията пита “Добре, оригиналният акт е от около 2002, и сега се налага да се дообновява. Какво сте правили 8 години?”, на което обвинителите отговориха, че всъщност се опитват да свържат събраните факти от други дела, водени в същия съд, за да се получи една крайна изяснена картина на нещата. Делото на Караджич може да е едно от най-големите (заедно с това за Свободан Милошевич), но и другите не са никак малки.

Както каза Пейо в един разговор, притеснява го, че “няма жив човек, който да може да съхрани в главата си толкова информация и да вземе преценка възоснова на нея” – т.е. вероятно нито обвинението, нито защитата (която Караджич сам си води), нито съдията биха се справили с познаване в достатъчно добре на всички факти.

Интересен момент е как и двете страни се позовават на исторически причини за случилото се в Босна и Херцеговина – на нашествията на османците, на разните великосръбски монарси и т.н., като и от двете страни доводите изглеждат силно смешни, почти като “България на три планети”. Очаквано е да има нещо такова от сръбски политик (на тях болестния национализъм им е по-голям проблем, отколкото на нас), но наистина не очаквах обвинението да говори за цар Душан…

В крайна сметка цялото нещо поне според мен няма особена правосъдна стойност – нещата са силно политически, особено държанието на обвиняемия. Държи да се защитава сам, постоянно изтъква как се спъва работата му, как са правени обиски на семейството му в 3 през нощта (и единия път не им е било дадено да гледат самото претърсване и какво се взима).
По-сериозното значение на целия тоя цирк ще е, че ще излязат публични много подробности около събитията около разпадането на Югославията, кой кого е нападнал, кой носи вината за кои убийства (т.е. ще лъснат добре всички нападения от страна например на мюсюлманските сили към собствените им хора, за да се вдигне шум), каква е била външната намеса (особено на САЩ) и ще се събере достатъчно информация за историците в бъдеще (която те иначе много трудно биха намерили, като например ДНК тестове на повечето жертви в Сребреница).

За мен например би било много интересно, ако се изясни връзката как точно иранската армия е доставяла оръжия на ислямските сили в Босна и Херцеговина и с чия помощ (което е една от тезите на Караджич и който изглежда е събрал достатъчно документи по темата). За това мога да кажа, че защитната му реч (протоколите от 1ви и 2ри март 2010 ) и за изискваните документи (протоколите от февруари 2010) са доста интересни.

За останалото – четете сами :) Аз честно казано нямам финално мнение по темата и ще гледам как се развива процесът, от една страна международна институция с едно мнение, от друга – политик със съвсем различно. Мисля, че рядко може да се попадне на нещо толкова интересно и същевременно – част от обективната ни скорошна реалност.

И още нещо за графата “простотии”.

На повечето хора е известно, че съм правил секс на гробище. Снощи на ИББ стигнахме до темата и всъщност мненията бяха почти 50/50 кой би и кой не би направил подобно нещо. Изтъкнах си доводите (тихо, спокойно, скрито място, няма хора, няма и на кой да пречиш), но не подействаха. Някой би ли ми обяснил какъв проблем вижда в цялата работа?
(Бях запитан, бил ли съм на погребение на близък човек – ами бил съм, носил съм и един ковчег в онова гробище едно време. Никога не ме е притеснявало)

Като се замисля хората какви други места ползват за целта (на стълбите например, някой снощи спомена на дърво), аз поне никакъв проблем не виждам.

… и да се завърнем от мъртвите (или просто преработените).

(нарекоха ме наскоро книжен плъх, а аз в последните седмици почти не успявам да чета)

Anyway, успях най-накрая да издъвча първи том на “Комуналния капитализъм” на Румен Аврамов. Определено има нужда да се прочете, дава страхотен поглед в/у икономиката на България от 1878 до 1944, с препратки до наши дни (и е страшно колко неща са останали същите).

Изчетох и книгата на Philip Gourevitch за геноцида в Руанда и сериозно се замислих дали да я препоръчам на някого. Много е интересна, много добра, но същевременно и много тежка. Вероятно не е за хора със слаби нерви.

А аз след като се освестих от крокодиловден пак се потопих в стандартните простотии – преди час-два най-накрая всичкия ми monitoring светна в зелено и мога да си седя спокойно и само да чакам да се случат разни работи (има поне 3-4 дни преди момента с ругаенето на разни хора, че не са си свършили работата на време).

Godsmack се оказаха донякъде интересни за свирене – открих една доста по-точна таблатура на Serenity (която няма нищо общо с предишната) и в момента се опитвам да разбера как точно трябва да е ритъма на една от секциите. Може би малко повече спокойствие ще помогне :) Издирвам също таблатури на Killing joke, но за момента никакви не намирам (има само малко за китара и толкова).
Успях да си изтормозя ръцете повече, отколкото някога съм успявал с клавиатура.

Годината ще се окаже хубава за моето слушане на музика – след като си взех билети за Rammstein и Therion, чакам да пуснат и за Gotan Project (ще гостуват на Park Live Fest). Още един-два концерта и ще вземе да ми свърши лимита за социални събития :)

Снимки от крокодиловден. Ще пиша повече, като се наспя, днес и второто кафе не помогна.

Снощи отпразнувахме крокодиловден, на стандартното място в Кривото.
(очевидно не съм умрял, въпреки че не се изключваше тая възможност)

Събрахме се една весела тълпа от около 70-80 човека, пихме, пяхме, дивяхме и т.н.. Ето малко моменти от вечерта:

Заведението ми подари една торта, а после Явор и Ива – една друга, съставена от три под-торти, свързани по redundant връзка с UTP кабели.
Направихме пак танца на пияния и изпаднал крокодил.
Подарих на кръчмата един кабел да връзва машината и mix-пулта им, щото техния е скапан поне от 3 години. Да си го ползват със здраве :)
Не е ясно колко сме изпили, но се стараеха хората.
Май не успяха да снимат момента, в който Кирил и Zoa ползваха Калин като музикален инструмент и куфееха. Единия му ползваше крака като китара, другия тялото за барабан.
Учудващо за всички, не се напих.

Аз оцелях до около 2 и оставих хората да си допиват и червото да им пуска музика (т.е. основно “черно фередже”).

Измежду подаръците имаше разни бисери като:
Комплект за дамско подмиване, от Каравелов. Той и спечели приза за най-идиотски подарък.
Мъжка прашка с място за половите органи и скала да отчита колко съм напълнил.
Тениска с xkcd комикс, на гърба е само последния панел и се вижда с големи букви “Shit, we’re dealing with a syadmin” (от Венски и компания)
French press за кафе от Iffi и Канев (ще си я занеса в офиса да си правя кафе. Колегите вече ги е страх).
Трактор. На батерии. Управляем. Вече спокойно мога да казвам “не разбира, кара трактор”.
Кило вариации по темата чай (кана, тампони в кутия за чай, сервиз за чай и т.н.).
Книга за изграждане и експлоатация на домашен казан за ракия (това май не помня от кого беше, sry).
Каска, от Димитър Василев (voland я използва да събира подаяния за мене в някакво време).
Торба чорапи от Мариела. Животоспасяваща.
(сложно ми е да опиша всичките подаръци, само ще спомена, че едната ми ръка леко отказваше, след като ги пренесох вкъщи. Размина ми се без оръжия тоя път :) )

Снимки ще пусна, като се появят, хората изглежда още не са успели да се освестят.

Който иска, да допълва кво друго се случи, на мен ми е леко отнесено. Поне по мои спомени сериозни простотии нямаше :) Благодаря на всички, че дойдоха, добре си изкарахме:)

Написах review в goodreads, но толкова хубава и важна книга не може да се размине с толкова малко.

“Промиване на мозъци” на Робърт Дж. Лифтън (оригинално заглавие “Thought reform and the psychology of totalism”, Robert J. Lifton) е едно изследване на хора, напуснали Китай около 1950та година и минали през тамошното “превъзпитание”. Авторът е говорил с около 25 “западняци” (европейци и американци) и около 15 китайци, които по някакъв начин са минали през различните места за промиване на мозъци (западняците – основно затвори, китайците – университети и обществото им като цяло).

Втора и трета част на книгата описват преживяванията на тези хора (включително и на една група от шестима западняци, динамиката на която се оказа адски интересна), какво представляват самите хора (авторът е светило-психиатър, все пак) и как взаимодействат техните характери с цялата система. Има хора, които са се поддали, има хора, които са станали още по-големи противници на режима, има такива, които са объркани. Проследено е какво се е случило с тях след 3-4 години (резултатът определено не е в полза на промиването).

В четвъртата част на книгата е направено едно обобщение – описани са признаците за познаване на един такъв култ, направени са сравнения с религии, наука и т.н., както и се описват основните проблеми на тоталистичната/абсолютната мисъл. Книгата не дава директни оценки – на няколко места може да се срещне как цялостното въздействие на “промивката” е имало нови и интересни ефекти върху хората – но сама по себе си много добре обяснява принципа на действие и ефекта от подобни мисловни течения и действия.

Ако някой ден започна да правя курс по критична мисъл/цинизъм, това ще е една от книгите, на които ще се базирам и които ще са в задължителната литература.

Update: Оправих името на автора, Lifton, не Lipton.

(подредих си най-накрая библиотеката, имаше нужда)

Вместо глупости или да ругая някого (така за разнообразие) ще взема да напиша нещо хубаво. Става въпрос за единствената социална мрежа, която ми е истински полезна и която ползвам.
(сега погледнете пак заглавието, убедете се, че това е моя блог и продължете)

Става въпрос за goodreads. Идеята и се върти около книгите, кой какво е чел и какво чете, как го оценява, какво мисли по въпроса и т.н.. Има достатъчно удобен интерфейс за целта, включително и масов import чрез csv файлове (аз в началото сканирах ISBN баркодовете на повечето книги, които имах под ръка и така отбелязах какво съм чел), добро търсене и като цяло не лази по нервите (няма неща като “трябва да click-на хиляда пъти, за да направя A”). Има добри update-и кой какво е прочел или отбелязал (понякога малко дълги, особено като се появи някой нов приятел и отбележи 200-300 книги).

При мен двете най-удобни неща са, че намирам нови книги за четене (има големи списъци по разни признаци, както и по това кой какво чете) и че мога да препоръчвам неща за четене на хората. Също така доста помага да видя какво си заслужава да го опиша в блога – вместо половин час да си припомням какво точно съм чел в последния месец, поглеждам и веднага се сещам за какво ставаше въпрос и доколко ми е харесало (както и мога да си копирам review-то, което съм писал като начален вариант на posting-а :) ).

Важен момент е и минимализма – в общи линии човек има книги, автори, цитати, приятели и не много повече. Няма глупости от типа на кампании, игрички, приложения и т.н. (или и да има, не са се добрали до мен, което пак върши работа), не съм попадал на spam, изобщо – радост за душата, нещо работещо :)

Остана да зарибя още няколко човека да си направят account-и…

И така, направих едно от нещата, дето опитвах в последните няколко години (и хората смятаха, че се шегувам). Някои хора си правят дупки в пъпа, някои скачат с парашут, аз изпих един чай от използван дамски тампон.
(което вероятно ще отврати женската ми аудитория и няма да има жена с желание да ме целува в следващите 6 месеца, което няма да е особено различно от предишните 6)

Очаквах малко по-кървав вкус, но беше основно тежък и плътен такъв. Държах тампона около 20 минути в чашата с гореща вода и си я изпих.

Червото има снимки, ако реши, може да ги качи някъде.

За отвратените хора – това не е особено по-мръсно от оралната любов (и вероятно измежду вас има такива, дето са уцелвали цикъла на жената точно като и дойде :) ), с горещата вода се избиват по-страшните неща, алкохола, дето го пия, помага, а в крайна сметка човешкия организъм не е особено гостоприемен към вредните работи. Разбира се, свободни сте да напишете това на надгробния ми камък :) Помислете също така дали вие не сте правили нещо далеч по-гадно от това :)

Обещавам също така да спра да искам използвани тампони от девойките наоколо. Пробвах, ясно ми е какво е, ще си намеря нещо друго.

Това ми е личен рекорд, длъжен съм да го споделя :) 12 изгорели диска в един момент, в една машина.

Това е screenshot-а от началото. Последва смяна на контролера, смяна на цялата машина и никаква промяна. Доставчикът ще си я получи обратно и ще искам да разбера какво точно се е случило…
(нищо особено няма загубено)

(Godsmack, Serenity, от припева)

G-------------
D-5-5-5-88-6-3
A-------------
E-------------


Марио Пешев ме покани да пиша за нещо, което всъщност трябваше да ми хрумне и на мен :) Около нещата по темата за работохолизма не е лошо да се разкажат и нещата, които сме/правим извън работата – освен, че може да даде идеи на някого, може да послужи и за защита, ако трябва някога да се подложа на тест на Тюринг…

Първото нещо, което върша най-много извън работата и което е с мен от 6-годишна възраст, е четенето. Винаги ми е харесвало и съм прекарал много време в четене и още доста в търсене какво да чета. Редовно ми се е случва да чакам нещо на някоя гара и да чета надписите по стените. Една от последиците от това беше, че преди няколко седмици извадих около 150 книги, които не бих чел пак и които не си струва да пазя за каквито-там-наследници имам и ги раздадох (останаха още 50-60 за раздаване, може да ги занеса направо в Апартамента и да кажа да ги наслагат дето имат място).
Това е и причината за някои мои изкривявания – редовно се опитвам да накарам хора да прочетат определена книга, почти не гледам филми по книги (и филми като цяло) и твърде често имам отворен един текстов редактор с някоя книжка в него, с която си почивам от работата. Книгите доведоха и до избора на последната ми раница, да мога да събирам покупките от книжарницата в нея. Мисля, че в повечето месеци харча повече за книги, отколкото за пиене :)

Да спомена пиенето… Чудех се да го смятам ли за част от работата (и дали изобщо да пиша за него), но то е по-скоро лечение от страничните и ефекти :) С него съм много на периоди – понякога ми се пие, понякога не, и в някой редки (слава богу (на сървърите)) случаи имам желание да се натровя. Едно от основните ми средства за борба със стреса. Пример – началото на четвъртък вечер.
(аз лично и не правя голяма разлика м/у пиенето сам или с някой друг. Никога не съм сам – гласовете в главата ми рядко спират – а и не е сложно да се намери някой, с който да пиеш :) Знам и кога ми е проблем (лесно се измерва – ако се напия повече от два пъти в една седмица – трябва да спра) ).

Нещо друго е музиката. Винаги съм обичал да слушам музика с идея в нея, а в последните година-две и да си дрънча на баса. Цялостното усещане е страхотно и мисля да продължавам, въпреки разните проблеми, които понякога ми създава и въпреки некадърността ми.
(основен проблем – като ми се изтърка малко повече показалеца, после почва да се закача по клавиатурата на лаптопа и по някога да вади клавишите)

Сериозно занимание ми е и дебъгването на хора. Това ми е една от най-неприятните за хората черти на характера, обичам да се заровя до корена на нещата и да търся решение – провалило е бая мои връзки връзки (работохолизма май само една). Истински интересно ми е, понеже ми дава примери от реалния живот, в/у които мога да си упражнявам мисленето и които да ми разширят мирогледа.
(изказвано е мнение, че поради това мен подсъзнателно ме привличат жени, които имат сериозни проблеми за дебъгване)

Има и всякакви други неща, с които се занимавам от време на време – организация на разни събития като Openfest, курсове/лекции в СУ, да пиша в блога и на разни места (например в момента главата ми трудно възприема и за това съм си оставил книжката на страна (остават ми 1043kb от ~1900kb, т.е. може би 500 страници) и пиша това), форумът на anime.ludost.net (както и гледането на anime и четенето на manga, които в последно време съм зарязал), ходенето на ИББ и какво ли не още.

Искаше ми се да напиша някакъв умен извод за това колко хубаво е да има такива неща, но не смятам, че ставам за пример за препоръчителен начин на живот :)

На принципа “you always hurt the ones you love”, ще изругая кратко “Дневник” за днешния им срив, понеже те и “Капитал” са единствените вестници, които чета.
(другите и да се сриват, най-много да се зарадвам)

Та който чете online версията на “Дневник” знае, че тя имаше сериозно количество проблеми в последните месеци – работеше бавно, от време на време падаше и т.н.. Мисля, че днес се видя една от причините – във временно вдигнатата страница има следното:
“В 01:00 през нощта е изгорял диск на сървъра със съдържанието на сайтовете на “Икономедиа”. От сутринта възстановяваме информацията на нов сървър, операцията отнема време. Очакваме до 15:00 часа сайтовете да бъдат отново онлайн.”

Изводът е следния – тия хора НЯМАТ системен администратор, вероятно машината им е инсталирана от друг човек/фирма (опитвам се да се сетя кои бяха “Еталигент” и какво общо имаха с тях), защото 1) вероятно този диск е давал индикации от доста време, че му се умира, 2) дори и да не е давал, не е оправдание да нямат RAID (нали знаете, има два типа хора – такива, дето им е гърмял диск и такива, на които ще им гръмне) и 3) наистина ми е странно защо им отнема толкова време да го вдигнат, освен ако backup-а им е на дискети.

Нямат оправдание за това, което се случи днес – дори моите лични машини са по-добре осигурени от това (т.е. такива, дето съм си купувал сам от джоба, те би трябвало да имат няколко порядъка по-голям бюджет от мене) и са имали идея, че имат нужда от upgrade поне в последните три месеца.

Ако не смятат, че online изданието им е важно, да си кажат. Аз толкова ги чета, че вероятно и пари бих им давал (даже едно време се бях абонирал за online версията на Капитал и те взеха, че го направиха безплатен и потрошиха online плащането). Да решат дали искат да имат online версия и да отделят малко време да оправят машината отдолу – в сравнение с работата по самия сайт това е почти нищо, а очевидно е бая важно.

Всъщност дори може да се хванем с Пенчев и да идем да помогнем с нещо, но ме съмнява, че има нужда – в крайна сметка това са тривиални неща дето май и повечето ми студенти ги знаеха.
(и нека дам пример всъщност – към края на 2005та с chervarium пуснахме в aiidatapro (на тях и на Дневник локалната им мрежа е направо обща) едни машини да им търкалят основните неща и се сещам за един проблем, който са имали изобщо след това. Преди няколко месеца даже ходих да хвърля един поглед на нещата :) )

След днешната сутрин не мога да не похваля ето този инструмент.

Има една много проста функция – като се приближи до кабел, по който тече някакво напрежение, почва да пищи. Това се оказа почти животоспасяващо тая сутрин, когато в централното табло на офиса трябваше да търся защо определени контакти в сървърното не работят. В крайна сметка се оказа, че един от централните прекъсвачи е изключен (което не се вижда с просто око поради естеството на прекъсвача и това, че реално ръчката за включване/изключване е вътре, а дръжката – отвън на капака и на отворено табло е малко сложно да се види в какво положение е) – успях с инструмента да видя, че на няколко места, където би трябвало да има – няма ток. Не ми се мисли как бих направил същото упражнение с фазомер или мултицет, вероятно щях да се опека или минимум да закъся нещо (таблото е метър на метър, трифазно, с около 60-80 токови кръга и с капацитет около 100-120KW, а на мен ми треперят ръцете).

Така че, дръжте си нещо такова под ръка. Много е вероятно да ви спести малко близки срещи с волтови дъги и други подобни работи.
(не лови прав ток, и разни монитори понякога го задействат, но ако работите около силно-токови кабели, се справя прекрасно)

Явно няма да стане да пиша само в goodreads какво съм прочел, някои книги искат по-сериозно внимание. Също така може би е добра идея да не оставям един post две седмици да гние (и да прочета 7-8 други неща през това време).
(с това четене на монитор определено си върнах старата скорост на четене и удоволствието от него)

Едната книга е “Infidel” на Ayaan Hirsi Ali – чисто и ясно обяснение за това какво е жената в ислямския свят и за основните идеи на исляма. Като притежател на два корана и чел и други неща по темата не се съмнявам особено много в нещата, които е написала. Друг много показателен факт са многото заплахи за живота и и това, че един от хората работили с нея – Тео ван Гог – е бил убит от силно вярващ мюсюлманин (т.е. тъп като галош нецивилизован нещастник). На фона на това не е особено учудващ отказът на швейцарците за строеж на нови минарета и като цяло засилващите се негативни настроение към исляма в Европа – трудно е да съчувстваш на хора, които смятат целия ти начин на живот за подлежащ на унищожаване.
(чудех се колко ли ще струва да се издаде на български. Някой да има идея?)

Второто нещо, за което си струва да пиша е “Sandman” на Нийл Геймън. Става въпрос за комикс за не-точно-богът на сънищата и … реално не се поддава на разказване, без да издам твърде много. Би могло да докара спокойно кошмари на повечето хора с графичността си :) Най-важното нещо обаче е, че историите вътре и произведението като цяло имат нещо много истинско в себе си, неподправено и реално – колкото и странно да звучи това, казано за една фантастична история.

За сметка на това третото нещо, за което ще пиша – “Flatland” на Едуин Абът – има друг начин на въздействие. Книга на тема геометрията и да речем тоталитаризма, и поне на мен първата и част може да ми докара кошмари (за разлика от Sandman). Малко неща са ми по-гадни от издигането на очевидно грешни идеи в култ и убиването на всякаква възможност за критика.
(Честно казано, даже не ми пука особено за това колко са грешни идеите – дразни ме неспособността на хората да се съмняват. Кога най-накрая ще почне да се преподава критична мисъл в училище?)

Между другото прочетох и Battle Royale на Koushun Takami – едно време бях правил опит да гледам филма, но не ми беше толкова интересен, колкото книгата (която не може да се отрече, че е писана като да се филмира). Интересна антиутопия и в общи линии интересен поглед върху стари познати идеи.

Открих две други неща на Геймън, които не бях чел – “The Anansi Boys” и “The graveyard book”, като втората се оказа наистина добра. Геймън е може би най-добрия разказвач на приказки, на който съм попадал и се чудя дали след години няма да го давам да го четат деца наравно с братя Грим например…

Накратко мога да спомена:
“Clockwork Orange” (“Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бъргес) – не лоша книга, крив език на писане (добре, че имам някакво понятие от руски), има идея успява да я обясни накратко. Нищо особено не ми се видя.
“Heart of darkness” на Joseph Conrad – рядко ми се случва да кажа, че филм е по-добър от книга, но “Apocalypse Now” бие книгата по всички параграфи. Става, но определено не грабва достатъчно и стилът е малко неудобен за четене.
“Logan’s run” на William F. Nolan – много екшън, твърде малко описание на антиутопията (идеята не е лоша, но има малко дупки в нея). Става за филм, не за четене.
“April fool’s day” на Josip Novakovich – книга за живота в Югославия, доста ми хареса. Някои от нещата бяха много родни и познати, някои не, но си има от всичко, включително и доста забавен край.
“See no evil” на Robert Baer – мемоарите на агент на ЦРУ, доста интересни и с интересна гледна точка за тероризма. Въпреки че на моменти може да изглежда предубеден, мисля, че всъщност излага една доста балансирана гледна точка.
“Albion” на Alan Moore и Leah Moore е интересен и доста кратък комикс, става за разнообразяване, но е наистина твърде къс за това, за което иска да говори.

И да завърша с това, което наистина много ме зарадва и завърших преди малко – “On writing” на Стивън Кинг. След “Клетка” и “Романът на Лизи” си мислех, че наистина е забравил да пише, но това определено много ми хареса (имаше моменти с удряне по челото, имаше смях, имаше и неща от типа “ами да, то не се ли прави така по принцип”) и ми докара желание да хвана “Under the dome” (което преди малко дойде), нямаше как да не се изкуша – нова книга, над хиляда страници…

И тая седмица мина. В петък имах желание да заспя още в 5 следобед.
(не че не съм си доспивал или нещо такова. Оказва се, че при достатъчно нервно натоварване ми се налага да спя повече)

Седя си, слушам си Killing joke (мислех да ходя на един концерт, но нямам сили и настроение за целта) и след като изчетох втората си висяща книга на Нийл Геймън (“The Anansi boys” и “The graveyard book”, втората определено е най-добрата му, на която съм попадал, ако не броим Sandman серията) реших пак да попиша малко глупости.

Бях провокиран от няколко различни човека, оплакващи се от facebook, какви глупости имало в него и т.н. (в единия случай обясних, че социалните хора трябва да си носят кръста, като са решили да са такива). Бях провокиран и от един адски дразнещ banner, дето се появява в post-овете на Велян (по-точно в rss-а), да twit-нем и незнамсикаквоси (преди малко се озова в adblock-а)

(който е забравил, да напомня – аз съм мизантроп и като цяло не обичам много социализирането, тълпите, хората и т.н. Имам три facebook account-а, които се правят и поддържат от други хора, аз лично не им обръщам внимание. Също така съм прилично циничен.)

Като за начало, ясно, че никой не обича да е сам. Дори и аз имам моменти, в които самотата ми идва много (въпреки че по принцип предпочитам спокойствието и тишината, да мога да си чета например). Това в общи линии е една от причините да има социални мрежи, хората да се опитват да комуникират и т.н., и не е нещо особено лошо. Проблемът се появява, когато започнем да прекаляваме и когато средствата, които имаме, не отговарят на реалните нужди.

Нека да погледнем оплакванията (които са подобни и за twitter, и за блоговете) – лошо съотношение на сигнала към шума и “изтичане” на информация. Второто освен, че го има в реалния свят, си е проблем на хората, дето говорят/пишат много и не мислят, това се оправя само с достатъчно опит (да знаеш какво да не правиш). Първото се решава, като не се занимаваш с неща, които не можеш да филтрираш. Силата на мрежата не е в огромното количество информация в нея, което е сравнително лесно достъпно – това го има и в локалната ви библиотека – а в това, че информационния поток може да бъде контролиран от читателя. Аз мога да кажа “искам да чета A, не искам да чета B”, “интересува ме тази тема, не другата, но ако нещо е и в двете, пак искам да го видя” или нещо подобно и да го реализирам (и по тая причина ако twitter проима regexp филтриране, ще бъде просто велик).

Да повторя, възможността за контрол на информацията е толкова важна, колкото и да имате достъп до тази информация. Приемете, че това е далеч по-важно от всичките други глупости и губивремки (и не ми излизайте с довода “ако не беше fb, нямаше да мога да се видя с разни хора, дето не съм виждал(а) отдавна” – ако бяха важни, щяхте да намерите начин. това са някакви стари познанства, които всъщност нямат толкова значение и няма грам значение дали ще им четете глупостите или не в повечето случаи). Режете глупостите. Не пишете такива. Много помага :)

Е, може и аз да не съм прав. Може да се окаже, че потокът от безсмислена информация е новото готино нещо, дето ще замести алкохола и няколко други наркотика и аз съм просто един стар човек, който го е страх от новото и му се противи. Може пък да не е безсмислена и да ни издига на ново ниво на съзнание :) А може и да съм (какъв ужас) прав :)

И един update по темата за раздаването на книгите:

Двайсетина вече са раздадени, има още коло 65 са обещани и около 80 останали.

Ето го списъкът в html или в ODS формат (ако някой е пропуснат – казвайте).

Така като си гледам заниманията, мисля тая седмица пак да занеса един куп книги до ИББ, и за останалите – да измисля някакъв куриерски вариант (т.е. да ви дам моя адрес и да пратите някой куриер да ги вземе) или просто да се хареса едно място, в което да оставя няколко десетки килограми книги и хората да минат да си ги вземат (но още го мисля).

Трудно ми е да чета в момента (тия дни в около 9 очите почват да ме сърбят, май наистина ми трябва малко почивка от книгите), та следвайки идеите на небезивестния чукча, ще пиша.

Днес Марио Пешев написа нещо интересно по темата за работохолизма в неговия случай, аз му оставих един коментар и докато си висях в офиса преди да се прибера си мислех как всъщност мога да напиша нещо по темата как да оцелеем, което има мижавия шанс да е полезно на някого.

Аз съм работохолик и всъщност ми харесва. За мен има точно едно по-хубаво и по-силно усещане от това да си се потопил в работата и да я вършиш, и това е да съм влюбен (което всъщност е и по-опасно, но не това е темата на днешното писание). По тази причина съм открил за себе си как да оцелея с това, без да го зарязвам, без да върша по-малко отколкото мога и всъщност да се забавлявам :)
(е, не мога да отрека, че имах и интересен пример в лицето на баща ми, който също е такъв)

Да тръгнем от там, че много хора са ми се чудили как успявам да чета, да си върша работата, да ходя да пия от време на време и т.н.. Аз не виждам да правя нещо повече от това, което реално мога, както и не смятам, че то е над възможностите който и да било – имам официален документ, че не съм особено умен и определено има какво повече да се желае от физическата ми форма :)

Друг момент – аз работя в момента на две места (второто – защото ми е наистина интересно и се научават доста нови неща), успявам да чета по 9-10 книги на месец (така като гледам в goodreads), да си губя времето с гледане на сериали (например за две-три седмици се хванах да изгледам каквото е излязло на “How I met your mother” (голяма част от заслугата е на Alyson Hannigan)) и т.н. глупости. Някои неща остават на заден план и се бавят, но като цяло нещата работят и редовно вървят по няколко паралелно.

Смятам, че това, което аз правя може да го прави всеки, стига да му харесва. Има няколко много прости неща, които следвам (даже са ми като част от природата) и поне до момента вършат работа:
1) Знам кога да спра. Има едно ниво, след което е безсмислено да се върши почти всякаква работа (освен финална закрепваща такава, за да изкара нещото 8 часа, докато се наспиш и го хванеш с нови сили). Иначе се вкарваш в цикъл – твърде си уморен, вършиш си по-бавно работата, отнема ти повече време и остава по-малко време за спане.
(отделен е въпросът къде е границата на истинската умора и на възможностите)
2) Не се захващам с нещо, което усещам, че не мога да свърша в момента, понеже ми е тъпо, скучно и объркано. Изчаквам, правя други работи и то само си идва – и като му дойде момента, става в повечето случаи за 5 минути.
3) Не смятам, че като някой ми каже, че нещо трябва да се свърши, не трябва да помисля върху него. Това важи за всичко, включително за социалните събития на които ме канят. Да можеш да кажеш “не” е бая важно качество :) Да можеш да кажеш “това така не трябва да се прави, а еди-как-си” и да го защитиш – още повече.
4) Старая се да се радвам на живота. Работя неща, които ме радват, чета хубави книги, занимавам се с интересни хора и т.н., и т.н. – това при всеки е коренно различно. Затова си взех бас китарата например :)
5) Не слушам нечии съвети как да си живея живота, а събирам по малко от разни места и от собственото си блъскане на главата. Вероятно ако бях прочел това, което пиша в момента преди десетина години, нямаше да му обърна много внимание :)

Както се казва – Works for me :) Много хора ще ми кажат, че не може така, че това да ти харесва работата е много рядко и т.н., на което съм отговарял твърде много пъти и не ми се занимава да го повтарям. Други ще ми кажат, че не съм прав и ще умра след няколко години (въпреки че аз не съм си намалявал особено много натоварването в последните 11 години с една година дупка), че съм си съсипал здравето (не съм, реално няма особена разлика с това като бях на 18, като изключим вадещото се рамо), че съм един нещастен измъчен депресиран човек, който се оправдава (на мен честно казано и да съм депресиран ми е забавно) и т.н. – който иска да измисли нещо :)

А към тези, които не си търся оправдания, вършат си работата и им идва нанагорно – спокойно. Ще се справите. Ще се усмихнем, утре ще е по-лошо, но и по-интересно.

(а докато пишех това нещо се срина по такъв начин, че ще ми отнеме поне час да го върна в нормални граници (щото други хора трябва да направят нещо преди това). Смятам и да го свърша, и да се наспя :) ).

И нещо за графата “лоши идеи, които ми хрумват от мързел”.

В живота ми има две неща, дето си противоречат. Едното е работата, другото съня, а проблемът е, че обичам и двете твърде много. Вечер оставам до някое време да работя нещо с хора от щатите, сутрин ми се обаждат разни ранобудни счетоводители, а денят не стига и не стига.
(решението в много случаи е било жена, дето да ме накара да зарежа и двете. Всъщност се получава :) ).

Съответно списък лоши идеи:

Модафинил. Няма страничните ефекти на амфетамините, може да стоя по два-три дни буден и да спя по 12-16 часа после (то какъв е смисъла от неделята иначе?). Като за минуси – не се продава в България, аз имам нисък праг на пристрастяване, не е ясно доколко няма да ми блокира мозъка така или иначе (както имам навика да си почивам от работа с книги и т.н. и че по принцип почти нямам занимание, което не ми натоварва главата), както и разните други странични ефекти.

Втората идея е да си намеря роб, т.е. personal assistant да се занимава с дребните неща, докато спя. В офиса така и така имаме нужда от такъв човек, може да си разделил заплатата му/и с фирмата. Тука проблема е, че аз съм ужасен експлоататор и робовладелец…

И третия вариант е да пробвам с варианта за 20 минути спане на 5-6 часа, твърди се, че било достатъчно. За това ме мързи и изпълнението му ще е сложно (не виждам как точно ще си спя в офиса с всичките идиоти наоколо.

Работата на сън я изключвам (не ми се мисли какво бих свършил в подобно състояние), а още няма подходящи изкуствени интелекти.

Колко мъка има по тоя свят, а ?:)

Поради липсата на място в библиотеката си, затрудненият в четенето на хартия и по принцип желанието ми да давам на хората четиво, реших да раздам книгите, които не бих седнал да чета пак.

Според мен да се изхвърлят книги си е престъпление, да се използват за подпалки също, а да се използват за тоалетна хартия – опасно за задника ви (не е ясно какво има в мастилата, а хартията не е особено мека). Моят болен мозък счита, че книгите са за четене и с тази цел ги раздавам – на хора, които биха ги прочели. Някаква част от тях спокойно могат да идат да ги четат в някое училище децата, има доста подходящи.

Запазвам си правото да дам или да не дам определена книга на някой – определено няма да дам коранът и библията на някой сериозно вярващ, който смята, че ги спасява, например. Няма да ги дам и на някое училище, както и не бих им дал някои от по-глупавите книги (не искам да ги откажа отсега да четат :) ).

За метода на даване – по принцип мога да нося някаква част на събития като ИББ или #tbb, приемам идеи (имайте в предвид, че съм нечовешки мързелив).

Финално – ето го и самия списък, от време на време ще отбелязвам кои съм раздал.

Update: самия списък в ODS формат, за по-лесно търсене и т.н., с кое на кого е обещано. И понеже се получават много колизии (и защото списъка е обявен на две места), вижте тая тема в anime.ludost.net и ако искате обсъждайте там кой коя какво :)

Интересно е как моя организъм още не е свикнал с мисълта, че не се поддавам на тормоз. Ако гърлото продължава така, ще взема да пропуша и ще избия квото-има-там вредно.
(аз не че на ИББ не съм пасивен пушач)

От работа не остана много време да пиша, а на това отдавна му се каня. Финалното нещо, което ме натисна, беше че докато четях Sandman на Neal Gaiman, попаднах на следния израз:
“Perhaps this is the ultimate freedom, eh, Dreamlord? The freedom to leave…”
(което Луцифер казва, докато затваря/премахва ада, с който се е занимавал 10^9 години)

Основната причина бяха призивите на всички да участваме в протеста на 14.01, като повторение на този от една година преди това. Като за начало искам да изясня реалния смисъл от тези протести – той е да бъдат отразени от медиите, да ги видят повече хора, да са в подходяща светлина, да им се промени мнението за управляващите, които да се стреснат и да направят нещо (може би) свястно. Почти като приказката за неродения Петко.
(аз вместо това си ходих на работа и отделих половин ден да ида с Пейо в парламента на кръглата маса, за която вече писах. Поне според мен ефекта от това беше малко повече от тоя, който бих постигнал ако отида на протестите).

Това, което всъщност искам да кажа е, че отговорността си има граници. Съгласен съм, че като гражданин нося отговорност за това какво се случва в държавата и че ако нещо не го смятам за правилно, би трябвало да направя нещо. НЕ СЪМ съгласен обаче, че трябва това да е основната ми дейност – има много други неща и хора, които зависят от мен и при които има много по-голямо значение какво правя и колко време им отделям. Не съм съгласен по същия начин, че винаги има значение за кого гласувам, при условие че някои неща са очевидни и че няма как да променя нещо с действията си. Най-вече обаче не съм съгласен някой да се опитва с преувеличения и заучени фрази да ме убеждава за подобни глупости.

Да кажеш “няма да се занимавам с тази глупост, има нещо по-свястно, което мога да направя” също е решение и също е отговорност. Да отида на работа и да гледам нещата да работят вместо да ида на протест, да ида да говоря на кръглата маса за половин ден, вместо да отида на работа, да се наспя за целия ден, вместо да гласувам в очевидни избори, при които се избира само един човек от мнозинството – това са си мои избори, моя отговорност, и в крайна сметка решения, повлияни от малко повече мисъл, отколкото има в хората, които ме убеждават в нещо друго.

Мога да дам и няколко много по-груби примера – аз пари на просяци не давам, само понякога на свирещи музиканти, чиято музика ми е харесала – аз смятам, че не решавам проблема и отказвам да нося отговорността за тези хора, понеже тя просто не е моя – ако изобщо е нечия, е на управляващите и техния апарат и всъщност не трябва да им я отнемам. По същия начин не дарявам на разни каузи – ако някой умира и съществуващата система не може да му помогне, не искам аз да съм този, който подкрепя проблемите на системата.
(не мога обаче и да отрека полезността на някои каузи, като тези с даряването на децата. Набиват ми перфектно в главата, че ако искам да имам деца, трябва да мога да се справя с тоя тип проблеми и да мога да ги лекувам, ако им се случи нещо такова.)

Така че стига с глупавите призиви “направи < нещо малко>, ще помогнеш на < някаква хубава кауза>“. Да направиш нещо малко помага основно с това да се почустваш по-добре, особено ако е за кауза, която НЕ Е ТВОЯ ОТГОВОРНОСТ и за която нямаш реално влияние. Благодаря, аз си предпочитам нормалната депресия пред фалшивото чувство, че съм свършил нещо – то е далеч по-гадно.