татко Крокодил

Както писах, основният извод от конгреса е “we’re screwed”.

Ако на ИББ някой пита “Коя ви е родината” и хората се замислят коя страна ги е направила това, което са, прилична част ще кажат България, друга част ще кажат НРБ, но доста биха казали Internet.
(интересно, никога не бих могъл да се срамувам толкова от целия internet с всичките глупости в него, колкото от произволна част на държавната ни администрация, например)
Факт е, че една прилична част това ни е изградило като (бих искал да кажа “хора”, но не е ясно доколко е вярно) индивидуалности, и всичко, което посяга на нещо толкова основно и толкова важна част от начина ни на живот не може да бъде оставено без последствия.

Точно поради това всичко, което се изясни на конгреса (голяма част от което знаехме, но имахме нужда от една обща картина) е толкова гадно. Усещането е като да откриеш как си завъдил хлебарки – като откриеш писмените им планове да те изнасилят и използват за развъдник на яйцата си.

Краткият извод е, че ни се налага за твърде много неща да почнем от нулата. Очаквам в близките месеци разни хора да се занимаят по-сериозно с отворения хардуер и да се стигне и до малки процесори от дискретни компоненти (понеже поне доколкото аз знам няма как да се продадат троянизирани транзистори), да се появи някаква идея за ремонт на DNSSEC и SSL/TLS, да се пуснат още повече https сървъри (аз вече планирам следващата ми машина просто да няма http), някакво (вероятно) малко количество хора да почне да мигрира към собствени услуги или поне такива извън щатите, и може би някакво проникване на тази информация в други среди, не само на родените в internet-а.

Очаквам също така и още по-силен натиск от страна на държавните учреждения, под всякакви форми. Чудя се кога ли ще се появят неща на тема “Internet” в закона за МВР например…

Та, от една страна сме преебани. От друга страна, както казва Пратчет, като се биеш срещу много голям противник, е по-лесно да го уцелиш…

И на принципа на трите лъжи на студента (“от утре спирам да пия”, “от утре започвам да уча” и “изобщо няма да боли”), да взема да напиша някакви планове за годината.

Да чета малко повече сериозни книги (сложил съм пак 120 като challenge в goodreads, да видим как ще излезе разпределението);
Да ида/участвам в Балканския компютърен конгрес тая година;
Да се наспя (и ако успея, да видя дали мога да постигна и световен мир);
(миналата година си отспах в болницата, но някакси предпочитам тази да го направя без да ми правят дупка в главата)
Да отделя повече време на свиренето (не би трябвало да е сложно, при колкото малко отделях миналата година);
Да направя най-накрая някаква техническа лекция, може би дебъгването;
Повече технически и по-малко човешко/политически занимания;
Да пиша по-често (което не само няма да е трудно, ами май и съм го започнал);

И да успокоя разни хора (и да направя други нещастни) – план ми е и да не се гръмна :)

И едно дообяснение на предишния ми posting.

Много от нещата, които правим, са друсане. Понеже думичката е малко натоварена, нека да я сменя с “докарване на щастие/допамин от short-term неща”.
В това влизат ужасно много неща, които правим само и единствено да се почустваме по щастливи за някакво кратко време. Например, повечето хора, които познавам (и аз включително) правим секс за удоволствие и малко хора го правят поради основната му функция (размножаване), размерът на порно-индустрията сам по себе си говори много по тоя въпрос. По същия начин четенето на фентъзи книги (голяма част от тях нямат друга функция, освен да са приятни), яденето на много вкусна храна и т.н. са все неща от тая категория, и реално неща, от които практическа нужда нямаме, т.е. човек може да е аскет и пак да си живее нормално.

От друга страна, възприемането на света е гадна дейност поради стандартната му гадност. Ето няколко базови неща, които са трудни за възприемане:
Размерът на вселената и нашата незначителност в нея (в Пътеводителя има описано най-страшното устройство за мъчение – такова, което ти показва точно колко си незначителен);
Смъртта – не само нашата, но и като цяло, че цялата вселена няма смисъл, просто се разширява и по някое време изпада в топлинна смърт;
На по-локално ниво четенето на политически новини (или българската преса) може да откаже всеки мислещ човек от живота;
Като цяло новините могат да те накарат да загубиш вяра в човешкия род;
Всеки един прочит на “Мисленето” (“Thinking fast and slow”) на Канеман може да ни покаже колко ужасяващо грешим в повечето си преценки и възприятия (което ще го спомена пак по-надолу);
И всякаквите сриващи съществуващите изградени системи по неприятен начин неща (“To protect and infect, pt.2” и какво ли още не).

Вероятно мога да изброявам още такива неща, и за всяко някой може да намери оправдание или омекотяващо обстоятелство, както и вероятен метод да се справим, но в крайна сметка омекотяващите неща са просто капаци, които да си сложим, за да можем да възприемем и справим с останалото (някъде в лекцията ми за принципите на системната администрация в реалния живот има “не се занимавайте с проблеми, за които нищо не може да направите”). Друсането с допамин е един от тези методи, просто защото то помага на хората да възприемат нещата като по-малко страшни, да не обръщат внимание на разни неща и т.н., я като смъкват капацитета за разсъждения, я като ни отвличат вниманието.
(както аз отварям да погледна 9gag по средата на писането, просто да мога да си прочистя главата и да се развеселя малко)

Това не е израз на моята депресия, това си е някакъв default-ен факт от живота, който може да се намери описан в доста книги, вкл. при Пратчет, по темата за клачианското кафе, където човек изпада в състоянието knurd и трябва да пие две големи, за да се върне в нормалното такова и да може да понася света. Също това не е “нищо няма значение/смисъл”, понеже и значението и смисъла са неща, които ние си измисляме и винаги можем да си създадем отнякъде, с или без допамин.
(също така съм почти сигурен, че “допамин” не е точен израз, но мисля, че поне в тоя контекст върши работа)

(на мен писането например ми е такава дейност)

Около конгреса, празнуванията и няколко разговора, имам генерален извод:
Не можем да понесем светът около нас в чистия му вид, и ни се налага да се друсаме по различни начини – пиене, дрога, купони, секс, само и само за да можем да го издържим и да не се изтрепем.
За едни хора това е причина да се купонясва повече, за други – да се променя света. Първото е пораженчество, второто е загубена кауза.
Наздраве.

Update: Един от вариантите на невързприемането на света около нас, който е от най-често срещаните е хората да не спират да говорят и да правят нещо, само и само, за да не се наложи да обърнат внимание на мислите в главата си и на реалните проблеми. По случая моля всички хора, на които казвам “МЛЪКНИ” да го възприемат като зов за персонално просвещаване…

Чакам една компилация да мине и си почивам от книгата, която чета, та имам време да напиша една равносметка за изминалата година.

Като за начало, нещата, които съм планирал в началото на годината:

Спането… спах около операцията, сега пак не ми стига;
Успяхме да направим няколко cryptoparty-та със съмнителен успех, ще се объсъждат на 30c3;
Не отидох на OHM2013 и на Balccon;
На 30C3 ще ходим някакво прилично количество хора;
Направихме някакви неща по темата депресия и слушане на хора, но за мен беше твърде уморително и така и не ги продължих;
Турнето се получи;
Имам още някакви започнати лекции и нищо довършено (май тая година съм направил само една лекция, тая за влака в края на тунела);
Имам ipv6 по повечето си сървъри (и още ме дразни);
С книгите почти се справих (в списъка ми за годината има коло 150, но доста от тях са manga и трябва да се броят за по-малко като брой);
Останалото е до никъде.

Случиха се забавни неща.
Основното събитие беше, че ми пробиха дупка в главата и ми решиха проблема с невралгията (пак има някакви болки, но са минимални и нямат нищо общо с преди). Прекарах някакво време в болницата, видях интересни неща, писах си завещание, и ходих плашещо ухилен няколко месеца (даже и сега доста повече се усмихвам).
Ходих по протести известно време и правихме всякакви странни неща, от типа на телемост м/у София и Пловдив.
Цялата година имаше много работа, като предните две неща не помогнаха. Пак като миналата година точно около коледа ще се правят рокади със сървъри, като поне тая година имам по-човешки срок (края на януари), не като миналата година (двете седмици преди коледа).
Писах твърде малко в блога.
Смених квартирата. Преместих и marla :)
Проимах ново любимо уиски – Kilchoman Machir Bay.
Занимавах се с всякакви неща – звук, видеообработка, слушане на ефира, разнасяне на проектор и прожектирането на надписи по сгради, подкарване на нов мрежов setup на initlab, събиране на подписи за петиция до омбудсмана (не мина, но па днес са приели изменение на закона, което маха възможността да се филтрира internet), провеждане на интервюта с всякакви хора, изпикаване на камъни, инсталиране и подкарване на метеорологични стации и събиране на всякакви идеи, които още не съм реализирал.
Сипах малко код в джитхюп и се каня да кача още.

Да видим какви глупости ще измисля за правене за догодина, и каква част ще успея да реализирам.

Явно ми е нормалното състояние в последните месеци да съм уморен и изстискан.

Около един разговор преди малко се роди идеята да направя някаква социална лекция, и май единствената, която бих могъл да направя в момента е “Счупените хора около мен” (няма да е на openfest, най-малкото програмата е почти завършена и ще е силно просташко да се бутам).

Не знам аз ли си го причинявам, или просто така се случва, но има някакво количество хора около мен (които наричам “децата”, нищо, че някои от тях са по-големи от мен), които по някаква причина имат нужда от подкрепа, и аз се оказвам този, който помага. Проблемите са много и най-разнообразни, но някакъв основен момент във всички е, че или не осъзнават проблема, или отказват да направят нещо сериозно по въпроса (или се отказват по средата, което е почти същото). “Denial is not a river in Egypt”…

Започвам да се чудя дали ако разпиша/разкостя в една публична лекция няколко такива (анонимизирани) случая, ще има някакъв полезен глобален ефект, най-малкото понеже още някой може да се познае. По принцип не би трябвало да има нужда от нещо такова – в художествената литература има в най-различни начини описани всички неща, с които съм се сблъскал, но по някаква причина повечето хора отказват да четат, а тези, които четат – да приложат прочетеното при себе си.

(а да съм съвсем честен, колкото и да са уморяващи тия хора, идеята, че имам да помагам на някакви хора, да довърша нещо ме държи да не се срина тотално, да се скрия вкъщи и да спя един месец)

А може и да направя нещо от типа “Приложение на принципите на системната администрация в реалния живот”… Насим Талеб беше дал пример в последната си книга с един проферсор по (ако не се лъжа) макроикономика, който дълги години обяснявал схеми и теории за взимане на решения и планиране/преценяване на бъдещето, след което когато бил изправен пред избор, засягащ академичната му кариера и някой го питал защо не ползва собствените си теории, отговорил “Не се шегувайте, това е сериозна работа” – та аз винаги съм се дразнел на подобни хора и съм се старал каквото давам като основни принципи и идеи да го прилагам и при себе си, та може да е интересно да се разкаже.
(Вероятно ще излезе много кратко, понеже “Имайте резервни варианти, планирайте за най-лошия случай, не се занимавайте с варианти, за които нищо не можете да направите” се събира в 5 минути…)

Но да, пак искам да дебъгна света. Надявам се да не се добера до достатъчно власт за целта, че има шанс да надмина Мао по жертви…

Наваксвам с работата (чакам да се преналеят едни бази) и реших да блогна това, че ми се мотае тия дни в главата.

Основната група хора по протеста е такава, че почти връща вярата в човешкия род. Днес гледах как една групичка хора си носеха малка бутилка от минерална вода и я ползваха за пепелник, ако не друго, това е най-чистият протест, правен някога в тая държава…

Има шанс да не сработи. Не е лесен за оценяване, но го има и по стар админски принцип, че е хубаво човек да има резервен вариант, аз съм тръгнал да го планирам. Все още е в доста начална фаза и има доста още да се мисли, но основната идея е следната:

Да се изнесем. Не говоря само за себе си, говоря за осигуряване на възможност/service за всички, които желаят да могат ЛЕСНО да пренесат себе си, семействата си и работата си другаде, даже може би заедно.
Знам за поне една фирма, която така хората се събраха и се изнесоха заедно с бизнеса си в Испания – можем да създадем подобен вариант за големите и малки софтуерни и подобни фирми, които има тук. Ако съществува работеща схема, то ще може включително и да се издърпват по-свестните млади кадри натам, а те – семействата си и т.н.

Целта е най-вече “sending a message”. Чрез изнасянето на 100к хора има приличен шанс икономиката да се зачуди откъде и идва. Това би бил наистина усещащият се протест – просто нашите данъци няма да ходят в бюджета. Не знам дали всеки народ си заслужава управляващите, но си мисля, че и държавата поне донякъде трябва да си заслужи хората.

Явно не съм свършил със серията мрачни постове :)

Следвайки стандартната админска практика да се планира за всякакви ситуации, преди да вляза в болницата седнах да си направя завещание, консултирайки се с разни разбиращи хора. Ето малко информация по темата, със стандартния disclaimer (вицът “не съм експерт”):

Първият въпрос беше как точно да реша въпроса с паролите (дискът ми е криптиран, някои неща по него също). Решението беше ssss, схема, разработена от Ади Шамир за разделяне на някаква информация м/у много хора без те да могат да я разберат поотделно (сравнително близко до идеята да раздадете на хората различни неща, които като се XOR-нат, да дават това, което трябва). Схемата дава възможност и за redundancy, т.е. в моя случай един стринг от три мои пароли беше разделен на 8 части, като бяха нужни 6, за да се възстанови. От тях пет са в различни хора, три са в самото завещание, като целта е хората без завещанието да не могат да стигнат до тях, но със самото завещание и без двама човека пак да могат да се извадят.
Тук има един проблем, че в крайна сметка е практически възможно без мен самият да ми се измъкнат паролите, но рискът е сравнително приемлив.

Последваха количество юридически консултации. Полезните неща, които научих бяха следните:
– Има дефинирани наследници, които имат запазен дял, т.е. например ако сте женен, не може да оставите всичко на локалната проститутка, някаква част е запазена за жена ви и децата ви;
– По принцип има данъци за наследството, но те са над 250 000 лв (според чл. 36 на закона за местните данъци и такси и т.н.), та за хора като мен, дето нямат недвижимо имущество и всичко, дето притежават се събира в тия граници не са проблем. Някои хора прехвърлят предварително различни неща, моят случай не е такъв.
– Завещанието трябва да е собственоръчно написано и подписано, иначе трябва да се плаща по едни други такси заверяването му от нотариуса.
(отдавна не бях писал толкова много на ръка)
(Подготвянето на самия текст се оказа неочаквано тежко, на няколко пъти прекъсвах, за да върша нещо друго – не очаквах толкова да ми повлияе.)
– Даденото при нотариуса завещание се отваря, когато някой отиде там да го поиска – отварят го, гледат дали е споменат, ако да – дават копие. Нямат начин да разберат през някоя система, че се е случило (т.е. имат, ама трябва всеки ден за всичките хора със завещания да цъкат), но поне информация се праща в Агенцията по вписванията, та хората да знаят къде да търсят.
– В завещанието ми има една част, която казва тялото ми да се дари на близко медицинско учебно заведение, ако е възможно. Споменаха ми, че това трудно ще стане, понеже доста често завещанията се отварят след погребението, та да спомена – казал съм го, обърнете внимание и не изхвърляйте ценния материал :)
(иначе МЗ е уредило горе-долу нещата в наредба 2 от 18.05.2012)
– Самите завещания (ако имате няколко) се гледат по дата, и могат да отменят предните или просто да ги допълват (малко като обектното наследяване). Изобщо най-важните неща за писане вътре са кой сте, кога сте го писали и подписът.
– Хубаво е всичките наследяващи да са добре идентифицирани, с три имена или данъчен номер/БУЛСТАТ.
– Няма trigger-и в цялата работа, и в общи линии всичко освен завещанието ви става невалидно в момента на смъртта. Исках да оставя някакви оборотни пари за наеми и т.н., ако умра и единственият вариант се оказа да се направи с някой доверен човек.

Като цяло съм разочарован сериозно от съществуващия легален и банков инструментариум. Хубавото е, че поне има някакви сносни default-и, които би трябвало да вършат работа на повечето хора, и ако не държите да правите нещо извън тях, може да си спестите всичките тия забавления.

И финално.

Реинтегрирах се обратно в нормалния си живот, просто по-усмихнат. Миналата вечер бях на ИББ, видях се с хората и те ме видяха, че съм жив и съвсем нормално си изкарах вечерта, без да се уморя особено много. Успях да стана в 10 (имах едно притеснение, че ще се ококоря в 6 и няма да мога повече да заспя), да изкарам цял ден в офиса (и да ремонтираме 3-4 неща), да подрънча малко на баса (докато бях в болницата, ми беше хрумнало една част от Mantra как точно трябва да е), и даже да послушам музика (което преди си беше трудно).

Имам още някаква идея защо ми е толкова усмихнато – защото оживях. Преди операцията бях отделил известно време да си подготвя завещание, да уредя кой с какво ще се занимава от проектите ми и всякакви такива emergency неща, и това имаше доста влияние върху мен – помня как писах базовото завещание на 3-4 пъти, понеже все ми ставаше малко криво и се прекъсвах с нещо друго. Даже фактът, че ползвах интересни tool-ове (погледнете ssss) и си бях направил процедури нищо да не се види (т.е. забавният фактор) не помогнаха много.
Ако събера желание, може да направя една лекция на тема “подготовка за евентуално умиране”, ама се чудя дали ще има който и да е желаещ да я слуша, а аз там нямам и чак толкова много неща за казване.

За сметка на това май утре ще направя един lightning talk как да си преборим притесненията, би трябвало да се получи:)

(а тук за два дни в работата преборих проблеми като за една седмица и се чувствам още по-щастлив, въпреки че някои от нещата бяха гадости от типа “тва никога не е работело и чак сега разбираме”)

Днес ми е последния ден в болницата, лежа си, чакам да ми оформят документацията (някъде около 2 щяло да стане) и се занимавам с някакви дребни работи.
(после ми се доспа и сега дописвам)

Понеделник и вторник бяха социални дни. Като изключим няколкото проблема, дето бяха се вяснали в мое отсъствие и оправих още като си хванах лаптопа (т.е. съвсем сигурно е, че нищо ми няма), останалото време си говорих с хората, с които се бях запознал, и с няколко нови, които скоро ги оперираха. Информирането на хората не е съвсем на ниво, та разказвах внимателно разните интересни неща, какво да очакват и т.н..
Може някой ден да им направим една брошура за пациентите, “какво ще ви се случи и защо не е страшно”.

Хванах и поредните признаци, че трябва да си ходя (освен неудобството, че им хабя едно легло) – по-предната вечер сънувах девойки, тая нощ – софри с ядене. Помня как си говорехме с Боян и Велин, докато ги приготвяха, и после като бяха готови се юрнахме цялата тълпа, и пеехме нещо малко като “мастика”, ама в него в текста имаше и “и торта дайте”…

Днес мисля да мина през ИББ поне за някакво време и да се броя за тотално излекуван. Има някакви дребни неща, дето още усещам по нерва (и дето ще се възстановяват/наместват още няколко месеца), но като цяло нямам останали притеснения. Остана да ми кажат кога мога да пия и разни такива неща само :)

Много благодаря на всички, които ме посетиха и ме спасиха от скуката, особено в реанимация. Много съм благодарен на всичкия медицински персонал, ама това наистина не знам как мога да го изразя, та ще го мисля.

(Много благодаря на Жилин за добре свършената работа)

И най-накрая пак си се добрах до лаптопа, та да разкажа какво се случи…

Най-важният момент: поне за момента операцията сработва, като чисто статистически нещата са много в моя полза :)

В четвъртък сутрин имаше будене в 6 и после към 8 ни събраха хората за рязане сутринта (май бяхме 8-9) и заведоха като групичка горе в операционната. Майка ми и брат ми бяха там на стълбите да кажат едно здрасти, след което ме заведоха в един студено зелено помещение и ми казаха да се събличам, можех да си оставя само слиповете и чорапите. Сложиха ме на масата, завиха ме, вързаха ме с един колан да не падам (дебел, здрав, кожен, вероятно с него египтяните са теглели блоковете за пирамидите), набодоха ме с една система, анестезиоложката ми каза, че ще ми сипе една малка ракия, и това беше.
(note to self, да и демонстрирам какво е малката ракия, да казва по принцип “малка бъчва”)

Почнали са ме в 9 сутринта, като най-много време е отнело да ми пробият черепа (два-три часа, хирургът се оплака от мен), свършили са работата, затворили са ме и към 2-3 са ме знесли в реанимация. Събудили са ме още в операционната, и първите ми въпроси са били Ася какво прави у нас, и къде са им генераторите…
(доколкото разбирам, в около 13-14 часа блогът ми е бил като DoS-нат, ама не изглежда така по системните графики, та мисля, че сравнително спокойно е издържал да се появи update-а:) )

Някъде тук се връщат и част от моите спомени, в силно надрусано състояние се върнах от една прекрасна халюцинация в реанимацията, гледайки един бял таван и една доста приятна гледка в дясно от мен (към София, отвисоко, даже прелитаха птици).
Ася е била с мен по пътя до реанимация, но аз помня нещо от типа изплувам от една халюцинация и виждам нея. Тя ми каза, че всичко е минало ок, аз се ухилих и пак потънах в някаква друга, в която май присъстваше брат ми. Отворих пак очи и мина д-р Рангелов (хирурга), който май за пръв път видях усмихнат, шляпна ме и ме пита що се хиля, обясних, че щото не ме боли.
(аз в това време се влюбвах в одеялото, с което ме бяха завили – беше ми нечовешки студено)
После влезе майка ми да ме види, че съм добре, после мина баща ми с хирурга, и накрая останах да си лежа, вързан за леглото, да изплувам от упойката и да си мисля, че главата ми е залепена с лепило за възглавницата, че да не мърдам (и усещането беше такова). После се оказа, че не било така, ама аз не мисля, че бях напълно адекватен през тоя ден.

Първата нощ в реанимацията беше ад. Упойката беше минала, но си болеше самата рана (7 cm разрез) и можех да спя само на лявата страна, а там още ме болеше ръката, та с един фенобарбитал, на пресекулки по някакъв начин спах, на фона на поне 3 различни пищящи машинки и един човек с маска за дишане, от който звуците бяха като от филм на ужасите. Не ми хрумва нищо друго, дето може да се сравни с това преживяване.

На втория ден ми даваха да се изправя и да си контролирам леглото (болничните са доста контролируеми), можех да се раздвижа и да гледам напред назад, да се опитам да си trigger-на болката (и да не се получи:) ).
На третия ден ми дадоха да ходя (и може би тогава трябваше вече да са ме свалили долу, ама бяха празници), и с колкото сили имах ходех напред-назад из отделението (което си е малко), даже прочетох разни разлепени заповеди по стените (но ми бяха забранили книги по принцип, което си беше бая гадно). Бях невероятна гледка – почти гол, само по едни калцуни и един памперс за възрастни, от едната страна леко обръснат, от другата страна прическа тип “принцеса Лея”… В отделението няма огледала, обаче после си видях физиономията и идея си нямам как персоналът не умираше от смях.
(сестрите, докторите и санитарите там са някакви невероятни хора, поне от моето 5-дневно общуване с тях)
На четвъртия ден бяха свижданията (неделя) и аз бях предал инструкции да не се ddos-ва реанимацията (щото все пак и други хора щяха да искат да си видят близките), а и гледката на повечето пациенти щеше да дойде бая на някои от хората, та съвсем внимателно се събрахме някъде около входа (аз прав/седнал, хората около мен и с там подходящото облекло) и сме си говорили два часа, които на мен определено ми се видяха по-малко.

И в понеделник минаха сутринта докторите, казаха ми да се махам от там и се озовах в … цивилизация.

Интензивното е странно място. Може би всеки трябва да го изпита (не че го пожелавам на когото и да е), но е като да попаднеш в много подредено място, с много правила, които не знаеш, обаче е в общи линии почти най-безопасното на тоя свят. Хората са доста интересни (и разговорите им също, което помага като няма нищо друго за разсейване, освен псувните на съседа по легло, дето и не бяха интересни)… Успокоява някакси и колко по-малко страшна и натоварена е нашата работа :)
Също така процесът на почувстване пак човек е интересен. Да можеш да се изправиш, да можеш да се изпикаеш сам (след като ми свалиха катетъра, което беше кратко, но невероятно болезнено), да се изпикаеш прав, да стъпиш на земята, сам да си напълниш шишето с вода от чешмата, някакви такива странни дребни неща…

Та, сега съм в цивилизацията. Не ме носиха на легло, и докато слизахме с по-малкия асансьор, аз се смях с глас, щото се видях в огледалото (иначе тук огледалата са сериозна рядкост). Направих си с лаптопа снимка, но тя не предава смешността на вида ми…

Искаше ми се да изляза по-рано, но май обещах да не бягам от болницата и ще стоя май до сряда… Ако някой иска да ме види, май свижданията са м/у 16 и 18 (пак трябва да се консултирам), аз съм на 6тия етаж, тоя път в 22 стая, средно легло.

Update: Всъщност, един важен въпрос. Беше ли ме страх? Да. Доста. Даже според мен начинът, по който водят пациентите до операционната е такъв, че да не духне някой. Предната вечер ми беше бая притеснено, но май сутринта в един момент тотално изчезна, още преди да се качим даже. Ако знаех какво ме чака в интензивното, определено повече щеше да ме е страх и вероятно и по-трудно ще се навия (но в текущия случай, дори и да знаех, пак щях да го направя).

И, Лъчко ме е нарисувал. Такива сестри нямаше (и такива униформи), но па за сметка си знаеха работата и бяха ефективни :)

още един update: Към очовечаващите неща трябва да се сложи и “първото нещо с истински силен вкус” (един мъфин от Мариела).

„Жив съм, утре трябва да съм онлайн.“ –vasil

Васил е добре. Сърдит е, че не му дават да чете. Утре има прозорец за свиждане в интервала 16:00 – 18:00, ако някой иска да го види – Реанимацията на нервохирургията (ет. 7) на болница Иван Рилски. Да си носят еднократни престилки (продават се в аптеките). Не може повече от двама наведнъж да влизат в стаята, ако има повече хора се чакат на вратата.

Интересно, как ще му се получи плана в неделя вече да не е в болницата.

All pray the Great Cthulhu.

Васил е като след операция – добре като цяло. В реанимация е още, но скоро трябва да го върнат в отделението. Засега всичко е наред, няма нищо притеснително.

All pray the Great Cthulhu.

Васил е опериран, дава симптоми да е жив и здрав.

I, for one, welcome out new, better, mended crocodile. All pray the Great Cthulhu.

Довърших разни неща, та да мога да изкарам спокойно няколко дни offline, изкъпах се, избръснах се и мисля да спя след малко, да успея да се наспя за ставането в 6!!! сутринта. Влизам в 8 в операция, до 14 трябва да е ясно какво е станало.
(около часовете на спане тук основната ми реплика е “тия не са хора”)

Стигам до интересния извод, че вероятно болниците са направени нарочно да са такива, та ако човек веднъж мине от там, никога повече да не иска и да е свръх грижлив към здравето си. Аз лично не само нямам желание пак да влизам в такова място, ами и отсега обмислям най-лесния начин да се измъкна, след като приключа с операцията.
(няма да го описвам тук, щото може врагът да ме чете)

Мина да ме види dreamkeeper в официалните часове за посещение и си поговорихме, докато не ме отмъкна една сестра да ми вземе още кръв. Ако ми вземат и трети път, ще си помисля, че си сглабят друг крокодил от ДНК-то ми.

Та така, аз отивам да спя, ще пиша като съм в състояние.

Status report от болницата:

Сутринта/около обяд ме приеха – имаше преди мен малко спешни случаи заради някаква катастрофа. Взеха ми кръв, снимаха ми белия дроб, утре ще ме прегледа един кардиолог (че днес не се намери), и така.

Обстановката изглежда като в студентско общежитие, само дето храната я носят по стаите (тегретола много помага да ям каквото ми се даде и да не обръщам много внимание) и леглата имат колела и вероятно може да се организира състезание по коридора. Изглежда е имало upgrade преди известно време, на някаква подвижна рама има закачени монитори с touch screen интерфейс, на които човек може да гледа телевизия, да звънне някъде, да ползва някакъв internet и т.н., и се хранят по един ethernet кабел. Като гледам са PoE, но все би трябвало да има начин да се plug-на там и да видя какво върви…

По някаква причина вместо на 32 на всички им изглеждам на 22 и сестрите май ме заглеждат.

По принцип съм в стая 24 на нервоонкологичното отделение (ет. 6 на “св. Иван Рилски”), но свиждания има само сряда и неделя от 16 до 18 (или нещо такова). В сряда всички трябва да са на ИББ, в неделя аз мисля да не съм тук вече :)
(интересен термин, “свиждания”, дали и в затвора изглежда така?)

И малко подробности около здравословното ми състояние:

Ясно е, че имам невралгия на тригеминуса, а тия дни ходих да ми направят едно MRI, на което откриха (много много вероятна) причината да се случва – кръвоносен съд, който опира в нерва и явно го натиска от време на време.

Има решение, микроваскуларна декомпресия (т.е. да бръкнат и да разделят кръвоносния съд от нерва и да го изолират), на което планирам да се подложа този месец. Прекарах известно време на говорене с различни хора и четене по темата, и въпреки че е бъркане в главата ми, не мога да намеря причина да не го правя, а и репутацията на хирурга, при който ще съм е много добра. Дотогава ще си карам на тегретол, трамадол и лидокаин – вече май стабилизирах дозата на първото, ще гледам да не увеличавам второто, а с третото си пръскам в устата за някои по-крайни случаи.
(интересно как опитът да работя пиян ми помага да работя като ми се вие свят от лекарствата).

Почти съм свършил с планирането на worst-case сценариите (т.е. кой да се занимава с marla и т.н. ако случайно умра, което така и така е хубаво да го има), в някой отделен post ще кача нещата. Вероятно ще са криптирани с ключ, разпределен м/у няколко човека, но за там трябва да напиша и малко код.

Аз съм добре, а скоро даже ще имам и повод да се хваля, че имам дупка в главата :)

Тоя post го започнах преди няколко дни, след което открих, че като не съм в надрусано или болящо състояние, нямам желание да го довършвам. Сега почти ми е подействал трамадола, та да допиша…

Интересно нещо е болката. Може да ти докара всякакви идеи, да се съгласиш да направиш какво ли не, само и само за да престане. Едно време така осъзнах как нещо не ми е наред с мисленето, когато един доктор ми обясняваше как точно ще ми реже главата и мен това чак ме радваше.

Най-простото нещо е как човек пробва да свива/отпуска различни мускулни групи, с надеждата да нацели някаква комбинация, при която не боли (или боли по-малко) и как си вади някакви грешни изводи, понеже всичкото това усилие в крайна сметка няма никакво значение, а пулсирането на болката е съвсем random, но просто има нещо в теб, което не може да пусне надеждата, че има логика и решение.
Още по-гадното е, когато нещо върши работа, за малко (най-вече като отвлича вниманието) и после изведнъж спре да работи.

В един момент започва чак да става смешно. Не за особено смешни неща де, например аз се похдилвам от известно време на “Obi-wan tramadol, you’re my only hope”…

В групата нещата, които почват да ти се виждат добра идея са и опиатите. Все още са най-добрите аналгетици, известни на човечеството, и разбира се вървят със своите неприятни проблеми, например физическата зависимост. Знам колко лоша идея са, знам колко лесно се пристрастявам към какво ли не, и от друга страна изобщо не ми пука, стига да мога известно време да спя/функционирам.

С болката не се свиква. Има и кило изследвания по въпроса, за който иска да се рови – не става по-добре, не става по-леко, просто по-слабата болка спира да те притеснява (чак толкова).
Така както усещам, едно от действията на трамадола е да не ми пука толкова за болката – почнало е да действа, пак си боли, но е някакво малко по-далечно и не пречи на съсредоточаването, вероятно след още около час ще мога и да заспя.

От друга страна, от това не се умира. Не мисля, че има шанс тотално да се депресирам и да се отчая, просто защото не виждам как може да се свикне с това. Обмислям тия дни да си потърся хирург…

(т.е. пиша това, просто щото имам желание да го напиша, нека не се приема като … каквото и да е. И този като всички останали проблеми ще бъде дебъгнат)

Боледувам си тихичко (невралгията пак се обади, та стоя на тъмно с прекъсвания да стоя под одеялото и да муча тихо, добре, че имам подходящите болкоуспокоителни) и реших да блогна по един въпрос, който обсъждахме наскоро в лаба.
(така става като не мога да чета – почвам да пиша)

От някакво време ми се иска да имам скриптиране в реалния живот. Има количество скучни действия, които мога да опиша по някакъв начин, но или ме мързи да ги правя, или нямам как. Малко примери:
– тия дни помолих Данчо да ми напазарува храна, щото аз не можех да се покажа на светло от болки в главата;
– за записите от rogueconf мога да обясня какво трябва да се пипне по звука, но ми е болезнено да се занимавам (а като не ме болеше, ме мързеше);
– пак за rogue ми трябваха mini-dv касетки, а имах друга работа и успях да подредя нещата да ги взема по пътя към вкъщи;
– по същата причина – събиране на багаж за някъде;
– има от време на време да се отговаря на тривиални mail-ове, за което обаче скриптирането не върши особено добра работа;
– поддържане на TODO списъци и календари (с което аз се справям много зле).

Изобщо всеки си има такива неща, които не иска да прави, а са нужни (например разни домакински дейности), и за които не пречи да се намери някой да ги върши вместо нас, понеже още няма подходящите роботи.

Та вариантът, до който се стигна беше personal assistant. Даже може да бъде споделен(а) м/у двама/трима човека, и да поддържа базови неща като календари и todo листи и да върши някакви странични дейности. Може даже да има образователен момент (който трябва да измисля по-добре).

Идеята много напомня на “Gentleman’s gentlemen” от едно време от Англия, и се чудя дали има смисъл/приложение при нас, и дали не се опитвам да преборя някакъв симптом, вместо генералния проблем. Може би трябва да ми е ок да се занимавам с всичките странични дейности, знам ли…

Две уточнения:
– идеята да се оженя и да ползвам жената с такава цел я намирам за идиотска;
– PA-то няма да се ползва за сексуални цели.
(щото съм сигурен, че това са първите идеи, които хрумват на повечето четящи тоя блог)

Някакви мисли и мнения по въпроса?