татко Крокодил

Съвсем накратко, колкото да си личи, че съм жив.

Невралгията пак се обади и в следващите дни ще си стоя основно на тъмно вкъщи. Четенето също ми е малко сложно, така че май основно ще се спи.

Нищо още не се знае за повторното водене на “мрежова сигурност 1” във ФМИ. Направихме каквото можахме, днес по принцип трябваше да е ясен резултата, но новини още няма. Както се кани да почва семестъра след няколко, не вървят на добре нещата.

Записах един странен експеримент, може да събера желание и да го организирам (вместо да е просто натрупване на идеи на едно място).

Чакам с нетърпение момента на приключване на антидепресанта, за да мога да се напия. Като гледам идиотията наоколо, няма какво друго желание да ми дойде. Имам чувството, че някой организира по няколко малоумия на месец, за да има за какво да пишат вестниците.

Би могло да се каже, че е забавно да следиш как ти се отразява някакъв антидепресант. Изобщо като цяло е забавно да се опитваш да дебъгваш дебъгващия апарат, който освен това не е особено ясен.
Забавно колкото да се ритнеш в ръба на бюрото.

От една страна успях да изчета “Колимски разкази” на Варлам Шаламов, за които преди не ми стигаха нервите, беше твърде тежко и гадно, успях да изгледам Srpski film (все пак ми призля, не бих го гледал пак и не бих казал, че хора трябва да го гледат, колкото и да е добър), както и успявам да говоря с хора по-дълго време, без да се дразня от глупости.
(е, има и човек, с който и без подобни помощни средства мога да говоря, ама разговорите с нея не са особено на често в последно време, да не говорим, че не заслужава подобен тормоз)

От друга страна имам чувството, че си докарвам биполярна болест, и в общи линии само достатъчно силния навик, който съм си изградил ме спира да се побъркам (определено съм се чувствал по-зле и пак съм успявал да се справям). Не може в един момент да съм пълен с енергия, след малко никаква да я няма… Поне успявам да оползотворя някои свободни моменти за свирене и се получава сравнително добре, наваксал съм си с книгите и остана да събера достатъчно вдъхновение, че да продължа с писането на учебника.
(разбира се, може да се окаже, че енергията е последствие от дрогата и че без нея щях да съм като парцал през повечето време)

Друг хубав момент е, че съм събрал достатъчно сили да не ми личи и да не плаша хората наоколо, даже не ми се налага да полагам някакви особени усилия. В краен случай ми се налага да пийна малко :)

А пиша, понеже събирам мнения дали изглежда, че съм се побъркал, на принципа на трите степени на полудяване:
1) Знаеш, че имаш проблем, никой не забелязва.
2) Знаеш, че имаш проблем и всички са съгласни.
3) Всички казват, че имаш проблем, а ти не си съгласен.

Тия дни някой беше цитирал Айнщайн, че многото четене пречело на писането…

Днес ще си говорим за Судир Венкатеш (Sudhir Alladi Venkatesh), американски социолог/етнолог от индийски произход.

Канех се да напиша това още след като прочетох едната му книга (“Gang leader for a day”), но реших да прочета и останалото, преди да пиша за него.

Като за представяне – човекът решил да учи социология, около различни проучвания отишъл в близкия квартал от типа “housing project” (в неговия случай – Robert Taylor Homes, около 30 високи сгради с апартаменти) с един въпросник да проучва хората. Не успял да получи много отговори, но го хванала локалната банда, държали го един ден, шефът им си поговорил с него и от там тръгнало едно негово голямо проучване и наблюдение на живота в това гето (нямам по-подходящ термин).
(популярното мнение е, че Венкатеш е леко сбъркан и не го е страх толкова, колкото нормалните хора)

Книгите му, които имам са три – първата е докторската му дисертация – “American Project. The Rise and Fall of a Modern Ghetto”, в която описва историята на Robert Taylor и различните фактори, които са влияели. Втората е “Off the Books. The Underground Economy of the Urban Poor”, в която описва различните типове живущи в едно такова гето и отношенията между тях, базирайки се на различни разговори с хората, исторически данни и негови преки наблюдения м/у 1999та и 2003та. Последната му книга – “Gang leader for day”, е по-директно описание на неговите преживания и като цяло – най-лесно четимата.

Това, което е в общи линии уникално за него (дотолкова, че в двете Freakonomics книги има много неща, базирани на негови изследвания) е, че външен човек е успял да погледне толкова добре в едно в общи линии затворено и доста опасно общество, да го опише и да разбере една сериозна част от него. Книгите му са един поглед от другата страна на бариерата, който иначе няма как да получим.

По-важният въпрос обаче е, някой да е правил подобно нещо в България, за ромските малцинства? Имам едно такова неприятно чувство, че всъщност нищо не знаем по въпроса, освен дочуто оттук-оттам, без да има някакво достатъчно сериозно публикувано изследване (или поне аз не съм чул). Някой да има идея, знам, че има много НПО-та, които се занимават с гетата в България, но нещо ми се губи някога да е излизала книга по темата.

Около едно обсъждане в twitter няколко девойки поискаха да напиша защо София е хубав град.

Като за начало, от градовете, в които съм бил единствено Дъблин ми е харесвал повече (бил съм в Берлин, Мюнхен, Лос Анджелис, Финикс и едно прилично количество български градове), може би защото уцелих точния тип есенно време (бях там само ден и половина, за съжаление).

На първо място, в София има нужните подробности от цивилизацията – денонощни магазини на прилично разстояние (при желание можеш да не изтрезняваш денонощно), денонощни заведения (Кривото ме е спасявало от почти гладна смърт в 4 сутринта не веднъж), хубави заведения по принцип (една компания пробвали една година всеки ден да ходят да ядат на различно място и пак не ги обиколили всичките), книжарници (няма денонощни още, но вероятно аз съм единствения идиот, който го интересува подобно нещо), сравнително поносим транспорт (метро, таксита, разни автобуси – които и са прилично евтини). Ако пуснат едно метро през нощта през един час, ще избият рибата просто.
(като за пример, повечето сравнително нормални държави почти нямат денонощни магазини и подобни неща)

Градът всъщност не е чак толкова голям – може да бъде извървян от единия до другия край за около 4 часа. Почти няма квартал, който да няма парк достатъчно наблизо, а по мои наблюдения там може човек да се разхожда спокойно по всяко време, хора има основно в почивните дни, основно по централните алеи. Разхождането например по малките пътечки на Борисовата градина през нощта е много приятно, няма начин да се загубиш и като цяло не е екстремния спорт, който много хора си представят.
(повечето големи градове извън България, особено в САЩ са много големи като площ и ходенето не е особено подходящ метод за придвижване)

Въздухът в София вече е сравнително добре. Откакто спряха Мордор (отбелязан на картите като “Кремиковци”) всъщност си е съвсем добре (аз мога да ходя по няколко часа покрай пътищата и не усещам някакъв проблем). Помага и това, че е на високо и дори в убийствените жеги миналия месец пак не беше чак толкова задушно (като пример – във Варна при 10 градуса по-ниска температура не можеше да се диша). Освен всичко планините наоколо са на една крачка (има си и автобуси, и маршрутки до там, а и пеша не са особено далече), ако на някой му се прииска истински чист въздух.

София е и истинския център на България – тук Internet-ът е най-бърз, има работа, има развитие на града, събират се всякакви хора от цялата страна (и не само), най-големите университети са тук, голяма част от големите концерти също са тук, свестните co-location центрове също са в София и т.н., и т.н..

Познавам доста хора, които мърморят колко ужасен бил градът и които все пак си стоят тук, въпреки че за тях не е толкова сложно да се махнат. Познавам и хора, които наистина са се махнали, но те са или близо до София, или напуснаха страната по работни причини (което е тема за една съвсем друга публикация).
Мога да изброя и много проблеми на града – разбити пътища, задръствания, мръсотия на разни места, некадърно строителство и какво ли още не, но в крайна сметка нито един от тях не е непреодолим.

За това всеки път, когато се връщам се чувствам щастлив.

update: Всъщност, понеже ме питаха какво е красивото на София – освен, че е естествена и органична, както и жизнерадостна на приципа на Анкх-Морпорк (като умряло куче върху мравуняк), има и още нещо. Как може я да погледнеш през прозореца или просто да се разхождаш и изведнъж да видиш нещо красиво, някъде ей-така останало скрито. Я как се отразява луната в teleport-а на Neterra, може би планината, огряна от някакъв заблуден слънчев сноп, тунела на метрото в мъглата, някакви странно поставени графити, даже от време на време някоя жена с вкус…

И малко по работа – занимавах се с два проблема тия дни, които заслужават малко внимание.

Единия е свързан с thread-ове, сигнали и libc I/O. Ситуацията излеждаше в общи линии по следния начин – един демон с няколко thread-а, които пишат в log, който пък се re-open-ва в един signal handler. Има един lock, който се ползва за друга синхронизация, колкото да направи нещата по-весели.
Накратко изводът е “не правете така”. В signal handler нищо не трябва да се прави, освен може би да се пипне някоя глобална променлива, ползвана като семафор, иначе се получава deadlock, който е бая сложен за откриване (виждате няколко thread-а, висящи във futex() и почти нищо друго), понеже и lock-овете съвсем не са ясни (понеже са вътре в libc, а семантиката на futex е бая крива, в man-а даже си пише – това иска и малко асемблер да се ползва, предназначено е за lib-ове, не за простосмъртни).

Вторият проблем оправих преди малко и е един от най-глупавите, в които съм се набивал (и съм си причинявал сам). Имаме в общи линии следния код:

int a,b,crap;

log=fopen("/path/to/log",a);
while (!feof(log))
{
// log format: 120102121 25 1024
// timestamp seconds bytes
fscanf(log,"%d %d %d",&crap,&a,&b);
// do something
}


който в общи линии обработва един log, обръща го в sql заявки и го насипва в една база. Изведнъж започна да не свършва работа – като в началото реших, че базата се претоварва и не успява да поеме всичките (около 800 000) заявки. След половин ден тестове (и няколко други неща за оправяне, с почивки) най-накрая открих проблема – в log формата изведнъж (е, не особено изведнъж, написано беше преди месец, сега случайно беше пуснато в действие) изведнъж се появило още едно поле, което води до fscanf да не прочете нищо и същевременно feof() да не познае, че файла е свършил.

Решенията са две – или да се проверява колко точно елемента е прочел fscanf(), или да се оправи какво точно се чете. За момента е второто, поне докато не си измисля малко по-хубав начин от първия.

Днес изругах няколко човека за ползването на twitter като irc, та ще взема да се обясня малко по-подробно.

За хората (вероятно на подсъдна възраст) които не помнят, irc-то е поредов многопотребителски chat в реално време – хората се събират в “канали” (отбелязвани с #imenakanala, нищо общо с hashtag-овете в twitter), където си говорят глупости съвсем в реално време.
Удобното в случая беше, че целия разговор си тече съвсем удобно, на редчета, чете се сравнително спокойно и не е особено сложно да се появиш по някое време в канала, да си кажеш здрасти с хората и да се включиш в разговора. Почти като разговор в кръчма, само дето го няма проблема с това двама да говорят едновременно и да не се разбира какво казват.

Twitter от своя страна не е в реално време и е ориентиран към цели съобщения (с ограничението за 140 символа). Нещата там са с минимум минута закъснение, всеки един tweet заема много място на екрана, което комбинирано с това, че една част от нещата, които някой си говори с друг, който не следваш не се виждат прави следенето на разговор адски неудобно. Другото е, че twitter е като един огромен канал без възможност за филтриране, и или четеш всичките хора, които следваш (за да не изпуснеш някой разговор), или четеш с дупки (или изобщо не четеш). В повечето случаи се получава смесица от кратки новини (от които всеки пуска по няклко на ден) и някое огромно излияние на двама (или малко повече човека), което прави невъзможно изчитането на всичко (за което и интерфейса на twitter не помага особено).
Изобщо като скорост и усещане twitter е като училищен вестник, който се пише в час и хората си го предават като бележка, като и си говорят чрез него. Мазаница.

Накрая ще трябва да върнем irc-то в някакъв удобен-за-browser-а вид, да могат хората да си говорят като искат и да спадне малко flood-а в twitter. Тъкмо в irc знаехме как да се справим със spammer-ите, по особено груб и просташки начин…

(
in other news, днешния ден беше много добре описан от “Stuff is messed up” на Offspring. Да цитирам:
I don’t know much, I don’t know too much
But I know this – shit is fucked up!
)

Ходих на концерт на The Pomorians в Pork pie (бившия маймунарник)…

За пореден път си потвърдих, че няма човек, който толкова да се забавлява, колкото Янко Бреков (който е и вокалист на Artery). Свиреше си каквото иска (доста точно), пиеше с пълна сила, говореше забавни неща… Имаше всякакви неща – стари на Artery, някакви си техни, малко Pantera, малко Iron Maiden (с реге ритъм), разни реге неща, а накрая завършиха с Take it from me, като Янко покани колкото жени може на сцената, да танцуват.

Вероятно ако свиреше без маймунджилъци, трезвен и т.н., щеше да е перфектен, но нямаше да е толкова забавен и всъщност – велик. Не мога да се сетя за друг изпълнител, който да ме е радвал толкова на живо.

Питаха ме къде си държа книгите в коментарите на предния post и реших, че отдавна не съм си снимал библиотеката.
(добре де, всъщност iffi ме накара)
(иначе го има и момента, че част от книгите, които чета в електронен вид не си ги поръчвам на хартия, това помага)

Книгите си държа в старите две парчета (правени по проект на майка ми), едно различно парче (някакво стандартно заводско изпълнение) и новото парче (пак правено по проект на майка ми) библиотеки. Второто парче няма гръб, останалите имат.

Освен там държа около 2-3 кашона книги по приятели (раздал съм да четат), има малко по бюрата на около (основно неща, които чета в момента) и в един шкаф в другата стая, които са от списъка да се отърва от тях.

Планирам да си поръчам още едно парче като последното, понеже пак почнаха да не се събират книгите.

И един кратък update, че пак забравих да пиша.

Продължавам да чета над нормалното, който се интересува, да погледне в goodreads. Трябва да обърна малко внимание в някой post на Судир Венкатеш (Sudhir Venkatesh), но това ще стане след като прочета още две негови книги (които се носят към мен от amazon). Също така трябва да напиша някой ден каква трагедия е Бегбеде и как след като прочетох “Любовта трае три години”, седях 15 минути и се чудех “той ебава ли се с мене, че да напише подобен (некадърен, недомислен, пиклив) край”.

Около проблемът ми в последно време да понасям тълпи и хора като цяло най-накрая отидох на психолог. Изводът за момента изглежда като понижен праг на чувствителност и като за начало ще си пия един трицикличен антидепресант, после ще видим.
(отсега да отбележа, писнало ми е да ми обясняват колко е лошо или колко е добре. Ще пиша какъв е ефекта по-нататъка, като го преценя по-точно, решението да пия подобни неща си е чисто мое)
Основния проблем с тоя антидепресант е, че не мога да пия (особено много). МЪКА. Ще трябва да правим фонд “паметник на трезвия крокодил”…

Около wikileaks тези дни имаше забавно развитие – обвиниха Julian Assange в изнасилване и в рамките на 24 часа отмениха обвинението. Става все по-смешно и по-смешно.

Времето бавно се разхлажда (поне нощем). Очаквам най-накрая да свърши тоя месец и да си дойде есента, тъкмо да повали малко и да измие София (която всъщност е повече от приятна, когато повечето хора са се изнесли, човек спокойно може да си се разхожда).

От проблемите, които дебъгвам в последно време няма нещо особено интересно, последното беше един race condition, предизвикан от странни ftp клиенти.

Продължавам да събирам желание за учебника по мрежова сигурност. Кой-знае, може да го почна пак тия дни.

Напоследък около писанията ми за книгата за лагерите в Белене и т.н. различни хора се опитваха да ми кажат, че ние все още живеем в тоталитариризъм, или че например САЩ е тоталитарна държава. Мисля, че се налага малко да изясня понятията.

Да започнем с най-краткото определение: необходимо (но не достатъчно) условие за държава да е тоталитарна е такъв като мен (лицето Васил Колев) с блогът си да съм арестуван, бит и т.н.. Аз не съм, но в Северна Корея, Куба или да речем Иран нямам особен шанс.

Понеже това определение за нищо не става, нека почерпим от експертите. Култовете и тоталитарните управления се базират на същия принцип и има 8 условия, дефинирани от (светилото) Робърт Дж. Лифтън по темата, които определят дали дадена организация/държава е култ/тоталитарна. Критериите са като цяло очевидни и не ми се занимава да ги изброявам, но очевидно България не отговаря на тях.

За сравнение, всички ислямски държави (следващи Шериата) отговарят на повечето от тези критерии. Принципно и Ватиканът би трябвало да отговаря на тези критерии (цялата Инквизиция е била точно такава), но по-модерното католическо християнство включва по-добре възможностите за съмнение и свободна воля, та не е съвсем култ (но пък много от вариантите/сектите му са точно такива).

Не претендирам, че България (или САЩ) е истински свободна държава. Освен, че нямаме дефиниция за това, имаме и доста криви моменти, които има нужда да се оправят. Но нека да не се лъжем, че сме тоталитарни, така че да избегнем после отговорността за бъдещето.

Понеже това е основната причина някой да следва подобни идеи – понеже на тоталитарната държава народът не може да влияе, съответно не носи отговорност. Ние обаче си носим отговорност за нашата държава, колкото и да ни е неприятно.
(а американците носят още по-голяма отговорност, заради по-голямата си свобода)

Една по-голяма скоба, носим по-малка отговорност за периода 1944-1989 (не никаква). Бивайки сатрапия на СССР и водени от техни протежета, в чиито ръце са били армия, полиция и т.н. е малко по-сложно да се направи нещо (не че унгарците и чехите не са се опитали). Като още една скоба мога да добавя, че най-голямата вреда, която ни е нанесена от тогава е обръщането на целия народ в доносници и издигането на един чрез събарянето на друг – можеш да се издигнеш не чрез способностите си, а чрез наклепване на конкуренцията. Което е довело след себе си на увековечаване (не на измисляне – това си го има отдавна) на глупости от типа “учи, за да не работиш”, “аз колкото малко мога да работя, те толкова малко не могат да ми плащат”, краденето от държавата, защото тя го краде от тебе така или иначе (пресенено към крадене от работодателя) и изобщо набор подобни неща, които ни правят …. “Шибан народ”?:)

Ако не беше това, може би щях да познавам повече от 10-15 човека, с които може да се върши работа (от които доста сме за освидетелстване и тези ни черти са помогнали да не сме повлияни от общественото отвращение от работата).

И като последно отклонение – вероятно доста хора се бъркат, понеже повечето корпорации и подобни създания се управляват като тоталитарни държави вместо като меритокрации (което поне на теория е правилния начин).

В момента тече поредният скандал свързан с Wikileaks, свързан с изтеклите около 90000 документа за войната в Афганистан.

Wikileaks са известни с най-различните документи, които да успели да пуснат – информация за пране на пари, за различни замърсявания от различни корпорации, за източването на исландските банки в разгара на кризата, както и с това, че досега никой не е успял да ги накара да свалят някаква информация. Една швейцарска банка беше успяла да им отреже domain-а за малко, а повечето държави от типа на Иран и Китай ги филтрират както могат, но това е в общи линии максимумът, постиган срещу тях.

В момента по вестници и всякакви други медии има обсъждане за и против – дали информацията, която изнасят няма да доведе до жертви, как може така да изнасят секретна информация, дали в крайна сметка те не са една много полезна структура за демокрацията като цяло. Нищо ново под слънцето, само че…

Само че стилът на тези, които пишат срещу тях е един такъв стандартен и очевиден, като на ръководена PR кампания. На база на стария принцип FUD (fear, uncertainty and doubt) се развива един натиск срещу тях (очевидно силно подплатен) да ги оплюе и омаскари достатъчно, та достатъчно хора да не им повярват. В началото беше кампания по темата как wikileaks си харчели парите от даренията, с информация от някакъв “вътрешен” човек, как Julian Assange (основателя и основен човек) бил някакъв зъл арогантен тип, сега застрашават живота на хора в Афганистан…

А всъщност това, което wikileaks направиха с тези документи беше много просто, почти 1:1 заключението от книгата на Philip Gourevitch за затвора в Abu Ghraib – друга държава, друга война, но същият случай – че след края на бойните действия никой не е имал идея какво да се прави. Там стоят едни войски, убиват ги, те убиват малко (малоумни) ислямисти, малко журналисти и прилично количество цивилни, и всичко това – понеже никой няма идея какво да правят. Очакването е било, че след като се премахне текущия режим, народът там ще се хване и ще си вдигне за една година всичките нужни институции, за да си направят демократична държава – силно оптимистично за държави, които познават осново религиозни и други диктатури. Да бяха погледнали нас – 20 години след тоталитаризма още не сме докарали нещата до някакво достатъчно свястно ниво, а поне на теория сме имали на какво да се базираме.
(Искам да вметна, че като цяло не съм против свалянето на талибаните и на Саддам. Специално за талибаните може да се съжалява, че не са ги избили всичките – тъкмо и те щяха да са щастливи, че си отиват в техния рай)

Колкото до Julian Assange, чел съм за него и съм си говорил с него на живо (на CCC Kongress-а) – човекът всъщност е един (сравнително) нормален интровертен и съсредоточен до побъркване техничар. Компютърджия от малко по-старото поколение, занимавал се с хакерстване, осъждан един път за такива неща – единственото сравнително тъмно петно в биографията му – той решава, че не му харесва светът в който живее и се опитва да направи нещо по въпроса. Отделя едно сериозно време на обмисляне, пише един-два paper-а и измисля идеята за wikileaks. Заедно с още няколко човека успява да я реализира – система, чрез която може да “изтича информация”, прикривайки източника и правейки пракчитески невъзможно премахването и. Системата до тук наистина се е доказала – както отбеляза някой, wikileaks за една година са изкарали на показ много повече кирливи ризи, отколкото да речем washington post за последните 20 години.

За хора като него има един съвсем прост термин.
Герой.

Някой, който е направил това, което много от нас смятат за нужно, ама на никой не му стиска.

(едно към едно това, което написах в goodreads. Чудех се дали да не го разширя, но ако го направя, ще е в отделен post, трябва ми още време, за да я смеля)
Една от най-трудно прочетените книги в последно време.

Не защото книгата е лоша или нещо такова – но като за начало е издадена напук на текущата (малоумна) традиция – вместо с дебели страници, голям шрифт и т.н. книгата е с тънки страници, голям формат, 1024 страници, минимални полета и освен трите страници съдържание останалото е плътен текст.
Изобщо да не говорим как постоянно те кара да се замислиш.

Накратко, Стефан Бочев до 1944та е бил секретар в министерството на външните работи. След това работи няколко години в печатница, след което го вкарват в лагерите – първи в една мина, после в Белене. Излиза за малко около 51ва и го вкарват пак, после 53та го освобождават (след смъртта на Сталин, около разведряването) и разказва какво се е случвало след това (колко трудно се намира работа, как е работил като хамалин и т.н.).

Много по-важни са обаче неговите наблюдения и разсъждения. И върху народа ни, и върху тогавашния “строй”, кражбите, откровената некадърност и шуробаджанащина, изстъпленията… Как можем спокойно да погледнем на многото привнесени нашенски неща в комунизма/тоталитаризма като пряко последствие от историята ни след 1878ма и изобщо твърде много неща, които не мога да събера тук.

На моменти книгата става тегава, и може би от една страна би било да я хване някой редактор и малко да я ореже, да махне някои многоточия, кавички и повторения. От друга страна обаче книгата така е автентична, все едно авторът я разказва.

За мен от една страна книгата е прекрасно допълнение на “Задочните репортажи за България” на Георги Марков, от друга – някакъв наш вариант на Солженицин – не толкова подробен и систематизиран, но доста автентичен и ясен.

Може да е трудна за четене, но наистина си заслужава усилието и времето.

(някой се беше оплакал, че не пиша по работа)

Днес около рутинно оглеждане на разни графики забелязах на втория ни router в проекта (първия вече се напълни) как процесора стои на около 60%. Видя ми се адски странно, понеже другия router е далеч по-пълен, търкаля 15тина BGP сесии и един-два порядъка повече трафик и стои на 8-10%. Реших, че не трябва да стои така и седнах да дебъгвам…

Като за начало, в списъка процеси проблем нямаше, но за сметка на това повечето CPU отиваше в interrupt-ове. Отне ми малко време да го разбера, поради веселия начин, по който това се вижда в sh processes cpu, след което се зачетох как точно мога да разбера какво става. Четенето доведе до извода, че трябва да пусна един profile и да видя какво става, понеже нищо друго не звучеше подходящо.

Цялата процедура по профилирането ме върна почти във времената на DOS и на debug.com … В общи линии процедурата е се видят началния и краен адрес на main:text (т.е. самия изпълняващ се код на IOS-а), да се подадат на една команда, на която единия параметър изисква внимателно прочитане на документацията и чакане 5 минути. После по документация – спираме профилирането и казваме sh profile terse.
Аз го направих и при вида на изхода така изпсувах, че вероятно са ме чули в съседния блок.

r2#sh profile terse
PROF 8000000 BFFFFFF 2
PROFSKIP 806AA40
 0 0 0 0 2 0 0 0
PROFSKIP 806AED0
 0 0 0 0 0 0 1 0
...

(и така прилично количество екрани)

Другият вариант на изхода беше почти толкова полезен. Стигнах до извода, че ми трябва начин да направя map между тоя адрес в паметта и функцията на ios-а, която се вика (имаше на няколко места по-големи стойности), след като не намерих документация по въпроса (човек открива “show profile” командите в списъците с недокументирани IOS команди и толкова, доста възможно е да греша какво извежда). Не го намерих (логично) в show memory и реших, че така няма да стане и ми липсват няколкото месеца ровене в кода на IOS-а, за да мога в някакво нормално време да намеря проблема.

Почнах да събирам допълнително информация и се оказа, че натоварването е започнало да расте заедно с трафика. Последва сравняване на всякакви възможни параметри на двата router-а и в крайна сметка се оказа, че на интерфейса, който гледа навътре (един VLAN с много портове в него) на единия router понеже съм сложил два адреса (имах един в 10/8 за разни тестове), автоматично се слага и no ip redirects. Пробвах го на другия и магически 60% от натоварването изчезнаха.
(нямам никакъв трафик, който реално да изисква пращането на redirect-и, проверих. Да припомня, icmp redirect се праща ако router-а трябва да върне някакъв пакет през същия интерфейс, от който го е получил.)

Вероятно съм се набил в някакъв бъг я на IOS-а (12.2SRC), или на някоя от картите, които търкалят пакети и твърде много пакети се качват до layer3 частта, вместо директно да се switch-нат. Google нищо не намери по въпроса…

След малко тръгвам за автогарата, за да се прибера в София и да отпразнуваме деня на sysadmin-а.

Прекарването във Варна беше интересно.

На първо време си потвърдих мнението, че целият училищен предмет “информационни технологии” е нещо странно и доста недомислено, което от своя страна прави състезанията им и извънучилищните школи доста странни. Информатиците нямат този проблем – те си решават задачи (правят си състезания всяка сутрин) и се готвят за международната олимпиада (каквато информационните технологии нямат).

От друга страна обаче лекции като моите пък нямат смисъл за състезателите по информатика, понеже само ще ги разсейват от основната идея, която е да решават задачи. От моя гледна точка нещо не-особено-полезно (и средно интересно), но пък от тяхна изглежда важно.

Изнесох три лекции на учениците – “Open source и с какво може да ви е полезен на вас”, “Идеи на сигурното програмиране” и “Основни неща от криптографията”. Третата лекция трябваше да е “source control системи”, но към криптографията имаше по-сериозен интерес. Накратко трите лекции:
Open source – че могат да научат много как се пише и как не се пише от продукти в реалния свят, да научат какво представлява един голям проект и да свикнат да работят в някакъв екип (например да могат да работят с идиоти или с хора, които са много по-добри от тях).
Сигурното програмиране представляваше описание на няколко странни класа атаки, малко демонстрации и малко теория за как да се пише сигурно (т.е. няма перфектен начин, но има много, от които човек може да подбере това, с което може да работи).
Криптографията беше един час обяснение какво е (поточни и блокови шифри, криптография с публичен ключ, режими на приложение на блокови шифри, хешове, малко квантова криптография) и атаки – от различните математически до side channel и timing атаките. Мисля, че с тая лекция може да съм отказал малкото ентусиасти да се занимават с криптография.

Интересът на учениците беше м/у среден и никакъв. Те бяха дошли на почивка и всичко друго им беше почти страничен ефект. Всички бяха по-малки от 18 години (т.е. нямаше никой последна година, те вече не се броят за ученици), а лекциите бяха сутринта от 9 (аз имах огромен проблем да стана за първата си лекция например, бях помолил няколко човека да минат да ми чукнат на вратата), което водеше до едни полу-заспали хора, които не са в най-доброто си състояние за възприемане на информация (особено като снощи са пили до 1-2, а деня са го изкарали на плажа). Имаше няклко заинтересовани човека, с които си говорехме и после, но те бяха малко.
(поправиха ме, има и някои на 18. Да речем, всички бяха или малки, или съвсем близо до 18 :) )

Мисля, че едно от най-полезните неща беше да им дам на всички един zip с 5 книги:
TCP/IP Illustrated vol.1 на W.Richard Stevens, като основен увод в това какво са IP мрежи (което се оказа, че никой не знае)
Coders at work на Peter Seibel, като пример как работят няколко наистина добри и известни програмисти (като може харесат някои варианти за себе си)
Applied Cryptography на Bruce Schneier, като обяснение как се работи с криптографията и колко не-тривиална е цялата област.
Maters of Doom на David Kushner, с подобна идея като coders at work.
On Writing на Стивън Кинг (намерих им я на български), понеже за всеки програмист (и не само) е важно да може да си пише на собствения език.

А на мен ми дойде бая три дни подред да ставам сутринта, след като вечерта сме пили до два. Свърших и една бутилка Lagavulin, докато бях тук.

Като цяло си мисля, че по-скоро да се намери начин да се дава една книга с основни обяснения какво са мрежи, програмиране и т.н. ще е по-полезна от лекциите, които водих тук. Опитите за подобряване на образованието продължават…

Мразя ранната сутрин.

Успях вчера да пристигна във Варна. По пътя имаше страхотен порой, а влизахме в града половин час, понеже на едно от кръстовищата имаше 50-60cm вода и прилично количество заседнали коли. Синоптиците излъгаха – очаквах жега и слънце, попаднах във вода и кал…
Както и да е, успях да хвана един автобус (таксита нямаше), последната отсечка от пътя беше затворена (две-три спирки преди “Почивка”) и една лелка ме преведе през някакви странни, скрити и МНОГО кални пътеки.
(хората във Варна са поне два порядъка по-приятни и услужливи от тия в София)

Настаних се, открих колко трагично са изградили wireless мрежата (7-8 AP-та, всяко от тях раздава 192.168.1.0/24, не са bridge-нати и всички правят NAT. Следващия router – също. Работи рядко, претоварено е и изобщо мъка.)

Поне учениците са забавни. Същите изпаднали типове, каквито бяхме ние (е, ние и още сме такива). Имат даже (поредния) уличаващ клип как Наков мята гюбеци.

Успях и да стана в 8 сутринта, та в 9 да мога да изнеса една лекция по темата Open Source (не беше ужасно зле, никой не заспа).

Пътувам на обратно в петък. Ще видя какъв билет да си взема, че сме запазили пак “Кривото” да празнуваме деня на системния администратор (както обикновено, последния петък на юли).

Днес беше проведена първата репетиция на оркестър “Некадърнитет”.

Три китари, един бас, едно пиано, тарамбука и трима идиоти.
Пианистът.
Едни крака и две китари заедно с провизиите.

От ранния следобед до преди малко дрънчахме, сменихме струните на две китари (бяха стари и не се харесваха, остана да сменя на моята, че в момента е с една по-малко (скъса се, докато я настройвах)), пихме и се забавлявахме. Песента на вечерта беше темата от “Пинко розовата пантера”, която най-вероятно всички ще си тананикаме в следващите няколко дни (тадам-тадам…тадам……тадам-тадам-тадам-тадам-тадам-тадаааааам….) с кратки прекъсвания за Imperial march и още няколко неща, които май няма да бъдат запомнени.
(учудващо готино е да свириш с още някой)
(също така метрономът учудващо много помага, въпреки че на моменти се налага да се прави reverse engineering на някои парчета. apg-get install gtick)
(за радост на всички записи няма, нямах подходящ микрофон и не ми се занимаваше)

Vorbe сериозно се нави да си вземе клавирен инструмент, поне няма да е цяло пиано. Толкова му хареса, че половината ден разучаваше как точно се четат нотни листове.

Аз мисля, че оставих около 200г кожа по струните на баса.

Обмисляме втори подобен jam session на майната си извън София, за да не плашим хората. Преди това обмислям да съм си взел по-мощни кубета (вместо 1x15W да са 2x30W).

А аз трябва да спя, утре имам да пътувам до Варна. Явно ще си пиша лекциите в автобуса (самолетите тръгват твърде рано), ако не забравя да си взема хартия и химикал.

Нещо ми става, три post-а за два дни.

Пак си преименувах блога – iffi ми обърна внимание, че все още tag-а “работа” води класацията на писанията ми. Като ги подредим по използваност, нещата за които пиша са работа, книги, крокодилски (т.е. мои random мисли) и алкохолизъм.
(вероятно не е съвсем точно, понеже не съм попълнил tag-овете на всичките си публикации – бях се хванал по едно време, но след няколко часа ми писна)

Така заглавието стана на РККА/WBCA, което доведе до забавни асоциации… РККА е съкращение, по-известно като Рабоче-Кресьянская Красная Армия, или както е била известна у нас – Червената армия (по-късно – Съветската армия). По-забавното е, че аз всъщност съм роден на 23 февруари, което е точно деня на съветската армия и държа да отбележа, че нямам нищо общо с нея.
(даже пия по-малко от тях)

Смятам да опитам да пиша повече за книги, отколкото за работа, поне за известно време. Алкохолизмът си идва от самосебе си :)
(съдейки по коментарите от предния post, ние наистина сме нация алкохолици, та предполагам темата е достатъчно позната на всички)

Тъкмо взех, че наругах българските автори и попаднах на свястна българска книга, направо да не повярва човек.

Честно казано, очаквах някаква средна по качество боза, но освен, че могат да пишат, авторите са имали и доста добър редактор – няма излишни неща, няма моменти, които ей-така да прескачаш, понеже са някакви скучни и отнесени описания или мисли без връзка с останалото. Чете се на един дъх.

Книгата е най-хубавото описание на алкохолизма, на което съм попадал. Помага и това, че авторът освен алкохолик и писател е и завършил психиатър, което го кара постоянно да се вглежда в себе си и да стига до доста интересни изводи.
(човекът освен това е и поет, но това определено не е развалило книгата)

Хората могат да намерят за донякъде банална историята на поправилия се алкохолик, но на мен лично ми хареса. Може би защото виждам някакви дребни мои преживявания в цялата работа (а и кой ли не е имал дни, в които да се буди с няколко глътки алкохол)…

В България изглежда вирее една порода много жалки хора. След гуру-то Апостол Апостолов и (поне на външен вид) страдащия от кретенизъм Добри Божилков попаднах на лицето Максим Бехар…

В общи линии би повечето рекорди за жалък тип. Като пропуснем нещата, които чух за него и за които няма как да знам дали са верни, може да се видят следните неща:
1) Последната текуща редакция на статията за него в Wikipedia. Написана от самия него, в PR стил като от по комунистическо време, основно с цел самореклама и с повторения на едни и същи факти по много пъти.
(един редактор се е занимал да го ореже, но не е помогнало, наглостта е голяма сила)
2) Книгата му за facebook. Трудно може да се опише колко смешна е подобна идея и колко неприятно е, че се хабят дървета за нещо, дето отнема 20kb да се качи на произволно място в web-а.
(без да споменавам моето мнение за facebook и колко глупаво е да почнеш и да пишеш правила за там, сигурно следващата му книга ще е за детската площадка)
3) Целия му twitter account (https://twitter.com/maxbehar). Retweet-нати безсмислици и от време на време някой успее да го подразни, та изтърве някоя псувня. Особено забавно е как около някаква PR боза е изтекло нещо от типа на това и финалният отговор…

Та така. Г-н Максим Бехар, моето мнение е, че вие сте един жалък тип. Перфектен сте за лице на по-голямата част от българската PR индустрия.
(не съм единствения, писал по темата. В 8битовата еротика имаше пак нещо подходящо)

Update: Господинът е изтрил въпросния груб tweet, а добрите хора в wikipedia са му почистили статията. Нищо, в wikipedia има дълга история на всички промени, а и google помни дълго.

За съжаление още нямам данни от chitanka.info за трафика им, но и темата взе да ми омръзна, за това само ще публикувам следното:
Издателска дейност за 2009, според НСИ.

На точно тези данни мисля, че може достатъчно да се вярва. Е, както виждате, единственият сериозен спад е през 2000 (основно на тиражите, тогава заглавията са по-малко), от там нататък нивото на издаване в България се е запазило, въпреки кризата и т.н.. Сайтове като читанката има от много време, самата тя е от около 2007 под това си име и не си личи да има особено влияние.

Може ли някой да излезе с по-подробни данни, например за тази година или за продавани книги? Аз съвсем субективно основно виждам как на Славейков са изчезнали в последните години около 5 щанда, които се компенсират от наистина големите книжарници, които се отварят. Честно казано, без данни от книгоиздателите за техни проблеми, не виждам защо точно може да им се вярва. Не казвам, че и читанката е била напълно законна – това може да го каже само съдът, ние можем да си подхвърляме цитати от закони колкото си искаме – но е хубаво да има яснота кой ял, кой пил, кой пиратствал, кой загубил.
(да отбележа. Липсата на растеж 1) не е загуба, 2) е в резултат от отдавнашни калпави практики, довели до това само запалените читатели да си купуват книги.)

И накрая, нещо, което Verena прати – разбивка за цените на книгите в България. В общи линии съвсем ясни неща, но може би някой не е наясно.