Отговорност.
Му е майката.
Чета отразяването на случката с Мишел Бозгунов и различните коментари около нея и определено имам нужда да напиша следващите редове.
(хората, четящи ме, имат идея колко объркано и заплетено пиша – пишете ми кое трябва да изясня после, те и моите мисли са по същия начин :) )
Да тръгнем от фразата, че журналистите имали повече защита от обикновените хора, когато пишат за такива събития, за разлика от обикновените хора. Някой тръгна да пита – ами не можем ли всички блогаджии да се пишем журналисти?
Не.
Мен поне ме е срам от повечето български журналисти. Това със защита звучи като ‘ако си журналист, ще ти се размине’ (щото ти плаща някой да пишеш тия неща и той те пази например). Освен това, има няколко причини, поради които аз не искам някаква специална защита, че да мога да изразя собственото си мнение:
1) Конституция на РБ, Чл. 6. (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
2) Пак там, Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
3) Аз НОСЯ отговорност за това, което говоря. Поемам я с пълното знание, че някой ще се опита да използвам думите ми срещу мен, че ще намери в тях нещо заплашващо го и че ще ме нападне, че ще смутя нечии сънища, че призовавам към сваляне на текущата власт и промяна на системата.
Нека развия точка 3. Аз също така host-вам savestrandja.ludost.net, знаейки много добре какво има на сайта и към какво се призовава в него. Направил съм го собствено желание, с пълното съзнание какво правя. Поел съм отговорност.
Това ще бъде първата глава в това, което мисля да пиша на темата за гражданското неподчинение – Отговорността. Понеже точно това липсва на повечето хора, които просто се подчиняват на обстоятелствата, заповедите, всички закони и т.н. без да се замислят – отказват да поемат отговорност за действията си, а я предават нагоре. Когато обаче откажеш да се подчиниш, ти поемаш пълната отговорност за действието си, както и последиците от него.
Това може да включи да те приберат милционерските, пардон, полицейските органи, да се опитват да те сплашат, да ти теглят куршума (е, това по-рядко, пазят го само за саморазправи на мутренско ниво, па ние не сме стигнали толкова “високо”) и т.н. весели неща, (много) олекотена форма на прилаганите от преди 1989. Дори би имало шанс и да се уволняват разни “неудобни” хора от фирмите, които имат вземане-даване с държавната администрация, ей-така, понеже не са удобни (а тези фирми много добре знаят на какво дължат да могат да работят с ДА, то всъщност и децата знаят как точно можеш да вършиш нещо за държавата и да ти плаща).
Фактът в крайна сметка си остава, че да има гражданско общество, демократична държава и т.н. трябва да има една отговорност, поета от гражданите. Не само от обикновените работещи хора, не само от работещите в ДА и подобията, не само от политиците, а от ВСИЧКИ ЗАЕДНО. Всеки трябва да може да поеме отговорността за действията и бездействията си – а ако не го може, останалите трябва да поемат отговорността заради него и да действат по съответния начин.
Това значи да се следят политиците и да не им се позволява корупция – да бъдат съдени както всички останали. Да поемат отговорността за това, което са направили.
Да поемат държавните служители отговорност за действията си. Да си спомнят да работят в чия полза са наети.
Да я поемем ние. Да не даваме подкупи, за да подкрепяме съществуващата система.
Да не мълчим.
Да не ни е страх.
Да не следваме фразата “преклонена глава сабя не я сече” (която винаги ми е била странна, така би трябвало даже да е по-лесно, поне от техническа гледна точка).
Да си носим отговорността за участието си в различните процеси на обществото (например ако не гласуваме, да поемем отговорността, ако гласуваме – също. Някои хора считат, че щом са гласували, то са направили каквото може, и стигат дотам).
Историята не е много в полза на поелите отговорността. Тези, които не са изпълнявали заповеди, са били избивани, тези, които са се подчинявали, после са били съдени и са се отървали по-леко. Тези, които са си мълчали, са оживели, тези, които не са, са страдали.
Помислете си обаче какво щеше да стане, ако ги нямаше тези хора.
Може би най-голямото престъпление на всички комунистически и подобни режими е, че успяха да убият идеята за лична отговорност – тя се натрупваше, докато стане толкова много, та да трябва да се намери изкупителна жертва.
(например, дело 4/1990 и резултатите от него (или по-скоро липсата на такива)).
(Невероятно престъпление се извършва в момента, понеже никой не възпитава отговорност в децата.)
И накрая, да завърша тая леко объркана тирада – може да ви звучи странно, обаче Отговорността е важна част от свободата. Истината, отговорността и борбата правят свободата възможна.