татко Крокодил

Свърши не-курсът по системна администрация. Ето какво горе-долу се случи в него:
(за справки, повечето неща се намират в wiki-то или в архива на maillist-а)

Всичко започна с един входен тест. Не беше нещо особено – идеята му беше да се изберат 10 различни човека, които да участват. Няколко човека, които бяха успели да се запишат за digest на листата и не бяха успели да попълнят теста, но останалото мина сравнително добре.

Последва инсталацията на машините. Имаше няколко различни проблема, които хората пребориха и един security такъв заради моята идея със setup с xvfb, който доведе до това единия участник да може да влезе в машините на няколко от другите участници.

(списък на задачите)

Първите задачи бяха да се подкара DNS за техните зони, irc и ntp. Услугите бяха просто и идеите бяха хората да си свикнат с машините и да могат да работят заедно, понеже DNS-а и IRC-то изискваха някаква координация – за първото всеки трябваше да има поне един secondary server, за второто четните и нечетните трябваше да си направят отделна мрежа.

Последва “разместване” – всеки трябваше да си предаде машината на някой и да приеме на трети неговата (без преинсталация). Предаването и приемането на нещо, което някой друг е правил по принцип на човек му се случва рядко, доста често му пада от никъде и е от типа неща, които притесняват хората и се допускат много грешки. В един момент си мислех, че трябва да си предават машините всяка седмица, че да претръпнат, но беше заместено от други неща.

След разместването беше “седмицата за почивка” – няколко задачи, които би трябвало да отнемат малко време, в продължение на седмица и малко, за да може хората да си планират сами времето и да решат кое кога да направят. В това влизаха неща като backup, restore и monitoring, както и да свържат двете irc мрежи в една.
Понеже двата екипа бяха избрали различни сървъри и под-протоколи на irc, за да си направят мрежите, свързването им се оказа интересен проблем, доста повече социален – нямаше практически начин двете мрежи да си говорят, поради огромната разлика в протоколите (TS5 и TS6, както и локалните модификации в UnrealIRCD и ircd-ratbox). Цялото нещо стана в общи линии в последния момент, но поради събрания опит при инсталацията всичко стана много бързо.

Имаше и подкарване на поща, с alias-и, прехвърлящи между машините. При тестовете даже успя да crash-не една от машините.

Последва задачата за възстановяване от backup. Беше доста забавно (за мен)…
(счупването на дисковете беше симулирано със следния скрипт:

sz=`ls -l "$1"| awk '{print $5}'`
let m=$sz/1048576
n=0;

while [ $n -lt $m ]; do
	let n=$n+1
	dd if=/dev/urandom of="$1" bs=1M count=1 seek=$n >/dev/null 2>/dev/null
	let n=$n+1
done

пуснат в/у всеки от виртуалните дискове, без предупреждение)

Следващото задание беше да се свърши от всеки една задача върху всички машини, т.е. да се тренира работата върху много машини едновременно и да се автоматизира по някакъв начин. Задачките бяха сравнително прости и всички се справиха с тях.
(основният урок май беше нещата да са максимално еднакви навсякъде :) )

Финалната задача беше да се направи услуга, при която може да се качва на всяка машина файл и да може да се вижда от останалите. Реализацията, която направиха беше много интересна – WebDAV в/у gluster – и сработи доста добре.

Като цяло аз съм доволен от курса, мисля, че и хората бяха. Не очаквах да отпаднат толкова много хора, най-вече, но и в останалото имаше доста изненади – какво се избираше като софтуер, как се реализираха нещата и т.н. (много помогна да не давам конкретен софтуер за инсталация).

Ето няколко от интересните mail-ове в листата, вместо край:
проблемът с xvfb
мрежов проблем с две виртуални машини на един интерфейс
начало на дискусия за пакетни системи срещу локално компилиране
дискусии за двете irc мрежи
ssl проблем с ircd-ratbox
самоотрязване на достъпа
свързването на двете irc мрежи

(и не ми се рови повече)

Днешния ден си заслужава описване сам по себе си…

Всичко си беше добре, докато не ми се обадиха с един проблем. Спряла сравнително важна машина (и сложна за дублиране), която не е убила всичко, но е добре да се върне.
Стандартният начин с reset не свърши работа, та се засилих към ipmi-то да се опитам да видя конзолата. Да, ама там на софтуера изтекли някакви сертификати и се оказа много много сложна задача да бъде подкаран, а понеже машината е доволно отдавнашна, не е ясно каква е точно и реших да не flash-вам firmware на сляпо.
Намери се един tool от supermicro, който да може да си говори с ipmi-то и конзолата. Последва паралелно подкарване на няколко варианта – пускане на тоя софтуер на машина там и гледане през remote X, подкарване на друга машина, подкарване вкъщи (много тъпа идея, щото vpn-а ми от там отиваше до счупената машина), подкарване при мен на лаптопа и на нов vpn (аз все пак си бях още в Холандия). Всичко това се развива в последните часове преди полета ми, та съответно трябва да се бърза…
В крайна сметка се добрах до желязото (първо през една толкова претоварена машина, че можеше да се работи до 10 минути и после се успиваше) и се оказа, че след всичките upgrade-и прекрасното gentoo просто не си казва и не си update-ва конфигурационните файлове, та мрежата (която има доста сериозна конфигурация) просто не тръгнала, заедно с още 4-5 service-а, дето пак има промени по конфигурацията им.
С проби и грешки (които, колкото и да е странно ми се струват повече от пробите) успях да подкарам базови неща по машината и да се вижда отвън. Финалните неща ги дооправях по пътя към летището, през tethering през някакъв телефон (за което много много много благодаря). Опитах се да се свържа с някой да види дали не съм пропуснал нещо, ама не можах да открия никой.
(останали бяха две не-спешни неща, които оправих преди малко)

Успях да си забравя една от книгите, та в самолетите четох от лаптопа, добре, че и там си държа поне няколко книги.

На летището в Амстердам ме забавиха, защото някаква част от usb оборудването ми (един usb вентилатор) им беше заприличал на патрон (мисля, че Тинчев или Чорбаджийски ми го подариха), беше си направо смешно…
(нещо такова, ама само горната част, то е разглобяем комплект)

Полетът ми до Виена закъсня и трябваше малко на бегом да стигна до изхода за следващия, но те малко го забавиха и всичко стана както трябва (като гледам, и багажа ми са го прекачвали на бегом, има една лепенка на Lufthanza “HOT”).

А София ме посрещна с дъжд. В Холандия не успя да ме навали, а тук успя, направо ми е трудно да го повярвам. Мисля да видя дали няма още нещо счупено или за дооправяне и да си легна.

Събирането за подготовката на OHM2013 мина добре. Видяхме един голям и много хубав hackerspace, на Яна и пирографираха с лазер една бисквитка, пихме до никое време (бутилката Lagavulin свърши за нормално време, червото много помогна), избрахме някакъв начален дизайн (Bob T. Hacker беше особено интересен, не беше избран, но хората така и така са навити да направят една огромна надуваема кукла да се извисява над събитието). Показаха и избраното място (т.е. най-най-вероятното, все още може да се случи нещо странно) – намира се до езеро, по-голямо е от това за HAR2009, предполага се, че ще събере над 3000 човека (т.е. няма да има върнати) и е близо до цивилизация, има шанс да мога да спя нормално и в човешки условия.

Ходих в Амстердамския университет, да погледна как водят една магистратура по системна администрация (запознах се на един купон с човек, който учи там), и донякъде ми стана тъжно, донякъде умрях от завист. Не е само това, че си имат достатъчно хардуер, свързаност и т.н. да си правят всякакви експерименти, но и всички е организирано като да е удобно и подходящо за учене, а програмата им е настина добра (даже на едно от централните бюра стоеше “The Practice of System and Network Administration”) – например в момента бяха на Penetration testing. Не вярвам да видя подобна програма (и правилно преподадена) в който и да е български университет…

Успях и да посетя една книжарница и да се натоваря с книги (добре, че куфарът ми е само 10кг от позволените 20, та ще мога да ги пренеса), основно с неща, които не би ми хрумнало да си търся в online книжарниците – малко Hunter S. Thompson, сборници разкази, новата на Скалзи, както и едно хартиено копие на Watchmen. Поне ще имам какво да чета по обратния път, след като си издъвках двете книги на път за насам.

А, и ако не съм казал – в Холандия е студено.

Накратко:

В Холандия съм. Всеки път подценявам колко студено е в тая държава.

Пътувахме с малко премеждия, например закъснял полет, пристигане в хотела по никое време и ходене до съседния, за да си вземем ключовете. Едно от хубавите неща беше, че двете книги, дето чета от почти месец ги изчетох по пътя. Лошото на последното е, че нямам нищо за четене на хартия и ще трябва да ползвам лаптопа за четец.

Hackerspace-а тук е много добър, въпреки че е по средата на нищото.

Започнал съм едно дълго писание за не-курса (който приключи на края на миналата седмица), надявам се да го довърша като се прибера.

Снощи (т.е. четвъртък вечерта) ходих на концерт на Smallman, Center и Vrani Volosa (след което до 4 си говорихме с разни хора в Кривото, спах от 5-6 до 12 и в момента довършвам разни работи, та имам малко време да пиша).

Събитието се проведе в Mixtape (или както може да бъде открито в net-а – “Mixtape 5”). За пръв път бях там и мястото се оказа доста добро – хубав звук, добра сцена, имаше си място, точно като за такива концерти.

Започнаха Center, за които вече съм писал – пак бяха много радващи и приятни (чудя се кога ли ще издадат нещо). Vrani volosa се оказаха донякъде интересни, имаха няколко добри песни, но към края направиха една 15-минутна, която в общи линии беше едно постоянно повторение, а и нямаше кой-знае колко разнообразие в останалите им.

Smallman (споменавал съм ги накратко, двата им албума са в списъка на нещата, които си струват), от друга страна бяха неповторими. Различно е като излезе група, която е наясно с това какво може, която не е продължение на нечие его – вокалът между песните говореше тихо и спокойно, нямаше стандартните подканвания и сценични похвати – най-вече защото нямаше нужда. Музиката си беше от типа, в който всеки си се потапя и наслаждава по свой начин. Неслучайно ги наричат ” “Tool” от Асеновград ” – всеки забелязва приликата даже да не ги е слушал преди – но не в смисъла на копие на стила, а просто метъл с много мисъл и идея в него (и вокал, който може да докара истински емоции в гласа си).
Изсвириха и една нова песен, чудно кога ли ще направят трети албум.

Update: Добри хора ми писаха, че Center до края на месеца ще влязат в студио да записват (оригиналния източник), та може да очакваме нещо сравнително скоро, а Smallman са обещали есента да почнат да работят по третия са албум.

Успях да изчета “Woman’s inhumanity to woman” на Phyllis Chesler, няколко дни ми отлежаваше в главата, та ще опитам да напиша нещо по-подробно по темата.

Книгата е доста тежка и не мисля, че може да се прочете на един път – има нужда да се смила на парчета. Темата не е от най-приятните, не само защото противоречи на голяма част от стереотипите за жените (“нежни, мили, не-агресивни създания”), но и защото по принцип е неприятна за всички (особено от гледна точка на феминистките, които се опитват да изградят “сестринство” и т.н.).

Авторката е една от основните фигури във “втората вълна” на феминизма и авторка на доста книги по темите на психиатрията, феминизма и като цяло човешките права. Книгите ѝ са добри, разбираеми, подкрепени с достатъчно изследвания и въпреки, че доста си личат нейните пристрастия и предубеждения, това не влияе на текстовете.

Книгата описва отношенията между жените, като започва от наблюдения при приматите, преминава през децата/тинейджърите, връзките дъщеря/майка и сестра/сестра, работните отношения и малко история и как тези отношения са повлияли на феминисткото движение и на нея самата.

Има доста интересни неща, много от които съм си мислил, че ги има само по филмите, например:

Жените не не проявят много директна агресия (не само физическа, но и вербална) за сметка на индиректната такава, т.е. стандартен метод за “борба” на една жена с друга е да се говори зад гърба ѝ. Също така жените приемат нещата лично много по-бързо от мъжете, което води до дълги лоши отношения. (един цитат по темата)
(донякъде може да се направи паралел с книги като “Експериментът “Досейди”” на Франк Хърбърт, където интригите и т.н. бяха неразделна част от живота, понеже се живееше в много тежка и ограничена ситуация, т.е. обществото ги правеше нещо нормално)

Друг такъв момент, който много ми направи впечатление беше груповата динамика. В една група мъже успехът на един член се приема почти като успех на цялата група, докато при групата жени това се приема за заплаха и или членката се изгонва, или се натиска обратно (много често второто се постига чрез заплаха за първото). Има изключения, но това са преобладаващите случаи, донякъде изглежда като разликата между non-zero sum game и zero-sum game, т.е. първите не се борят за точно определено количество ресурс, докато вторите се борят точно за определено количество и печалбата на един значи загуба на друг.

И нещо, което аз лично не мога да схвана е нуждата от внимание, нуждата да се принадлежи в група и до къде точно се стига, за да се постигне, сякаш индивидуализмът е бил изтрит от тях (или никога не го е имало, ако се слушат разни други хора). Борбата за внимание води до потъпкване на личните принципи и/или пригаждането им към нечии чужди. Тези и още неща водят до това, че жените са също секситки, особено по отношение на техния собствен пол.

Като цяло, препоръчвам книгата на всички, особено след като видях ужасената реакция на някои хора, които я зачетоха/видяха. Сигурно няма да ви е лесна за четене, но си заслужава.

(Понеже вероятно някой ще пита – аз харесвам феминизма, понеже харесвам всичко, което се бори за индивидуализъм и независимост. Голям фен съм и на страничния ефект, че може да намали броя скучни лигли, които са научени да чакат рицаря на бял кон, който да им дава всичко срещу секс и слугуване)

(харесвам и авторката, заради този цитат)

Thought-terminating клишетата (вижте link-а, има доста хубаво и кратко обяснение) винаги са ми били проблем и съм много благодарен на Робърт Лифтън, който ми показа кой е верния термин. Може да се каже, че са някакво подразделение на bullshit-а, но май са си отделен клас.

Хубави примери могат да се намерят из пропагандната литература – “Другарят Сталин каза”, “Партията ни учи”, “Помислете за децата” и т.н. – фрази, които използват специфична емоция, за да прекратят мисленето на човека и да прехвърлят авторитета (и/или страха) на нещо на защитаваното твърдение. Използват се много от съществуващите медии, от политиците и от родителите, докато се опитват малките деца да направят нещо (по мое време беше модерно “направи X, иначе торбалан ще дойде да те вземе”, сега не знам какво се ползва).

Тяхно подобие има в т.нар. “мъдрости”. Като цяло те произхождат от нуждата на хората от shortcut-и в общуването си, за да не им отнема твърде много време (говоренето не е от най-ефективните начини – понякога трябва да се забавя, за да може да се схване, понякога да се забързва, понеже информацията е известна, а връщането назад не винаги е опция). Така се случва група хора, които се познават много добре да си кажат някаква кратка фраза, за да се предаде нужната информация, понеже останалото се вади от контекста – например много хора се сещат за целия виц, като им кажеш кратка част от него (“хамстер и тиксо”).

Проблемът идва, когато такива фрази започнат да се наследяват или целенасочено да се вадят от контекста и използват като довод. Така умно звучащите думи стават много удобни да се подкрепи всякаква лъжа или глупост, а понеже са познати на всички или стават познати, понеже достатъчно хора ги използват и се просмукват в съзнанието на останалите. Такъв пример е “изключението потвърждава правилото” – уникално глупаво и грешно твърдение (или поне аз никога не съм виждал някой да го използва правилно).

Дори и да не се използват с лоша умисъл, тези фрази са безсмислени без оригиналния си контекст и социална среда. Би трябвало в повечето случаи значението им да се обясни подробно, или да стане част от езика (т.е. идиом), иначе си е жива лъжа. Често от тях стават thought-terminating клишета.

(Законът на Годуин е добър пример за филтриране на определени такива клишета)

Някой друг път ще напиша за определени примерни случаи, в които някой се опитва да си защити тезата, използвайки подобни неща (както наскоро някой ми твърдеше, че щом живея в България трябва винаги да я защитавам, въпреки всичките простотии, иначе съм предател, като Георги Марков).

Разкарвам си twitter account-а – преди малко спрях notification-ите, написах каквото трябва, след известно време ще го деактивирам/изтрия (вероятно трябва да backup-на малко неща от там).

Правя го по няколко причини.

Едната е, че съм control freak и че хора, които ми бърникат по услугата, ми лазят по нервите. Ако исках някой да ми обяснява постоянно какво искам в интерфейса си, щях да ползвам apple продукти (а в последно време twitter беше поносим само през twitterfilter, който да реже кило глупости и да оправя други).

Друга причина е идеята на twitter за цензурата. Те вероятно имат добри причини да го направят и може да измислят хиляди оправдания защо това е нещо хубаво, но за мен е гнусно и нямам грам желание да участвам.

И финално, мисля, че по някакъв начин трябва да почнем да мигрираме към услуги, в/у които имаме контрол ние, дистрибутирани, федерирани, които не се поддават на нечие централизирано малоумие. Обещал съм да напиша нещо по въпроса и като ми остане достатъчно време, ще го довърша, обещавам :)

Самият тип услуга ми харесва, та ще си ползвам statusnet-а. Приканвам и други хора да си пуснат сървъри или да си направят account при мен (ако ми вярват, неясно защо) или при някой друг.

Четейки си Questionable Content попаднах на новия албум на Deathmøle (виртуалната група на Jeph, авторът на комикса).

Преди година-две една девойка ми беше казала, че метълът е музика, в която няма весели/щастливи чувства (с редки изключения). Това, което Jeph прави е нещо такова – весел, щастлив метъл (основно инструментален), навява спокойствие и не е нещо скучно или баладична лигня. Един приятел музикант каза, че това е музика, в която нищо не се случва и мисля, че е добро описание – почти като “Yokohama Kaidashi Kikou”. Музиката става за фон на работа, на почиване, на игра на Quake (желанието ми да играя стари игри малко по малко върви напред, след dune2, doom2 и warcraft 1) и даже на четене на някои по-леки работи. Писах му да питам на кого е кръстена песента “Ramona” (първата песен от “Meade’s army”, последния албум), понеже звучи наистина красиво.
(YKK е нещо, за което тук не съм писал подробно (а трябва), писал съм едно кратко review в goodreads)

След като чух няколко различни албума изглежда, че пиенето на антидепресанти (някакво SSRI) не се отразява на музиката му – и преди, и сега има същото настроение. Не изглежда да се отразява и на комикса.
(т.е. ето един пример, че не е толкова лошо да си пиете хапчетата)

p.s. bandcamp са един сайт с добре измислен, логичен и даже работещ модел за продаване на музика. Направо е учудващо, че се намират толкова здравомислещи хора. Човек може да чуе целите песни на 128kbps mp3-та и ако ги хареса, да си купи flac-ове или нещо друго, цените са прилични, човек може да плати повече, ако има желание, самият сайт е съвсем изчистен и работещ, а така като гледам и начините за работа с музикантите са много добре изпипани.

p.p.s. Това се опитах да го напиша снощи и се получи няколко порядъка по-лошо. Отдавам го на вредния ефект на ИББ без алкохол.

Преди малко монтирах phyllis.ludost.net (кръстена на Phyllis Chesler, ако събера желание може да и направя начална страница) с помощта на gigavolt. Следващата машина трябва да бъде монтирана висяща на кабелите си в асансьорна шахта, за да е по-интерсно, това с rack-овете вече е твърде тривиално…

И така, с помощта на добрите хора от AdSys (осигурили желязото) и Telepoint (осигурили colocation-а и свързаността) не-курсът ще се състои. Входният тест е написан и почти готов, началните неща са готови, има малко дреболии да се пипнат в dns-а и да се почва.

In other news, около един разговор снощи ми хрумна идеята за “Култ на Крокодила” (добре, че не мога да измисля трето “К”), като прост етикет на асоциални четящи индивидуалисти, които следват себе си и каквото те решат. Отне ми малко време да осъзная, че е безсмислено, понеже тоя тип хора винаги ще предпочитат да се самоопределят, вместо да ползват нечий чужд етикет (освен ако не е наистина много добър).

Интересно, как ли се определят хората, които не искат да следват някой/нещо сляпо?

На рождения ден на Кънев миналата събота освен това, че той се напи здраво и имаше разни забавни простотии и доста добри идеи (които Наков като е готов да сподели с обществото, ще си го направи сам) имаше едно дълго обяснение как по някаква причина някакви хора ме следвали, гледали на мен като на … не помня какво и колко било важно да направя нещо хубаво с тази си “власт”.
Аз лично намирам цялата идея за глупава. Не препоръчвам на никой да е мен (въпреки че си ми харесва). Препоръчвам на всички да са нещо повече от мен. Искрено се надявам да няма някой дотолкова заблуден, който да ме счита за “пътя, истината, живота, ракията” и да смята, че каквото правя аз, трябва и той/тя да правят същото – мисля, че post-а по темата за чая с тампон трябва да е бил достатъчно убедителен довод.

(Разбира се, не мога да отрека краткият момент, в който ми става приятно като чуя това (преди да ме залее вълната от отвращение))

В крайна сметка ще взема да си основа култ на крокодила и само аз ще си участвам в него. Няма да има култова фигура и последователи, ще има само един крокодил.

Ще го бъде.

След като снощи Кънев в прилично насмукано състояние почти ми се обясни в любов, докато ме навиваше да се занимавам с Openfest се сетих, че има нещо, което съм пропуснал да обясня:

1) За мен участието в организацията на Openfest е изнервящо и уморително
2) Не си струва да пия антидепресанти или огромни количества алкохол само заради това
3) Мога да свърша много други полезни неща
4) Няма каквото и да е, за което да съм наистина нужен (лесно може да се провери, питайте хората какво точно съм направил аз и ще видите, че просто няма такова)
5) Каквото и да съм правил, в техническия екип има някой, който да го поеме (и който по принцип го е вършил, а аз съм му се пречкал например).

Единственото, което може да направя е да си измисля лекция за тая година. Така и така имам няколко интересни идеи, все някоя от тях може и да избутам до края.

(Кънев, следващия път ще ти разтворя някакви транквиланти в питието, превантивно)

Сериозното нещо, което пиша не е готово, така че ето с какво се забавлявах в последно време, за да не ми е скучно:

Дойде желязото за курса по системна администрация и проучвам точно с какво ще го ползвам. Дотук vmware бяха дисквалифицирани заради windows-only клиенти, така като гледам това, което има за Xen за linux е силно счупено (openxenmanager), вероятно ще трябва да направя някоя магия. Ето така ми изглеждаше бюрото снощи, по време на началния setup.
(да живее ipmi-то, мога да държа желязото в другата стая и да го паля/спирам отдалечено, че вие ужасяващо)

Компилирах си osmocombb за openmoko gta02 телефона. Задачката беше забавна, понеже има няколко различни среди за компилация, а самия osmocombb е мислен да работи на pc-то (host-а) и да сипва един малък firmware на отсрещната машина, а вече на host-а няколко приложения да се закачат към osmocon-а и да правят каквото правят. Съответно имаше компилиране на osmocon за moko-то, което отне един следобед в проби и грешки, заедно с още няколко часа подкарване на правилната версия на cell_log. Сега обаче цялото нещо умира в първите няколко минути, трябва да се види дали е от хардуера.

Около работата има други забавления. Последното е компилация на libprotobuf за symbian, та в момента се точи SDK-то. Имаше преписване на чужди заявки, дебъгване на странни рядко-случващи се явления (хората стават много нещастни, като се пропусне да се отбележи плащане, а знаехте ли, че в php при FastCGI се ползва един формат на header(), в останалите случаи друг?), обработка на binary данни в java (какъв език е тва, че няма htonl()), търсене на ntfs partition в някакъв пратен от на майната си диск и разни други стандартни неща за правене.

Взех си два албума на deathmole (виртуалната група на автора на Questionable content), звучат приятно.

Подкарах си statusnet на s.ludost.net, чиято цел е да ми замести twitter-а (вече го има него в sidebar-а на блога). Остава ми да го вържа с jabber-а да ми праща какво се случва, да му вдигна https, вероятно да му напиша филтри и ще е съвсем използваемо. Който иска да ме чете/добавя – http://s.ludost.net/krokodilerian
(а си подкарах statusnet, понеже съм решил, че е крайно време да се мине от cloud бози на federated тип услуги, но това ще е тема на друг post (или по-скоро няколко). Още пиша бележки, да видим какво ще излезе.)

Вече има ipv6 адрес на marla.ludost.net (раздадоха ми /126 от evolink, май даже на тях самите им се вижда странно) и вече web-а и още няколко неща се виждат спокойно от там. Има няколко неща, които още не съм пипнал поради мързел и понеже очаквам странни трудни-за-виждане-и-още-по-трудни-за-дебъгване-проблеми (ejabberd + две машини + dialback + комуникация с gtalk и някои други хора), та ще си ги оставя за когато ми стане наистина скучно.

(приликата с реални лица, институции и случки не е съвсем случайна)

Приятен зимен ден (за стоене на топло), идва сесия. Форум (mailing list, facebook страница) на курса по работа със Solaris, воден от г-н Сериозников. Около обяд, когато повечето нормални студенти стават, се получава следното съобщение от студента Петров:

	Здравейте, колеги!
	Искам да помоля някой от вас, който е бил на последната лекция
	да каже, какво сте взели тогава като материал. : )
	И също искам да попитам дали са споменати някакви подробности за теста?
	Например колко време ще е, само затворени въпроси ли ще има и на кои теми
	даобърнем по-специално внимание? : )
	
	Успешна сесия!

След малко се получава отговор от студента Етанолов:

	Здрасти,
	
	На последната лекция обсъдихме, че поради проблеми с времето тестът ще
	се промени на физическо състезание, преминаване по последния етаж на
	недостроената сграда зад ФМИ за норматив. Падането значи късане на
	изпита (и безплатно посещение на Пирогов), а нормативът за 6 е 30
	секунди, за 3 - 60. Бонус точки ще се дават, ако можете накрая да си
	спомните името на преподавателя и името на курса.
	
	Също така, хората, които не са присъствали на последната лекция ще
	трябва да се справят с препятствието, носейки в ръце 15" монитор, а
	тези, които са вдигали шум и пречели - 17" монитор. По избор мониторът
	може да бъде заменен с връзване на краката с UTP кабел.
	
	Аз обмислям да отпиша курса.

След десетина минути тишина студентката Мухоморкова отговаря на Етанолов:

	Етанолов, вземи обмисли да запишеш медицина, с това твоето пиене. Не знам
	откъде са ти дошли в главата тия глупости, ама съквартиранта ти каза, че
	два пъти са изпразвали тая нощ кофата до леглото ти, сигурно и кошмари си
	имал.
	
	Понеже г-н Сериозников го блъсна един от почистващите камиони преди
	два дни и ще е зает с ремонта му в следващите две седмици, изпитът ще се
	проведе от катедра "Алгебра", в стая 205 на ФзФ. Понеже те също си нямат
	представа за предмета, изпитът ще се проведе по следната изпитана
	традиция - оценката ще бъде равна на броя литри водка, след които можете
	да кажете името си, днешната дата, името на предмета и на преподавателя
	ви (повръщането ви дисквалифицира).
	
	Долу на таблото с обяви пък видях, че лошото материално състояние на 
	университета водката трябва си я я носим сами. За подправена/разредена
	водка ще бъдем дисквалифицирани, но по принцип има възможност да носим
	произволно пиене и да пием водковия му еквивалент (например, 2-3 пъти 
	повече силно вино или около 5 пъти повече бира). Тука вече с няколко
	колежки започнахме преговори с един доставчик на алкохол, за "Бейлис"
	в туби.

Почти веднага се получава отговор от Сериозников:

	Мухоморкова, да имате нещо общо с кражбата на гъбите от запасите на 
	катедра "Спорт"? Това вашето писание е плод на болен мозък. А и всички
	знаят как цялата катедра "Алгебра" е в токсикологията на "Пирогов", щото
	един от химиците объркал дестилационния процес.
	
	Както казах, няма да има тест или нещо такова, директно ще имате оценки,
	просто ми се е счупила тото-машината и още я поправям. Като свърша
	с ремонта и тестовете, ще ви пратя какви оценки сте получили.

Почти веднага тримата студенти Майнов, Копелев и Пичов пращат съобщения
с горе-долу такова съдържание:

	ЕЕЕЕ, копеле, тва е лайняно!11!!
	Пич, ти ебаваш ли се с нас?
	Майна, ама ти ни обеща тест!

Преподавателят им отговаря:

	Дали аз ще играя на тото или вие, няма особена разлика, статистически
	погледнато. Така и така двата пъти, в които дойдохте на лекции, играхте
	solitare на машините (не особено кадърно).

А студентката Сладкова отговаря на същите трима:

	Какво толкова против имате г-н Сериозников? Вижте го какъв е готин, даже
	като се ядосва е сладък...

Сериозников и отговаря:

	Колежке, имате 6.

Подмазвачев веднага казва:

	Да, много сладък преподавател!

На което получава отговор от преподавателя:

	Подмазвачев, скъсан сте.

За малко настава леко уплашена тишина във форума. След двайсетина минути
студентът Глезанов пише като отговор до Сериозников:

	Ама то може ли изобщо да го скъсате? В правилника на факултета не пише ли,
	че на изборни предмети никой не може да бъде скъсан и че ако сме се явили
	веднъж, автоматично оценката трябва да е поне 5? Не мога да цитирам точно,
	щото не знам кой беше сайта на факултета, а в youtube нищо не намирам, ама
	съм сигурен, че го имаше!
	Това на нищо не прилича, не стига, че трябва да ходим, ами сега и това.

Някъде тук дискусията затихва, до следващия ден, в който друг преподавател
от същия факултет пише:

	Колеги и колежки,
	
	С прискърбие искам ви информирам, че колегата Сериозников снощи се е самоубил.
	В предсмъртната му бележка има само следния ред: "Всички са скъсани".

(Почти) си подкарах новия лаптоп. Списък с неща, които ми се наложи да направя:

Инсталация на криптиран диск (което си е стандартно).
Подкарване на debian (понеже всичко останало е боза, ubuntu и mint адски ме подразниха).
Стандартни неща в X-а, като смяна на layout-а с caps lock и разни remap-вания, който не съм довършил. Ето това е скриптчето, което трябва някой ден да пренеса като config:

setxkbmap -model pc105 -layout 'us,bg(phonetic)' -variant phonetic  -option grp:switch,grp:caps_toggle
synclient TapButton1=1

(още го няма това за XF86Forward, и да изключва tap-а, когато пиша на клавиатурата)
XFCE с compiz – наложи се да си препиша старата тема, защото беше до gtk2, а всичко вече е на gtk3. Още не съм я дооправил, но като я докарам до вид, който ми харесва, ще я кача някъде. В настройките на compiz-а се наложи да пипам директно на ръка с текстов редактор, понеже ccsm вместо разпознава . Останалото си беше стандартно – 10 workspace-а, desktop cube/rotate cube (desktop wall е гадост), една клавишна комбинация да стартира терминал (специално с опция да не показва отгоре menubar).
Инсталация на важни неща като:
evolution – отделих няколко часа ровене в source, за да хвана защо единствено preview pane ми беше с бял фон, и накрая успях да го открия къде беше омазано в темата. Добрите хора даже ми бяха сложили коментар… Спрях и notification-ите (аз получавам толкова поща, че то няма начин да не свети постоянно).
pidgin – има един fix в .gtkrc-2.0, който го кара да не показва “person is typing”, което аз намирам за ужасно дразнещо:

# Disable the pidgin typing notification
style "no-typing-notification" {
    GtkIMHtml::typing-notification-enable = 0
}
widget_class "*" style "no-typing-notification"

Имаше нужда от малко допълнителни plugin-и, най-вече бозата pidgin-skype (ще поведа кампания за изкореняването на skype).
gvim – с който пиша това, копирах си spellchecker файловете директно от стария, както и основните неща от config-а:

syntax enable
set encoding=utf8
set spelllang=bg,en
colorscheme evening
set gfn=Bitstream\ Vera\ Sans\ Mono\ 13

zsh – не ми се слага цялото zshrc в блога, за това ако някой иска, може да си го свали.
iceweasel прие цялата конфигурация на стария firefox, с малко пипване на цветовете в about:config изглежда добре.
Специфично за тоя лаптоп е thinkfan, да не вият толкова вентилаторите. Вероятно ще има още разни весели неща за настройване, но те ще в движение.

Иначе – казва се nymphadora, thinkpad T420s. Добър дисплей (1600×900) с хубаво качество, 8GB памет, core i7, батерията пише, че държи 5 часа (още не съм я тествал), останалото е стандартно.

Ще се опитам да си обърна повече внимание на старото openmoko gta02 – днес нещо заби след suspend, движи се бавно и като идея има какво да се бърника. Опитвам се да си намеря предплатена карта с data и voice едновременно, ама сайтът на mtel не е от най-приятните в това отношение, а хората в магазините им са идиоти (или поне в тоя, в който аз отидох).

Мразя да лъжа (вероятно защото не го умея). Мразя да слушам лъжи. Още повече мразя да се налага да ги казвам.

Едно от дразнещите неща на обществата, в които живеем е нуждата почти непрестанно да се лъже. Децата биват учени да не лъжат, докато не започнат сами да схващат, че определени лъжи са всъщност задължителни (или докато не открият, че при правилно лъгане нещата са по-добре).

Всеки може да се огледа наоколо и да види различни причини и проявления за/на лъжите. Например, когато хората смятат, че ще бъдат обвинени в нещо и не могат/искат да поемат отговорност, като в класическия случай – идва потребител с проблем, питаш “Какво се е променяло в последно време” и автоматичната реакция е “Нищо”.

После всички осъзнават, че да лъжеш води до по-лесен живот в доста ситуации, и докато се усетят така са се оплели, че няма спасение. Аз така от време на време осъзнавам, че да се лъже е по-добре, след като съм казвал директно какво мисля и толкова съм се уморил, че някакъв инстинкт захапва и почвам да говоря каквото е нужно, направо минавам на автопилот. Това води до пиене, понеже алкохолът ми помага да се понасям (и околните) в такова състояние.

Има момента със самозалъгването на някои хора и колко е трудно да се говори против него. Например въпросът от страна на жена “това добре ли ми стои”, или еквивалентът от мъжка страна (някоя девойка може да ме допълни какъв е). Свикнали сме, че другите ще обръщат внимание на нашите самозаблуди и желания в името на социалната традиция и “ненараняването на чувствата”, което води до интересни реакции, когато се каже нещо различно (помня как една девойка си беше боядисала косата на сиви кичури и след като и казах честното си мнение (“Изглеждаш като бабичка”) бях гледан лошо два-три дни).
Да не говорим колко дразнеща е неспособността на хората да се погледнат и да схванат някои базови неща за себе си, дори отказват да идат поне на психар да им ги обясни.
(не че голяма част от психарите могат да се справят със задачата или биха искали да се занимават с подобна помия)

Лъгането е уморително, животът в лъжа – още повече. Неефективно и тъпо е да се усложнява някаква базова система като социалните отношения – те са инструмент, не крайна цел. Изглежда все едно да добавяш елерони на чук…
От друга страна обаче да не лъжеш изобщо в текущото общество е тежка задача (може би и невъзможна, т.е. не би било живо). За това една прилична цел е да се лъже колкото се може по-малко и да се надяваме, че в един момент ще падне до 0.

Това по-горното да се приема като моето оправдание, че ще се старая да лъжа по-малко и като предупреждение за всички, на които им хрумне да си говорят с мен.

Преди малко изчетох първия разказ от “Full Dark, No Stars” на Стивън Кинг, а преди това сдъвках “1Q84” на Харуки Мураками и контрастът ми направи такова впечатление, че ми дойде желание да напиша нещо.

На Мураками преди това съм чел две книги – “Кафка на плажа” и “Норвежка гора” (която май не успях да довърша), на Кинг – много (и много ми остават). Също така Кинг ми е от любимите автори, та писанието ми е от малко изкривена переспектива.

“1Q84” е книга, която всички (уж) много харесват, което е рядкост за толкова голяма тухла. Последното (размерът) беше една от причините да я започна, а основно злобата ме накара да я изчета докрая.

Всички герои на Мураками (като се замисля и за предишните му книги) могат да бъдат описани като “dead inside”, мъртви души. Човек докато чете описанието на чувствата при него, има чувството, че чете описанието на сляп човек на цветове – не че не знае за какво става въпрос, но определено не може да го разбере. Същото може да се каже за сексуалните му сцени (наскоро бях чел при Peter Watts, че авторите трябва да правят повече секс, за да могат да го опишат както трябва). Развитието на героите му също никакво го няма, а много от фантастичните (fictional, не мога да се сетя по-хубава дума) елементи изглеждат адски изсмукани от пръстите. Единствената причина да изчета книгата беше да видя дали накрая няма да има нещо, което да я оправдае (например, “между другото, всички герои са зомбита на халоперидол”).

От друга страна при Стивън Кинг героите не само, че почти можеш да ги пипнеш, но може да се асоциираш с тях, да ги разбереш, да почувстваш техните чувства (което прави спането след негова книга сложна задача). Той може да хване всякаква история, да вкара малко фантастичен елемент (или даже да не вкарва) и да създаде един свят, който да може да бъде почувстван като близък и истински, колкото и странен да е. Дори най-простото нещо, което му хрумва – например в тоя разказ се говори за семейство, мъж, жена и син, фермери, при което заради земя мъжът убива жена си и т.н. – може да бъде разказано толкова интересно и с такава изразност, че да ти стане интересно, колкото и тривиално да изглежда в началото.
(Разбира се, и той не е перфектен, например си личи как краят на “11/22/63” е претупан и не пасва, за сметка на това обаче цялата книга се чете наистина с удоволствие).

Друг момент, който ги различава, и който на мен при Мураками наистина ме подразни е как започва да прозира самия автор в книгата, неговото мислене, чувства, политически убеждения, предразсъдъци и т.н.. При Кинг това не се получава – има всякакви герои и техните предразсъдъци, но никога не вкарва себе си там. Чел съм над 30 негови книги и чак “On Writing” успя да ми каже нещо за него като човек, защото това беше писал (и дори и там не става толкова ясно). От друга страна, Мураками ми стана противен на третото описание на човек и второто оплакване на главната героиня, че не харесва колко са и големи гърдите (дори нормалния ми навик да прескачам глупостите не успя да се справи достатъчно добре, че да не се дразня). По някакъв начин дребната мижитурска душица на автора успява да опропасти половината книга (останалото е претрупания на моменти стил и криво измислените фантастични елементи и света му като цяло), ако не беше сюжетът (който е м/у среден и добър), нямаше да мога да издържа да я прочета цялата.

Единственото, което донякъде оправдава Мураками е културата и средата, в които е израснал – същите клишета могат да се видят в голяма част от anime-то и manga-та, и които ме карат от време на време да си задам въпроса “какво им има на японците?”.

Така определено е по-добре.

Няколко дни, в които комуникацията беше основно по работа и максимално кратка (и включваше пускане на отделни jabber сървъри за отделни проекти, за проста вътрешна комуникация) имаха лечебен ефект. Имах малко повече телефонни разговори и си писах поща с хора, с които по принцип си говоря по messenger, както обажданията на навика да си пусна/погледна messenger-а, twitter-а, новините или нещо такова, но не бяха кой-знае колко силни.

Не е ясно какъв ще е ефектът от възстановяването на комуникацията с хората и дали пак ще е в същия вид. Може би ще ходя на едно ИББ на месец и ще пускам messenger веднъж на няколко дни.
Имаше няколко човека, които малко ми липсваха и много, които не.

И може би е крайно време да си кажа. Аз не харесвам хората. Не харесвам човечеството. Яд ме е, че изглежда съм твърде тъп, за да откривам достатъчно по-умни от мен хора, с които да си говоря (а аз че съм тъп, няма какво да се спори). “Мизантроп” звучи като прилична дефиниция.
Дебъгвам хора, защото са ми интересни проблемите. Много рядко самият човек ми става интересен, през останалото време просто ровичкам хора, защото ми е скучно.
Не помня имена, защото не ми трябват. Съвсем автоматична реакция си е.
Ако някой не е схванал, че не съм добър човек – пиша го в прав текст ето тук – аз съм лош, неприятен, гаден тип.

А глупостите, елементарните проблеми, липсата на каквато-и-да-е мисъл във всички просто ме побъркват. Вероятно има нещо много сбъркано в мен, че се опитвам да дебъгна света и да оправя всичко, но всичко, което намирам за грешно просто нещо ми бърка отвътре да го оправя.
(едвам се оправям със себе си и моите глупости, все пак)

А не мога да спра дебъгването, да не обръщам внимание на глупостите – в момента чета една книга и половината от мислите са ми по темата “какво му има на автора и дали е проблем на цялото им общество” (“1Q84” на Харуки Мураками).

Някой ден ще си поръчам тениска “Не ви понасям, виждате опита ми да се държа прилично”. Или “Напомняйте ми, че антипсихотиците ми са в десния джоб”.
(а преди малко се опитах да си отворя twitter-а и не можах да почна да го чета, стана ми гадно)

Вместо заглавие.

Уморен съм. Мисля да си почина максимално от комуникацията с хора, понеже ме дразни до смърт, и не мога да си обясня дали всички сте наистина толкова тъпи или е крайно време аз пак да почна да пия антидепресанти. Стандартният ми метод – да пия, за да мога да понасям хората около мен – вече не върши особена добра работа, щото се напивам и почвам да ги тормозя.

Да видим па аз колко ще изтрая без messenger-и, новини и т.н.. Може да ми е полезно, да се заровя в книгите и работата и да не мисля за глупости.

Ако трябвам на някой за нещо, може да ми пише на mail-а, него поне ще го чета от време на време.

Имам да кръщавам една машина, която трябва да замени zver.fsa-bg.org (преди тотално да се е разпаднал). Машината е дребна, средно мощна (определено повече от предишната), тоя път rack-mountable.

Двата дефиниращи принципа са дребност и унверситет. Ето идеите:
Ескарина (от Eskarina Smith, “Equal Rites” (“Еманципирана магия”) на Тери Пратчет);
Neville на Neville Longbottom от сериите за Хари Потър;
Kvothe (от книгите на Патрик Ротфус);
Tiffany (Tiffany Aching пак от Тери Пратчет);
Ayaan (Ayaan Hirsi Ali, въпреки че може би няма да пасва толкова);
Miles (Майлс Воркосиган, от книгите на Л. М. Бюджолд);

Приемам и други. Cassie (от “Skins”) вече е е заето, да я кръстя на Николай Генчев не върви (за него си трябва нещо по-голямо), някой математик (като Галоа) също може, въпреки че аз не ги обичам кой-знае колко, “Ada” (Ada Lovelace) вероятно е твърде използвано в тия среди.
Ако някой измисли наистина добро име, обещавам да го отбележа на страницата на машината :)

(мислех и по темата да кръстя машината на някой жив човек, студент/студентка или преподавател(ка), но по принцип хората това никак не ги радва. Помня как кръстих едно време машина на приятелката на един приятел и той ме гледа на кръв поне две седмици)

Update: Кръстих я octavo, “preslaff” да каже как да го отбележа :)