татко Крокодил

Около днешната новина за спирането на google reader, понеже “I told you so” не е толкова интересно, искам да цитирам Велин:
“Oh my god, they killed Kenny”

…those bastards. Всъщност, нищо не пречи да си кръстят всички услуги “Kenny” :)

(и се надявам за в бъдеще всички да се усетят да не ползват “поредния излязъл такъв service”, който може да замине и да страдат. Всеки админстващ може да си подкара един planet, всеки не-админстващ може да си подкара desktop клиент, а си мисля, че има и някакво средно решение, за което не ми се рови в момента)

Update: понеже ме помолиха, палнах един tt-rss при мен, на подходящото име kenny.ludost.net. Ще му пусна и https по някое време.

Отпразнува се крокодиловден. Вероятно някъде има снимки. Аз пих до 3 и оставих още някакви хора да си допиват. Събрахме се … вероятно около 50-60 човека. Трябва да погледна колко сме изпили, но май не беше нещо особено (само няколко пъти ми свърши бутилката вино, съвсем неясно защо). Някакви хора се оплакват, че не са спали и ги боли главата, срамна работа :)

Учудващо, нямаше сериозни простотии. Имаше огромно количество разговори по разни теми м/у всякакви хора, което е едно от най-интересните неща по такива събития. Опитвам се да си спомня всичките и дали имам да свърша нещо по тях (вече пратих една книга), така че пишете, ако забравям нещо.

Станах на 0x20.

Ето стандартния списък с подаръци, in no particular order:

Бутилка Laphroaig, от Недко и Надя;
Бутилка Lagavulin, от Пейо;
Бутилка вино Мавруд Асеновград резерва, от Весо, препратено през Владо (и целувка, дето той ми предаде и ходих да се мия);
Бутилка вино Domaine Peshtera с чаша;
Странна китайска пенис помпа, от Каравелов (цялата е в надписи на китайски и няма документация), и някакво порно на видео касета;
Mojo zero gravity пенис помпа, тая от Данчо и Туньо;
Малка манерка за уиски, от Анатолий;
Билет за “The wall” на Roger Waters от банда лоши хора (Велин, Боян, Пенчев, Морви, и май още някой). Ще го подаря на майка ми…
3com (USrobotics) courier модем, от червото. Половината вечер се чудихме дали не можем да му намерим приложение :) ;
“Граматика на българския език”, от 1938ма (преиздадена наскоро) от Бобсън, да свикна с идеята за ‘ь’ накрая на думите;
“Кулинарна енциклопедия” и една дъска/поставка за четене (не помня от кого);
Едно slinky от Христо;
Един пъзел и “Детска енциклопедия на влечугите” от Ици;
Една бутилка Johnnie Walker Red Label, от Гунински;
Две бутилки домашно вино от Яна и Стефан (първа от три части на подаръка), да се ползват да убеждавам девойки с тях;
Комбиниран подарък – шнорхел (да мога да се справям по-лесно в блатото, докато търся крокодилки), прашки с измервателна част за определени части на тялото (“да меря колко е дълбоко”), енциклопедия за животни (с пълно описание на сексуалния им живот и т.н., ако реша да мина на други животни) и черни презервативи (ако намеря нещо). Цялото това от Явор, Таня, Iffi, Калоян и вероятно още някой;
Един rice cooker и 4 кг ориз от Мариела (май има шанс да направим все пак sushi workshop-а в лаба);
Snug Rug (одеяло с ръкави, да си работя на топло) от Мариян;
Една тениска “Be nice to fat people, one day they might save your life” от Леков и Ирина, може да потърсите в google как изглежда;
Тениска от C++ конференция от Наков, да взема да го науча тоя език;
Набор български подправки от Радо;
Буркан Nutella и една сметана, за ползване в леглото (пак от Владо);
Голям брой черни ластички, от Моника.

Вероятно пропускам нещо, ще update-на после. Ако съм объркал нещо, казвайте.

Появи се въпросът какъв ми е процесът на писане (Стефан ме пита, и той ще пише по темата). Донякъде като продължение на post-а ми работния ми процес.

По принцип широко разпространено е грешното мнение, че ползвам някакъв сръбски bullshit генератор, който ми пише post-овете. Това не е вярно. Македонски е.
(open up with a joke, they said)

По принцип пиша няколко типа неща – blog post-ове, документация (понякога се чувствам като единствения такъв човек на тоя свят), лекции/презентации и описания на системи, които са донякъде като документация.

Първо, аз съм мързелив, съответно много рядко сядам да се мъча в/у нещо. Работя на тласъци (хаха), редовно се прекъсвам с четене на поща, писане на някого, четене на 9gag, къпане и т.н.. Голяма част от идеите и мислите ми идват, когато не съм си пред машината или като правя нещо коренно различно – съответно просто идва момент, в който сядам, написвам всичко което ми е хрумнало и ако е достатъчно, минава редакция и го качвам, ако не, се захващам с други глупости. Повечето ми blog post-ове са написани на един път, защото съм издъвкал цялата идея в главата си предварително.
(например това го захващам за трети път)
(най-много неща ми се изясняват сутрин, докато се къпя)

За да не забравя в/у какво работя, просто си държа отворени прозорците с текстовете. Ако реша, че за нещо няма да имам време, го записвам и затварям и ако ми хрумне след някакво време, го отварям пак. Например идеята ми за debug workshop-а се мотае в няколко файла от поне година и половина и искрено се надявам да успея да я реализирам скоро.

Ако работя в/у нещо по-голямо, си правя план преди това (който рядко си прилича с крайния резултат), служи повече като място, на което да си водя бележки за какво трябва да говоря. Пиша го по максимално прост начин, като под-точките се отбелязват с 8-интервални tab-ове, като в C код – така ако твърде много се забия в нещо, лесно мога да го видя и да го премисля или изнеса в отделна точка/абзац.
Планът ми помага най-вече защото паметта ми е основно асоциативна и трудно мога да си спомня всички неща, свързани с дадена тема без някакво подсказване – например ми е трудно да изброя книгите, които съм чел през годината, но ако ми кажете автор/заглавие, мога да кажа за какво става въпрос в тях.

За някои от лекциите си пиша текст, понеже ми е по-лесно да си ги представя в този вид, за други правя презентация, за трети само план, а понякога като нямам време или съвсем ме мързи, импровизирам. Съответно първите се получават най-добре, последните по принцип най-зле.

При писането и редактирането на текст се старая да следвам правилата на Оруел за писането, от Politics and the English language (някои хора твърдят, че ползвам твърде много passive voice, но според мен там, където го ползвам си е правилно).

По принцип обсъждам бележките си с различни хора, най-вече за да не напиша някоя голяма глупост (помага това, че познавам няколко много цинични човека, които никак не се притесняват да ми обяснят колко съм тъп) и за да имам някакъв frame of reference за публиката. За по-сериозните неща правя поне една редакция, за да оправя текста (основно да махна неща, от които няма нужда), за някои давам текста да го прегледа някой друг. Повечето ми лекции са минавали такава редакция, повечето ми blog post-ове – не.

От известно време използвам git, за да си държа в него лекциите и нещата към тях (даже от време на време давам на някой достъп, така с Яна правихме бележките за лекцията за депресията), но още не съм го използвал за нещо повече от backup и sharing система. Използвам gvim с голям шрифт за писане на текстовете, vim в терминал за писане на бележките, както и вградения spell checker. Имам spell checker и в browser-а и понякога си хващам грешките като paste-вам там.

Като обобщение – аз съм мързелив, разхвърлян и несистемен, направо е чудо, че успявам да свърша нещо.

Мислех си, че съм писал нещо по темата (а ме попитаха наскоро), но не си го откривам, та накратко защо нямам facebook account и не планирам да имам:

На съвсем първо място – въпреки всичко, което някои хора казват, аз НЕ СЪМ СОЦИАЛЕН и всичката тая “социализация” на сайтове, follow-ването и т.н. основно ми лазят по нервите.
Представлява огромен поток спам, който не подлежи на контрол. Предпочитам да си подбирам rss-ите, които чета (не са много);
Дори да имах желание да давам много лична информация за себе си, нямаше да я давам на американска фирма. По подобни причини нямам и google account;
На услуга, за която не плащаш, най-често ти си продуктът. Това е почти като да проституираш без да го знаеш и да не ти плащат;
Мога да си архивирам сам цялата комуникация, вместо те да го правят вместо мен (и да я раздават после);
(по темата, за всеки, който иска да каже “е то аз нямам какво да крия, какъв е проблема” – публикувайте си целия mail, комуникации по messenger-и и т.н. някъде да го виждат всички и пак ще си говорим)
Това да получавам таргетирани реклами – ако исках да бъда заливан с лайна, щях да си спра adblock-а и spam филтрите. Също така не мисля, че насочените лайна са по-добри с нещо.

Не ми предоставя нищо, което да ми трябва и вече да нямам:
Дава ми възможност да говоря с хора, с които отдавна не съм – аз ако исках, щях да съм се свързал с тях;
Възможност да публикувам и изразявам някакво мнение – имам си блог;
Възможност да чета на всичките си “приятели” глупостите – не, благодаря;
Възможност да ме тагват в някакви снимки – пак не, благодаря;
Възможност да stalk-вам хора – за това си се намират хора да го правят;
Възможност да научавам бързо “новини” – ако е важно, ще го има във feed-овете ми или някой ще ми каже;
Начин да ме канят лесно на събития – на събитията, за които си заслужава да ида винаги има кой да ми каже;
Възможност да си губя времето – имам толкова много книги (и няколко сериала), че това не е особен проблем. В краен случай има 9gag.

Да не говорим, че вероятно Оруел се върти в гроба и се чуди как хората може да са толкова заблудени.

Една част от тези неща са ми и доводите против ползването на cloud услуги, друга част са като тези, заради които спрях да ползвам twitter (от който чета един много малък feed, през bot в irc).

Да се наспя (трябва да успея за няколко дни);
Tool, който може да сравни две книги и да каже същите ли са (около един проект с едни словенци);
Електронна ключалка за initLab (май имам идея, след разговори с хората от Artifactory)
Да организирам cryptoparty (т.е. най-вероятно да намеря кой да се занимае :) );
Да видя за колко от нещата, които търкалям мога да подкарам tor интефейс;
OHM2013 – може би някакви workshop-и, как ще се ходи до там, участие в NOC екипа и т.н.;
30C3 (и да идем повече хора);
Балканският компютърен конгрес (ако се случи);
Debug workshop в initLab (за дебъгване на проблеми и как се прави), който мисля от поне една година;
Курс по писане на бази данни, пак в initLab (базиран на “Transaction processing” книгата на Jim Gray);
Workshop-и/лекции на темата слушане на хора (след като говоря с Мич Алтман да прати малко бележки), в initLab и вероятно на OHM;
сайт на тема депресиите/слушането на хора;
турнето конференции из България и конференцията преди тях (Стефан вече го спомена);
Нещо за openfest (имам поне 3 технически лекции, дето висят в начална фаза);
Да поддържам темпото на четене (пак да докарам около 110 книги за годината);
Да се науча поне малко да свиря;
IPv6 на повече места (на 29c3 имаше 40% IPv6 трафик, явно му е време);

Отделно са нещата, за които няма срок (взимане на властта, разстрели, ремонт на света), и нещата, дето по принцип се правят (пиене).

Някой да има идея как да направим 2013 да е две-три години?

Накратко: прибрах се, винаги ми е много хубаво, като си кацна в София, въпреки всичко останало. На gate-а в Хамбург имаше някакво пищящо хлапе, което ме караше да си мисля “Дайте му морфин! … дайте и на мен …”, най-вече щото не бях спал заради болки в нещо около стомаха (не е ясно откъде е дошло, ама май кафето и топлото го успокояват, май тия дни ще се стои на топло).

Главата ми е каша. Тая година не беше особено хубава (и май ме мързи), но мисля да следвам любимия принцип “Усмихни се, утре ще бъде по-лошо”.

Като се наспя (което може и да се случи до средата на 2013), ще пиша за разните интересни планове за догодина (които на пръв поглед са за около 5 години).

Тия дни разширих малко irc-то си – добавих още един сървър, достъп по ipv6, “irc.ludost.net” в dns-а, оправих сертификатите (слуша на порт 6697 със ssl) и сложих services.

Идеята тръгна от там, че около лекцията за депресията може да направим irc канал (#debug), в който хората да могат да идват да говорят (за в бъдеще и през web, като подкарам някой web irc клиент). Също така мрежата е удобна просто за ботовски неща – както аз си чета twitter-а там през един бот, който плюе в един канал, така хората могат да вържат каквото си искат там и да си го гледат.

Накратко – service без генерална цел, който обаче може да е удобен.
(не планирам да го вържа към каквато и да е друга мрежа, да му правя екип и т.н., харесвам си го прост и работещ)

Update: https://webirc.ludost.net/.
Update 2: webirc-то вече е по https.

Кратък status update:

След като се напихме на 12ти, се напихме добре и на 17ти, на един от хората трябваше аз да му обувам едната обувка, щото той не можеше;
Тая седмица за 4 дни успяха да гръмнат 12 диска, което е нов рекорд;
От работа и т.н. не успявам да блогна (очевидно);
Мисля по въпроса за сайта по темата депресии и т.н. и до почти никъде не сме (има идея какво ще е, ама все пак трбява да се пусне, и в ludost.net не е ясно дали няма да звучи странно);
Понеже все мен питат, ако някой иска да следи какво е качено от записите от openfest 2012, може да гледате в youtube.
Ще ходя на 29C3 в Хамбург тая година (трябва да има повече място, отколкото в bcc), та някой друг ще трябва да организира прожекциите в initLab;
На червото студентите са му измислили нов прякор – Jesus.

(не пиша това заради конкретен случай/човек)

Септември е гаден месец. Хората се прибират от отпуски, става им студено и започват да се случват всякакви гадости – късания, умирания, генерални депресии и т.н. и т.н., та май е крайно време да напиша това.

За повечето хора фразата от заглавието е някаква грозна шега или подигравка. Всъщност е доста полезна философия – така и така не е ясно какво ни очаква и трябва да сме подготвени за най-лошото, защо трябва и да страдаме?

Това е като логичното продължение на “Life sucks, and then you die” – и какво от това? Трябва ли по пътя всички да страдаме? Гадността на живота донякъде не зависи от нас, но как се чувстваме си е изцяло под наш контрол (ако трябва, с помощни средства като C2H5OH).

Да отбележа, аз не съм от групата на болните позитивисти, които казват “радвайте се, нещата ще се оправят”. Не е ясно дали ще се оправят, но това няма значение.

Или, да се повторя още един път, “Life sucks, suffering is optional”.

Ако това не помага и не ви се намира кой да ви изпише дрога, може да се успокоявате с мисълта, че има бегъл шанс светът да свърши след няколко месеца и да не се мъчите повече :)

(или защо трябва да си носим някакви стотинки в джоба)

Редовно около мен хората се чудят да направят A или B, и аз постоянно разказвам за тоя метод, та май е крайно време да го блогна.

Да погледнем генерализирания случай, в който трябва да вземем някакво решение измежду много възможни. Да вземем следния пример – дали да ида до лаба, дали да ям по пътя или там, дали да си легна да спя или дали да си чета. От тези варианти можем да построим двоично дърво, което излежда по следния начин:
Връх – дали да изляза или да остана вкъщи.
При дали да изляза – да ям някъде по пътя или в лаба.
При дали да остана – дали да чета или да спя.

След като на всяка стъпка имаме по две възможности, взимаме една монетка (от 50 ст или 1 лв са най-подходящи, защото са достатъчно големи), казваме – ези за това решение, тура за това (или герб/стотинка, аз така и не научих кое е ези и кое тура), хвърляме монетката и докато пада, на нас вече ни се е изяснило в главата кое искаме (ако все пак не се е изяснило, значи че няма разлика и можем да вземем решението от монетата). Повтаряме упражнението, докато стигнем до листо/край в дървото на решенията.

Най-честият случай е само с два избора и той даже не изисква построяването на дърво.

Не знам дали имам особено хубаво обяснение защо (и изобщо как) работи тоя метод. Може да го сравня с оня експеримент с котката на Шрьодингер – като проверим наистина, можем да разберем състоянието, и когато с монетката сме изправени пред резултат можем да сравним него с реалното ни очакване/искане. Подобно нещо се получава, ако си говорим с някой и той се чуди дали да направи A или B и му кажем “направи A” – понякога ще се случи да каже “не ми харесва, ще направя B” – което е подобен процес, на реално осмисляне на варианта.
Същото нещо може да се направи без помощни средства като монети, други хора и т.н., но изглежда, че това е по-лесно за повечето хора, вместо да приемат, че са взели едното решение и да видят/разберат колко им харесва.

(подобно нещо беше писала и iffi)

Пак стигнах до поредния момент, в който съм предрусал с четене и ми е трудно да хвана няколкото висящи книги, та ще взема да пиша. Понеже в общи линии съм си написал лекцията за вторник, ето опит за сглабяне на списък на всичките online комикси, които чета. Част от тях са ми в агрегатора, част са един голям bookmark folder, който отварям целия след 11 сутринта да видя какво ново е излязло.

Списъкът е tldr, може да го изнеса директно в отделен page вместо като post.

(По принцип списък с почти всички web комикси може да се намери в comixmix. Преди около година попаднах на една тяхна класация, след което се хванах да прегледам целия списък и да сихареса неща за четене. Наскоро свърших с преравянето на списъка и изчитането на написаното досега от тия, дето ми харесаха, чувствам се все едно съм прочел internet-а. Почти като след като прочетох целия bash.org за пръв път.)

xkcd би трябвало да е познат на всички, със stick фигурите си, математиката и другите весели неща.
Abstruse goose – другарчето на xkcd.
Romantically apocalyptic – странен, малко руски като усещане, с много добър art.
Всички обичат Дилбърт.
Megatokyo – много добре нарисуван, много хубава история, но си го наваксвам от време навреме, понеже се движи много бавно.
Candi comic – не знам защо още го чета, може би донякъде заради историята.
Sinfest – един от великите.
Questionable content – един от великите, авторът му прави и доста добра музика (групата се казва Deathmøle, писал съм по темата).
Gunnerkrigg court – много добра история и много добър вид, пак от категорията на великите.
Johnny Wander – проект на двама автори на комикси, основно one-shot неща, доста интересно и добре направено.
Poisoned Minds (или SSDD) – чета от много време, може би основно заради идеите и философията на автора.
Unshelved – библиотекарски комикс, от него си намирам понякога нещо за четене.
Between failures – комикс за работещите в един голям магазин, интересен за разлика от повечето такива.
Dead winter – зомби апокалипсис. Стилът на рисуване е доста различен от останалото и много добър.
Prequel adventure – леко странна, напомняща на стари quest-ове история, но с различна реализация (много хора пишат в един форум и са нещо като подсъзнанието на героите). Според мен – рядко добро.
Scary go round – попаднах на него от overcompensating, английски автор на комикси, пише интересни истории.
Menage a 3 – секс.
Sorcery 101 – fantasy комикс, доста добър.
Wolf wears wool – върколашка история, още в началото.
Sequential art – комикс с приятна история и много добър grayscale art.
Skull Kickers – fantasy, като качество надминава повечето неща, които могат да се намерят online.
Max Overacts – не мислех, че комикс за хлапе с актьорски наклонности ще ми е интересен, но сбърках.
PVP online – комикс за game списание, води се от класическите.
Pictures of you – весела и доста дълбока история.
Powernap – комикс за човек, който трябва да спи в свят, в който никой не спи.
A Redtail’s Dream – приказка.
String Theory – историята ми стана много интересна.
Bear nuts – комикс за мечетата в зоопарка. Пълен с груби, грозни и просташки моменти.
Spacetrawler – клони към твърда фантастика (не само защото е в космоса) и историята е интересна.
Lady Sabre and the Pirates of the Ineffable Aether – летящи морски кораби, още го чета за да видя колко интересен ще стане.
Flaky pastry – това го чета само за да видя какво ще стане.
Yellow peril – все още започва, но е обещаващ.
Left-over soup – историята съвсем малко ми напомня Questionable content, философията на автора е интересна.
Life and Death – комикс за Steve, който изпълнява длъжността “Смърт”. Весела история, съвсем леко изтъпява на моменти.
Next town over – steampunk история в дивия запад. Историята изглежда интересна.
Paranatural – пак добра история.
Legend of Bill – леко глупав fantasy.

Понеже са много и да не го казвам всеки път, one-shot весели комикси:
Saturday Morning Breakfast Cereal – велик, вероятно сте попадали на неща от него къде ли не.
Cyanide and happiness – груб, просташки, виждали сте го. Класически.

Systems – комикс, използваш стандартните знаци (например означението за мъжка тоалетна е главния герой), с добро чувство за хумор.
Scenes from a Multiverse – стандартни ситуации в странни светове.
Channelate
Poorly drawn lines – весел и груб.
Bug – доста забавен.
Wulff-Morgenthaler (или вече WuMo) – доста груб и NSFW. Радва.
Head trip – случки около авторката.
Three panel soul – случки около живота на автора (който преди това беше един от авторите на applegeeks).
Overcompensating – странно и ми е останало по навик да го чета.
AmazingSuperPowers

Pigs in Maputo – проект на една девойка, която рисува на лисчета.
Pigs in math – пак проект на същата девойка.
Pigs incorporated – пак проект на същата девойка.
Savage Chicken – комикси на post-it бележки. С кокошки.

Четейки си поредната книга (“Coming of age on Zoloft”) и говорейки си с разни хора и четейки различни публикации, започвам да се чудя – кога стана лошо и болестно човек да е нещастен?

Има различни причини хората да се чувстват нещастни. От една страна, може да е чисто биологичен дефект и липса на невротрансмитери, но от друга страна може просто мозъкът да ни казва, че трябва да направим нещо – нещастието, депресията и т.н. са стандартният механизъм да искаме да потърсим промяна, начинът да ни се каже, че трябва да го направим. Начинът да схванем, че нещата около нас не са добре и че трябва да се променят, че вероятно ние самите трябва да направим нещо.

В момента нещастието и отклонението от нормата на моменти се разглежда като престъпление – ако не си говориш с другите, ако не правиш някакви стандартни неща, ако си злобен и неприятен – което е грешно. Даже психиатрите казват, че ако дадено нещо не ти пречи да функционираш в обществото и ти самия нямаш против, не се брои за болест.

Може би културата ни има нужда да схване и да каже, че да си нещастен е нормално, дори полезно за самото общество, защото без нещастни хора много интересни неща нямаше да ги има. Стремежът към щастие ни бута напред, нека да не го режем и обявяваме за нещо лошо.

Гледам как прилична част от хората, които познавам пият или са пили антидепресанти, например и си мисля, че не би трябвало да е нужно. Да, помагат, карат ни да се чувстваме (по-) щастливи, може да ни помогнат да прескочим някоя сериозна дупка в живота си, но те трябва да са нещо крайно като средство и когато имаме проблем, да си го решаваме – дали сами, чрез правене на нещо, дали чрез говорене с другите или някакви групови действия.

Не се притеснявайте да сте нещастни, не се притеснявайте да искате да не сте и да правите нещо по въпроса. Полезно е:)

Като бях малък, някой ми беше задал въпроса “Какво предпочиташ, да ти извадят едното око или да ти го вкара кон?” (“правилният” отговор беше да ти извадят окото, щото като ти го набие коя ще ти изскочат и двете).

Съществува фалшивата дилема дали човек трябва да си вземе Android или iOS базиран телефон. Моето мнение е като избора между две различни лайна и реално един от най-правилните избори е “нито един от двата”. Ето малко причини, които съм открил около занимаването с development, четенето на разни статии и гледането на лекции от CCC Kongress и подобни събития:

Практически погледнато, от хардуерна гледна точка и от гледната точка на ниското ниво всичките smartphone-и (донякъде с изключение на openmoko) са затворени и осакатени системи без нормална спецификация. Baseband процесора е неясен и не може да се пипа (съответно никой не може да вкара в тия телефони елементарната функционалност за проверка дали ви правят man-in-the-middle атака), свързан е директно към микрофона и говорителите (пробвайте се да намерите елементарното приложение “телефонен секретар”). Това има хиляди полезни приложения (и доколкото знам, под symbian е възможно, не че и тях ги хваля), най-малкото свестен запис на разговорите, което доста хора искат.
Реално обаче повечето хардуер по телефона е затворен и неясен, както и неща по операционната система (това, че google ползват linux ядро не помага особено), което води до това всякакви тривиални и елементарни неща да се водят нещо велико – защото да се постигне каквото и да е на тия телефони е магия. Дори за win3.11 нямаше нужда от толкова безсмислен приложен софтуер. Разбира се, apple не помагат с техните тотално побъркани правила кое може и кое не може да влезе в appstore (и третират всички jailbreak-нати телефони и потребителите им като престъпници)…
Андроидите специално заслужават допълнително споменаване, как има милиони производители и почти никаква консистентност и яснота кое как да работи и как да се казва. Човек би си помислил, че apple плащат LSD-то на HTC и компания да измислят нови и нови простотии. Хубав пример беше как се казваше камерата на няколко различни устройства.

Платформите за разработка и на двете платформи са трагични. От една страна имаме xcode и objective c на apple (не вярвах, че може вариант на C да стане по-грозен от C++, но objective C определено го настига), от друга java и всичкия ужас, свързан с нея. Честно казано, да бяха избрали erlang за платформа щеше да е по-добре и в двата случая. Или prolog. Или pascal/delphi.

Синдромът “not invented here” и в двата случая е довел до ужасяващи api-та, но тук наистина не знам откъде да почна. Елементарни неща се оказват почти невероятни за правене (“stream”-ване на данни от файл от телефона, т.е. четене на части и изпращане на части, например, трябваше да го направим с google protobuf-а и май така и не се получи и трябваше да сменим аpi-то).

При подобно осакатяване човек би очаквал сигурността на телефона да е добра и т.н., но в крайна сметка се оказва, че не е нещо особено. Продължават да се правят същите грешки и да се получават същите глупости, а приложенията дори с ограниченията, които са им поставени пак могат да събират какви ли не данни от телефона и да ги пращат където си искат. Аз вече чакам следващата вълна exploit-и, които да са за произволни приложения (понеже авторите ще са направили същите грешки).

За съжаление, мога още твърде много да разказвам, но не искам да си го причинявам, а да дам възможност на мозъка ми да потрие травмиращите спомени.

Накрая имаме калпави устройства с калпави операционни системи и калпави приложения, вършещи калпава работа, купуващи се от калпави хора. Надявам се до 3-4 години да се появят достатъчно добри батерии, да си пусна debian на телефона и да не ми се налага да се занимавам с глупости и да страдам от малоумието, некадърността и болните идеи на всичките хора, забъркани в тоя бизнес.
(от друга страна, да живее тоя бизнес, калпавите хора изглеждат склонни да дават пари за тотални глупости, а както е казал един римски император едно време, парите не миришат…)

(един ден openmoko ще изкарат нов телефон, това вероятно бих го ползвал)

Thought-terminating клишетата (вижте link-а, има доста хубаво и кратко обяснение) винаги са ми били проблем и съм много благодарен на Робърт Лифтън, който ми показа кой е верния термин. Може да се каже, че са някакво подразделение на bullshit-а, но май са си отделен клас.

Хубави примери могат да се намерят из пропагандната литература – “Другарят Сталин каза”, “Партията ни учи”, “Помислете за децата” и т.н. – фрази, които използват специфична емоция, за да прекратят мисленето на човека и да прехвърлят авторитета (и/или страха) на нещо на защитаваното твърдение. Използват се много от съществуващите медии, от политиците и от родителите, докато се опитват малките деца да направят нещо (по мое време беше модерно “направи X, иначе торбалан ще дойде да те вземе”, сега не знам какво се ползва).

Тяхно подобие има в т.нар. “мъдрости”. Като цяло те произхождат от нуждата на хората от shortcut-и в общуването си, за да не им отнема твърде много време (говоренето не е от най-ефективните начини – понякога трябва да се забавя, за да може да се схване, понякога да се забързва, понеже информацията е известна, а връщането назад не винаги е опция). Така се случва група хора, които се познават много добре да си кажат някаква кратка фраза, за да се предаде нужната информация, понеже останалото се вади от контекста – например много хора се сещат за целия виц, като им кажеш кратка част от него (“хамстер и тиксо”).

Проблемът идва, когато такива фрази започнат да се наследяват или целенасочено да се вадят от контекста и използват като довод. Така умно звучащите думи стават много удобни да се подкрепи всякаква лъжа или глупост, а понеже са познати на всички или стават познати, понеже достатъчно хора ги използват и се просмукват в съзнанието на останалите. Такъв пример е “изключението потвърждава правилото” – уникално глупаво и грешно твърдение (или поне аз никога не съм виждал някой да го използва правилно).

Дори и да не се използват с лоша умисъл, тези фрази са безсмислени без оригиналния си контекст и социална среда. Би трябвало в повечето случаи значението им да се обясни подробно, или да стане част от езика (т.е. идиом), иначе си е жива лъжа. Често от тях стават thought-terminating клишета.

(Законът на Годуин е добър пример за филтриране на определени такива клишета)

Някой друг път ще напиша за определени примерни случаи, в които някой се опитва да си защити тезата, използвайки подобни неща (както наскоро някой ми твърдеше, че щом живея в България трябва винаги да я защитавам, въпреки всичките простотии, иначе съм предател, като Георги Марков).

Преди малко монтирах phyllis.ludost.net (кръстена на Phyllis Chesler, ако събера желание може да и направя начална страница) с помощта на gigavolt. Следващата машина трябва да бъде монтирана висяща на кабелите си в асансьорна шахта, за да е по-интерсно, това с rack-овете вече е твърде тривиално…

И така, с помощта на добрите хора от AdSys (осигурили желязото) и Telepoint (осигурили colocation-а и свързаността) не-курсът ще се състои. Входният тест е написан и почти готов, началните неща са готови, има малко дреболии да се пипнат в dns-а и да се почва.

In other news, около един разговор снощи ми хрумна идеята за “Култ на Крокодила” (добре, че не мога да измисля трето “К”), като прост етикет на асоциални четящи индивидуалисти, които следват себе си и каквото те решат. Отне ми малко време да осъзная, че е безсмислено, понеже тоя тип хора винаги ще предпочитат да се самоопределят, вместо да ползват нечий чужд етикет (освен ако не е наистина много добър).

Интересно, как ли се определят хората, които не искат да следват някой/нещо сляпо?

На рождения ден на Кънев миналата събота освен това, че той се напи здраво и имаше разни забавни простотии и доста добри идеи (които Наков като е готов да сподели с обществото, ще си го направи сам) имаше едно дълго обяснение как по някаква причина някакви хора ме следвали, гледали на мен като на … не помня какво и колко било важно да направя нещо хубаво с тази си “власт”.
Аз лично намирам цялата идея за глупава. Не препоръчвам на никой да е мен (въпреки че си ми харесва). Препоръчвам на всички да са нещо повече от мен. Искрено се надявам да няма някой дотолкова заблуден, който да ме счита за “пътя, истината, живота, ракията” и да смята, че каквото правя аз, трябва и той/тя да правят същото – мисля, че post-а по темата за чая с тампон трябва да е бил достатъчно убедителен довод.

(Разбира се, не мога да отрека краткият момент, в който ми става приятно като чуя това (преди да ме залее вълната от отвращение))

В крайна сметка ще взема да си основа култ на крокодила и само аз ще си участвам в него. Няма да има култова фигура и последователи, ще има само един крокодил.

Сериозното нещо, което пиша не е готово, така че ето с какво се забавлявах в последно време, за да не ми е скучно:

Дойде желязото за курса по системна администрация и проучвам точно с какво ще го ползвам. Дотук vmware бяха дисквалифицирани заради windows-only клиенти, така като гледам това, което има за Xen за linux е силно счупено (openxenmanager), вероятно ще трябва да направя някоя магия. Ето така ми изглеждаше бюрото снощи, по време на началния setup.
(да живее ipmi-то, мога да държа желязото в другата стая и да го паля/спирам отдалечено, че вие ужасяващо)

Компилирах си osmocombb за openmoko gta02 телефона. Задачката беше забавна, понеже има няколко различни среди за компилация, а самия osmocombb е мислен да работи на pc-то (host-а) и да сипва един малък firmware на отсрещната машина, а вече на host-а няколко приложения да се закачат към osmocon-а и да правят каквото правят. Съответно имаше компилиране на osmocon за moko-то, което отне един следобед в проби и грешки, заедно с още няколко часа подкарване на правилната версия на cell_log. Сега обаче цялото нещо умира в първите няколко минути, трябва да се види дали е от хардуера.

Около работата има други забавления. Последното е компилация на libprotobuf за symbian, та в момента се точи SDK-то. Имаше преписване на чужди заявки, дебъгване на странни рядко-случващи се явления (хората стават много нещастни, като се пропусне да се отбележи плащане, а знаехте ли, че в php при FastCGI се ползва един формат на header(), в останалите случаи друг?), обработка на binary данни в java (какъв език е тва, че няма htonl()), търсене на ntfs partition в някакъв пратен от на майната си диск и разни други стандартни неща за правене.

Взех си два албума на deathmole (виртуалната група на автора на Questionable content), звучат приятно.

Подкарах си statusnet на s.ludost.net, чиято цел е да ми замести twitter-а (вече го има него в sidebar-а на блога). Остава ми да го вържа с jabber-а да ми праща какво се случва, да му вдигна https, вероятно да му напиша филтри и ще е съвсем използваемо. Който иска да ме чете/добавя – http://s.ludost.net/krokodilerian
(а си подкарах statusnet, понеже съм решил, че е крайно време да се мине от cloud бози на federated тип услуги, но това ще е тема на друг post (или по-скоро няколко). Още пиша бележки, да видим какво ще излезе.)

Вече има ipv6 адрес на marla.ludost.net (раздадоха ми /126 от evolink, май даже на тях самите им се вижда странно) и вече web-а и още няколко неща се виждат спокойно от там. Има няколко неща, които още не съм пипнал поради мързел и понеже очаквам странни трудни-за-виждане-и-още-по-трудни-за-дебъгване-проблеми (ejabberd + две машини + dialback + комуникация с gtalk и някои други хора), та ще си ги оставя за когато ми стане наистина скучно.

Мразя да лъжа (вероятно защото не го умея). Мразя да слушам лъжи. Още повече мразя да се налага да ги казвам.

Едно от дразнещите неща на обществата, в които живеем е нуждата почти непрестанно да се лъже. Децата биват учени да не лъжат, докато не започнат сами да схващат, че определени лъжи са всъщност задължителни (или докато не открият, че при правилно лъгане нещата са по-добре).

Всеки може да се огледа наоколо и да види различни причини и проявления за/на лъжите. Например, когато хората смятат, че ще бъдат обвинени в нещо и не могат/искат да поемат отговорност, като в класическия случай – идва потребител с проблем, питаш “Какво се е променяло в последно време” и автоматичната реакция е “Нищо”.

После всички осъзнават, че да лъжеш води до по-лесен живот в доста ситуации, и докато се усетят така са се оплели, че няма спасение. Аз така от време на време осъзнавам, че да се лъже е по-добре, след като съм казвал директно какво мисля и толкова съм се уморил, че някакъв инстинкт захапва и почвам да говоря каквото е нужно, направо минавам на автопилот. Това води до пиене, понеже алкохолът ми помага да се понасям (и околните) в такова състояние.

Има момента със самозалъгването на някои хора и колко е трудно да се говори против него. Например въпросът от страна на жена “това добре ли ми стои”, или еквивалентът от мъжка страна (някоя девойка може да ме допълни какъв е). Свикнали сме, че другите ще обръщат внимание на нашите самозаблуди и желания в името на социалната традиция и “ненараняването на чувствата”, което води до интересни реакции, когато се каже нещо различно (помня как една девойка си беше боядисала косата на сиви кичури и след като и казах честното си мнение (“Изглеждаш като бабичка”) бях гледан лошо два-три дни).
Да не говорим колко дразнеща е неспособността на хората да се погледнат и да схванат някои базови неща за себе си, дори отказват да идат поне на психар да им ги обясни.
(не че голяма част от психарите могат да се справят със задачата или биха искали да се занимават с подобна помия)

Лъгането е уморително, животът в лъжа – още повече. Неефективно и тъпо е да се усложнява някаква базова система като социалните отношения – те са инструмент, не крайна цел. Изглежда все едно да добавяш елерони на чук…
От друга страна обаче да не лъжеш изобщо в текущото общество е тежка задача (може би и невъзможна, т.е. не би било живо). За това една прилична цел е да се лъже колкото се може по-малко и да се надяваме, че в един момент ще падне до 0.

Това по-горното да се приема като моето оправдание, че ще се старая да лъжа по-малко и като предупреждение за всички, на които им хрумне да си говорят с мен.

Така определено е по-добре.

Няколко дни, в които комуникацията беше основно по работа и максимално кратка (и включваше пускане на отделни jabber сървъри за отделни проекти, за проста вътрешна комуникация) имаха лечебен ефект. Имах малко повече телефонни разговори и си писах поща с хора, с които по принцип си говоря по messenger, както обажданията на навика да си пусна/погледна messenger-а, twitter-а, новините или нещо такова, но не бяха кой-знае колко силни.

Не е ясно какъв ще е ефектът от възстановяването на комуникацията с хората и дали пак ще е в същия вид. Може би ще ходя на едно ИББ на месец и ще пускам messenger веднъж на няколко дни.
Имаше няколко човека, които малко ми липсваха и много, които не.

И може би е крайно време да си кажа. Аз не харесвам хората. Не харесвам човечеството. Яд ме е, че изглежда съм твърде тъп, за да откривам достатъчно по-умни от мен хора, с които да си говоря (а аз че съм тъп, няма какво да се спори). “Мизантроп” звучи като прилична дефиниция.
Дебъгвам хора, защото са ми интересни проблемите. Много рядко самият човек ми става интересен, през останалото време просто ровичкам хора, защото ми е скучно.
Не помня имена, защото не ми трябват. Съвсем автоматична реакция си е.
Ако някой не е схванал, че не съм добър човек – пиша го в прав текст ето тук – аз съм лош, неприятен, гаден тип.

А глупостите, елементарните проблеми, липсата на каквато-и-да-е мисъл във всички просто ме побъркват. Вероятно има нещо много сбъркано в мен, че се опитвам да дебъгна света и да оправя всичко, но всичко, което намирам за грешно просто нещо ми бърка отвътре да го оправя.
(едвам се оправям със себе си и моите глупости, все пак)

А не мога да спра дебъгването, да не обръщам внимание на глупостите – в момента чета една книга и половината от мислите са ми по темата “какво му има на автора и дали е проблем на цялото им общество” (“1Q84” на Харуки Мураками).

Някой ден ще си поръчам тениска “Не ви понасям, виждате опита ми да се държа прилично”. Или “Напомняйте ми, че антипсихотиците ми са в десния джоб”.
(а преди малко се опитах да си отворя twitter-а и не можах да почна да го чета, стана ми гадно)

Вместо заглавие.

Уморен съм. Мисля да си почина максимално от комуникацията с хора, понеже ме дразни до смърт, и не мога да си обясня дали всички сте наистина толкова тъпи или е крайно време аз пак да почна да пия антидепресанти. Стандартният ми метод – да пия, за да мога да понасям хората около мен – вече не върши особена добра работа, щото се напивам и почвам да ги тормозя.

Да видим па аз колко ще изтрая без messenger-и, новини и т.н.. Може да ми е полезно, да се заровя в книгите и работата и да не мисля за глупости.

Ако трябвам на някой за нещо, може да ми пише на mail-а, него поне ще го чета от време на време.

Имам да кръщавам една машина, която трябва да замени zver.fsa-bg.org (преди тотално да се е разпаднал). Машината е дребна, средно мощна (определено повече от предишната), тоя път rack-mountable.

Двата дефиниращи принципа са дребност и унверситет. Ето идеите:
Ескарина (от Eskarina Smith, “Equal Rites” (“Еманципирана магия”) на Тери Пратчет);
Neville на Neville Longbottom от сериите за Хари Потър;
Kvothe (от книгите на Патрик Ротфус);
Tiffany (Tiffany Aching пак от Тери Пратчет);
Ayaan (Ayaan Hirsi Ali, въпреки че може би няма да пасва толкова);
Miles (Майлс Воркосиган, от книгите на Л. М. Бюджолд);

Приемам и други. Cassie (от “Skins”) вече е е заето, да я кръстя на Николай Генчев не върви (за него си трябва нещо по-голямо), някой математик (като Галоа) също може, въпреки че аз не ги обичам кой-знае колко, “Ada” (Ada Lovelace) вероятно е твърде използвано в тия среди.
Ако някой измисли наистина добро име, обещавам да го отбележа на страницата на машината :)

(мислех и по темата да кръстя машината на някой жив човек, студент/студентка или преподавател(ка), но по принцип хората това никак не ги радва. Помня как кръстих едно време машина на приятелката на един приятел и той ме гледа на кръв поне две седмици)

Update: Кръстих я octavo, “preslaff” да каже как да го отбележа :)