татко Крокодил

Изкарахме страхотно ИББ, успях да запозная Светла и Яна, подробностите – като изтрезнея и ми ги припомнят. Следва малко музика.

Cryptomnesia имат само един албум – Primordial Oddity (който се разпространява безплатно и може да се намери на archive.org). В общи линии е работа на един човек, съдържа елементи на всякакъв метъл и на класическа музика и има в общи линии перфектен звук на различните инструменти. От двамата професионални музиканти, на които го дадох да го чуят, този, за който смятах, че му е по-близко по стил го намери за какафония.

Kyuss са странна група. Водят се stoner metal, но не виждам нищо надрусано в тях, просто красива музика. Имат много любопитна китара, хубави идеи и вокал, който се понася. Името им се произнася Кайъс, не Кюс, както ми хрумна в първия момент. Някой ден ще мога да опиша защо ги намирам за толкова красиви, вероятно като се опитам да изсвиря intro-то на “Thumb” на баса.
Може да е за начина, по който се … люлее … китарата.

Primordial са изпаднали ирландци. “Rome burns” е прекрасен пример за хубава жица, а ритмите им са страхотни.

Такива неща ме карат да се чудя защо хората не слушат жица…

Около няколко реда в twitter си спомних първия наистина размаващ концерт, на който ходих.

Хиподил тъкмо бяха издали “С гол в ръката нож” и бяха тръгнали на турне из България. В Добрич свириха в дребничката зала на младежкия дом и аз в ония си невръстни години (1996-1997ма някъде) бях отишъл там на поредното такова събитие (иначе свиреха основно разни локални метълски и подобни групи).

Стана феноменално пого, имаше и хвърляния от сцената (там нямаше достатъчно място за crowd-surfing), включително разни хора после откриваха отпечатъци от подметки по странни места от дрехите си. Звукът беше страхотен (т.е. достатъчно силен, не мисля, че тогава съм можел да оценя и чистотата му), а нещата които свириха – съвсем класически. Още си спомням как звучаха “Море от алкохол”, “Елено моме” и Misirlou (което тогава беше известно като “Soundtrack-а от ‘Криминале'”), както и ефекта от последното върху цялата публика…
Помня как на следващия ден отидох и си купих трите им касетки.
(едни приятели имаха намерението на завършването си да поздравят учителката си по литература с изпълнение на “Клиторен оргазъм”, в чиито припев се пее “Путка незадоволена / ти си!”)

А текстовете им май още остават в категорията класики. Прости, просташки и просто забавни, например:
”
Грозна си като салата, неразбиркана с оцет
По-си дребна от заплата, по-си плоска от тапет
”

”
Корабът се акостира сред море от алкохол
Екипажът бе гипсиран, капитанът беше гол
Всички болни от проказа без съмнение за СПИН
Някой смело се изказа, че не му е хуят син

припев:
Ракия, и бира, и водка, и ром
Пиеме всичко, дай одеколон!
”

”
Галилео, Галилео – още ли да ти налея
Ти доказа – тя се врътка, с всяка по-голяма глътка
”

От там нататъка може сами да си потърсите текстове. Оставям на любопитните да си намерят останалите им текстове и песни и да се забавляват :) Интересни са първите им 4 албума, останалото – не толкова (а последните неща на Светльо Витков са си жива боза).

Трябва да си организираме някой ден запой със слушане и пеене на тия работи.

Много интересно се комбинирана няколко книги, статии и събития от последните месец-два.

Днес довърших книгата на Василий Митрохин (заедно с Кристофър Андрю), бивш архивист в КГБ, който около 1992 успява да се измъкне от Русия с няколко кашона бележки и преписи от документи, датиращи от 1930 до “напускането” му. Разкрива доста интересни неща (особено свързаните с полската “Солидарност”), но това писание беше провокирано от описанието на т.нар. “активни мерки”.

В книгата има няколко подробно описани примера, например теории около убийството на Кенеди или това, че вирусът на СПИН бил измислен от американците (малко повече подробности има в статията в wikipedia).

Следващото забавно нещо беше статия в wired за система за наблюдаване на действията на хората, така че по поведението да хванат следващия leaker. Нещата много напомнят на наблюдаващия голям брат от “1984”, както и още нещо, от “Последната република” на Виктор Суворов.
Леко перефразирано, става въпрос за това да питаме човек на улицата как, след като сме направили прекрасно общество, с обща собственост и т.н., хората бягат, какво да правим (не може да ги оставим да избягат, защото без тях няма да го има обществото). Повечето почват да предлагат мерки като затваряне на границите, наблюдаване на хората и какво ли още не, но никой не се сеща да запита “А защо бягат?”.

Последното нещо беше публикуването на нецензурираната версия на един от документите от cablegate – докладът на американския посланик за престъпността в България и “отговорът” на някакъв средно некадърен PR от тоталитарни времена.

Нека сега добавим и двете класически книги – “1984” и “Brave New World” в кюпа.

Оставяме да се вари на бавен огън и отиваме да си поспим.

Будим се в един свят, в който личният живот изглежда като в “Brave New World”, а работния/корпоративния – на “1984”, като леко се преплитат.

Няма лични тайни. Няма истина, има пропаганда. Няма критично мислене или място за съмнение, има “entertainment”.

За това ни трябват wikileaks. Както и openleaks, balkanleaks, *leaks, каквото там има. Те са едно от малкото неща, които могат да изравнят малко ситуацията – когато противникът знае тайните ти и ти неговите, нещата са по-добре отклкото ако само той знае твоите. А честно казано, в съществуващата ситуация всяка корпорация, всяко правителство и всяка държавна институция са си жив противник.
Не изглежда и да вървим обратно към общество, в което може да се разчита на личната тайна.

(забавното е, че всъщност ако нещата бяха по открити и нямаше толкова много безсмислено засекретени документи, хората щяха да са наясно с това в каква гадост се забъркват и нямаше да се случва изобщо тоя тип хора, които искат да leak-нат документите изобщо да отиват там)

“Do you want to change the world?”
“Yes, of course.”

Под силен натиск от Велин и iffi пускам следния въпрос в блога си (който по някаква причина беше пропуснат в последното преброяване, проведено от НСИ):

Какъв е интервалът в годините на раждане на сексуалните ви партньори (например моят е от 1977 до 1989)? Отговорите могат да разчитат на пълна анонимност, след няколко дни ще обобщя данните.
Въпросът важи и за двата пола :)

Мина поредния концерт на Kultur Shock.

Беше в малко тясна зала, която имаше 4 колони по средата (крепежните елементи, не озвучителните) и беше малко странно къде трябва да стои човек, за да чува добре звукът (оказа се – отстрани, до озвучението). Малко неприятно беше и че имаше доста стъклени бутилки и съответно доста счупени.

Беше размазващо, както обикновено. Свириха с кеф, новият им състав изобщо не отстъпва на стария, даже са още по-голяма картина, и изобщо имаше невероятна връзка с публиката. Погото почти не спря, Gino накрая почна да говори директно на сръбски, че да го разбираме по-добре, излязоха няколко пъти на бис (май изобщо не ги броих), изобщо купонът беше невероятен. Не знам друга група да може да направи подобно нещо (и нарочно си прегледах блога, преди да го кажа), дори и огромното шоу на Rammstein или смазващия концерт на Apocalyptica не докараха такава връзка и такова усещане за отдаване и размазване.

(а в един момент хората поляха с бира сцената и цигуларката, която хич не беше щастлива, Gino успя да я поприкрие, след което обясни на микрофона, че връзката между цигуларя и инструмента е като между майка и дете, да внимават, и ако искат да пръскат някой, да пръскат него. Беше обилно полят след това :) ).

Накратко за снощи, че трябва да бягам към едно събиране на ФОП…

Ходихме пак на “Донеси ми главата на принца 2”, после отидохме да допием в Тукан и да слушаме “Odd crew” (които бяха забавни и ми докараха болки в куфелния мускул). По някое време седнах и написах това отдолу, а го публикувам сега, защото 1) снощи нямах сили, 2) за да не се счита, че само пиян мисля такива неща.

(а сънувах как няколко интересни човека са ми на гости, включително Николай Генчев, носеше си копието на “Васил Левски” с някакви допълнителни негови корекции)

И така:
Не съм полицай, господин пиян…

Тая вечер запознах две девойки, да ги наречем девойка И. и девойка Я.
Едната е най-здравомислещата жена, която познавам, другата е най-интересната.
Обсъден беше въпроса как могат да бъдат комбинирани двете, за да се спаси човечеството. До тук вариантът е да се оженят, да си направят деца и да ги съберем (което ми напомня действията на Бене Гесерит в Дюн…).
Червото каза, че няма хубав начин да ги комбинираме двете директно, което значи, че ще трябва да правим експерименти. Това е малък проблем, понеже може да се получи ситуация като в “Пришълеца 4” със стаята с клоновете, като последния просто повтаряше “kill me”, което май не съм способен да направя.
(червото вероятно няма да има особен проблем)

А проблемът с човешкия род е, че по-голямата част от екземплярите са/сме идиоти. Оцеляването на нещо подобно може и да е желателно, но не е особено ефективно и полезно, а и е крайно време да се стремим към нещо повече, освен random резултат от масовото ебане. На всичкото отгоре деца се получават основно от неправилно приложение на предпазни средства, което па води до едни силно странни деца, от които доста не стават за нищо…
(не можем да разчитаме на random-а за всичко, все пак, нищо, че ни е избутал (неясно как) еволюцията досега)

Така че, май се каня да организирам евгенична програма. Ще събера интересните ми девойки и младежи и ще ги чифтосвам, като в третия райх. После ще се самоубия в бункера си…
(а даже не понасям науката и поддръжниците и)

G|----------------|----------------|----------------|------------------------|
D|--------------5:|--5-5-----------|----------------|------------------------|
A|77777---5-8-----|----------------|----------------|-------10-10-10-10-10-10|
E|----------------|--------5-8---7:|--7-7---5-3-5-3:|--3-3-3-----------------|
  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3   +   4   +

(The Pillows, Intro-то на Carnival)

(скучно ми е. Чета три неща, имам разни неща за правене и писане и всичко ми е писнало. По тоя случай дописвам разни стари неща, които също не са ми особено интересни)

Няма такова нещо като перфектен авторитет.

Няма такъв човек, на който да може да се вярва безрезервно. Няма такъв, дето да може да се вярва и с малко съмнения, без значение кой е, какво светило е, колко много го харесвате.

Някои хора казват нещо подобно и добавят изключения (като оная божия заповед, “Да нямаш други богове освен мен”). Повечето обаче се стараят да ни набият в главите, че има авторитети, на които трябва да вярваме, че те самите са авторитети и всякакви подобни бози. Вярвайте на правителството, вярвайте на телевизията, вярвайте на вестниците, на учителите си, на родителите си, на религиозните си водачи.

Много рядко обаче има хубаво обяснение защо. В повечето случаи обяснението е “Защото така” (или някаква вариация).
(доводът “Той винаги е бил прав преди” освен, че е много трудно да му се повярва, по принцип нищо не значи. Ако грее слънце 8 дни, задължително ли е и на 9тия да не вали?)

(снощи за скуката ми предложиха да се занимавам със судоку. Казах, че даже да напиша нещо да го решава/генерира не ми е интересно, а то е по-интересната част)

Не отричам, че е добра идея да има авторитети и че някои неща са маловажни и не си струва да се проверяват (например, на кой му пука какво ще е времето утре, ако не се кани да излиза?). Всъщност, вярването/приемането на нещо само от един източник си е shortcut, който ни позволява да се занимаваме с важниет/интересни неща и да си губим по-малко времето. Лошото е, че този приятен механизъм се използва основно с дезинформативни цели и така се стига до две крайности – едната е безрезервната вяра (организираните религии, тоталитарните държави, някои корпорации), другата е неспособността да се приеме каквато и да е информация (някои параноици, които са по-зле от мен).

Обаче е по-добре да прочетеш сто книги и да не си напълно сигурен, отколкото една и да смяташ, че знаеш всичко.

А реалната цел на това беше да кажа, че аз също никакъв авторитет не съм, само се старая да съм прав в поне половината случаи. Който ме слуша, го прави на своя (без)отговорност и би трябвало да помисли преди това.
Дори на този post не трябва да се вярва безрезервно :)

Представлението “Донеси ми главата на принца 2” беше… странно.

Не е театър в точния смисъл на думата, по-скоро е комбинация от пиеса и концерт (на група, която се казва “Natural Born Wizzards”). Историята е продължение на тази от книгите на Зелазни и Шекли, като основно използва героите от там и са си измислили собствена история. Направили са го много добре – дотолкова, че в един момент се превивах от смях и май още малко ме боли стомаха – а музиката беше страхотна. С голям кеф слушах пак след 10на години “Донеси ми главата на принца” и може би най-доброто им парче, “I crave you”.

Актьорската игра също беше на ниво (което при малката сцена в Angel heart си е постижение). Като цяло, цялото нещо беше толкова добро, че май ще се ходи да се гледа пак на 1ви април.

Очаква се и да издадат целия soundtrack.

Update: Пропуснал съм да напиша, но е хубаво човек да е чел книгата преди представлението, някои неща става малко по-ясни.

За който не е разбрал и няма да ходи на концерта на Epica – на 26.03, в Angel heart ще се играе пак “Донеси ми главата на принца” (или по-скоро продължение). Последния път, когато това се игра беше през 2001 и ми е оставило достатъчно дълбоки спомени, за да искам да ида пак :)
(правено е по книгата на Роджър Зелазни и Робърт Шекли)

(пускам новината с малко закъснение, щото исках първо да си взема билети…)

Bulshytt: (1) In Fluccish of the late Praxic Age and early Reconstitution, a derogatory term for false speech in general, esp. knowing and deliberate falsehood or obfuscation. (2) In Orth, a more technical and clinical term denoting speech (typically but not necessarily commercial or political) that employs euphemism, convenient vagueness, numbing repetition, and other such rhetorical subterfuges to create the impression that something has been said.
(Neal Stephenson, “Anathem”)

Днес на twitterblogger бирата попаднах между разни PR хора и комбинацията от тях, четенето на Оруел (сборникът негови публикации “To shoot an elephant”, велика книга) и желанието ми да напиша нещо по темата доведоха до тоя post.

По някаква причина хората не харесват моето обяснение, че терминът “bullshytt” не приляга на абсолютно всичко, което излиза от PR хората/фирмите. Повечето хора, които познавам и които четат достатъчно имат като мен изграден “bullshit detector”, който им помага да прескачат глупавите неща в някакъв текст или изцяло някакви текстове, като възприемат само информацията от тях. Предполагам, на всички се е случвало да четат новина от някакъв вестник и да си казват “това цялото е тотална глупост”. При мен това се случва с всичко, писано в PR стил.

PR стилът е нещо, наследено от времената на сталинизма, описано прекрасно (но само донякъде) в следния виц:
“Организирано бе състезание между американският президент Роналд Рейгън и вожда на СССР Михаил Горбачов. Горбачов взе призовото второ място, а Рейгън беше предпоследен.”

Като комбинираме това с малко по-сложни думи, малко странни чуждици (за да се избегнат повторенията, понеже така и така няма какво да се каже), политическа коректност и разни безсмислици за запълване на място, получаваме една информационна боза – има някаква сила в нея, но силно разводнена и малко повече от нея води до диария (която като вид не се различава чак толкова от началния продукт).

А по някаква причина PR-а, след като е успял да наложи в корпоративния свят начина си на изразяване, е започнал да се счита и за някаква изначална полезна форма на комуникация и да се приравнява с журналистите (които също не са цвете за мирисане, но там поне има и свестни) и да се счита за едва ли не важна част от цивилизацията. За съжаление не мога да организирам експеримента да избием (или поне да ги спрем да пишат за известно) всички PR-и и да видим дали ще има какъвто и да било сериозен ефект. От всичките неща, излезли от такива хора, които съм чел (за съжаление – не малко) се вижда, че може да се напишат много по кратко, по-ясно и със същото количество информация (или дори и повече). Целта на PR-а обаче никога не е била информацията, а дезинформацията и докарването на добро чувство в читателя въпреки ужасните неща, които се съобщават. Точно като предназначението на информационните агенции в тоталитарните режими.
(“утре всички ще умрем, но времето ще е хубаво”)

А може би някои от тях изповядват идеята, която Оруел много добре е описал:”The friends of totalitarianism in this country usually tend to argue that since absolute truth is not attainable, a big lie is no worse than a little lie.” (от “The prevention of literature”)…

Нямам против да живеете, PR хора. Само стойте далече от мен. И си направете някъде статуя на хибрид от Вени Марковски и Максим Бехар, те са перфектното олицетворение на професията ви, без опитите да се прикрие като нещо полезно.

Update: Две есета на Джордж Оруел – “The prevention of literature” и “Politics and the English language”, обясняват нещата много добре. Би трябвало да ги прочете всеки, който пише.

Около един twitter-ски разговор блогвам моята дефиниция за debug-ване.
(оригиналната дефиниция идва от премахването на бубoлечка от някакъв хардуер, и в общи линии значи “отстраняване на проблем”)

Основно идва от DEBUG.COM (една програмка под DOS от годините, в които бях малък), която можеше да види навсякъде из паметта на машината какво точно има (както и много други неща).

Едната част на debug-ването представлява точно това – да се заровиш в някаква система/човек, да видиш как работи, какво я движи, какви са и целите, да я разбереш (или по-точно грокнеш). Другата част включва да намериш проблем и може би да го отстраниш.

Причината да има две отделни части е, че аз използвам термина и за хора, а там не винаги е желателно да се отстранява проблема (или изобщо да се ровичкаш в тях). А се използва за хора, понеже в крайна сметка много от нещата при хората и машините са подобни, едното може да се разгледа като по-сложен вариант на другото – и двете са подобни на решаването на пъзели, с различна сложности и различна опасност.
Другият термин, който може да се използва за разглеждането е hack-ване (като тръгнем от етичните хакери, които пробиват машини, за да видят как работят и т.н.), но той е натоварен с твърде много допълнителни значения.

(навиците ми да дебъгвам всичко и всички, което/които са ми се видели достатъчно интересни водят до това доста хора да не ме харесват особено)

Гледайки списъка книги, които съм прочел в последните няколко месеца си мисля, че това, което съм отбелязал за тях в goodreads си е съвсем достатъчно. Вместо да ги описвам една по една, ще обърна внимание на две фентъзита, които излязоха тая година и които са едни от най-добрите в жанра, на които съм попадал изобщо.

Двете книга са “The Crippled God” на Стивън Ериксън – последната от “Малазанска книга нa мъртвите” (от която останалите книги вече са издадени на български) и “The Wise Man’s Fear” на Патрик Ротфус, втора от “The Kingkiller chronicle” (първата наскоро я издадоха на български). И двете книги са тухли по около 900-1000 страници.

От една страна имаме Ериксън, чиято книга за последните два тома има dramatis personae (списък на героите) с 213 героя, книга, която успява да завърши поредицата от 10 такива тухли и да даде един съвсем хубав и подходящ край. Поредицата е пример как се прави епично фентъзи – огромен свят, различни раси, различни идеи, всякакви герои, като цяло е сложно (и бая забавно) упражнение човек да помни всички неща, които се случват и да ги навързва в главата си. Няма разводнявания, нещата вървят с нормално темпо и всъщност е дори донякъде успокояващо да се чете.

От другата страна стои Ротфус, чиито две книги до тук са непрестанни поврати, промени, до такава степен, че в един момент загубваш идеята какво е възможно да се случи по-нататък. При други книги човек може да усети края или поне да усети очертанията му, докато го приближава (при някои – и след първите 20 страници), но при тази книга това не е практически възможно. Книгата е почти невъзможна за оставяне, донякъде понеже и главите са къси, четат си бързо и си казваш “ей-сега ще прочета още една и ще спя”, ама не се получава…

И двете книги прочетох за два дни, като все втория ден оставах до 3-4 сутринта, докато ги довърша – Малазанската, понеже наистина исках да видя как ще свърши, тази на Ротфус – понеже просто не можех да я оставя. Пример са за типа книги, които ти дават чистото удоволствие от четенето, раздвижват мисленето и дават пример за невероятно владеене на езика (Ротфус определено ме изненада с едни любовни сцени и описанието на една жена). Препоръчвам ги на всеки, в оригинал (преводите на Ериксън са добри, тия на Ротфус не съм ги гледал, но не мисля, че е практически възможно да се преведат наистина добре български).

(трябва да се пише по някоя простотия, за почивка от останалото)
(следващото писание ще е за книги, Стивън Ериксън и Патрик Ротфус)

Снощи по някаква причина обсъждахме кукеро-подобните празнувания и традиции, и червото разказа за един вариант от Добруджа – събират се младежите от селото, обличат някакви скъсани стари дрехи, слагат на един кол един парцал, който е целия в кал и обикалят да мацат с него хората, което водело до късмет и т.н..

По този случай ми хрумна, че 8ми март може да се празнува по подобен начин – банди пияни жени да обикалят по улиците (което и в момента се случва), само че пак така с един кол, и на него – използвани тампони, и да мажат с тях хората пак за добър късмет и като заклинание против ПМС. Мисля, че ще бие всичките кукерски варианти по зрелищност…

Update: Не било Добруджа, а Пловдивско.

От много чужди мисли в главата ми не мога да си намеря моите, може би трябва да спра да чета за няколко седмици и да изпиша нещата, дето планирам от поне три месеца. На текущия workspace има още два отворени gvim-а със започнати post-ове, като може би единия ще го вкарам донякъде тук.

Едно време от slashdot бях попаднал на John Taylor Gatto (Джон Гатоу, както са му превели името на български). Бил е учител около 30 години и пише по темата как текущите училища като цяло са по-скоро затвор, отколкото нещо полезно за децата и как целта им е основно да направят от децата послушна маса, вместо да ги научат на нещо. Пише основно за американските училища, но много от това, което казва си е общовалидно.

Тия дни, след като за пореден път приключихме с курса по мрежова сигурност и се канех да напиша впечатленията си (накратко, провал), видях в една книжарница една негова книга (изглежда са започнали да го превеждат на български и не съм разбрал). Преди малко я дочетох и въпреки, че преводът не е особено добър, а и самата оригинална книга е бая объркана, просто сбор от разни мисли и кратки есета с трудно-откриваема и липсваща структура, всъщност нещо ми просветна, та ще се опитам да го опиша, преди да съм го забравил.

Проблемът е, че системата е сбъркана. Опитваме се ние, хора, дето сме се учили по коренно различен начин (сами, с четене и с експериментиране) да преподаваме по начин, който за нас не работи (и който вероятно генерално може да се приеме, че не работи, за много от хората, които познавам – които са се учили въпреки системата, не заради нея). Приличаме на тълпа хора в инвалидни колички, които обясняват на друга тълпа с отрязани крака, че могат да ходят със силата на мисълта си (или, че чрез хомеопатични лекарства ще им пораснат нови крака).

Майната му.

Ако правя нещо такова, няма да е свързано с институция, няма да има оценки, няма да има глупави ограничения и най-вероятно няма да има и конспект. Има точно едно важно нещо – да дадеш на хората храна за собственото им мислене, да ги научиш на нещо – останалото е плява. Всички системи и бюрокрации имат една основна цел – собственото си оцеляване (не ми се търси изследването по въпроса, но е доста известно), останалото е направо страничен ефект, а по някаква причина ние сме започнали да отъждествяваме системата с това, което ни се иска да прави.

Обмислям тия дни да ида да видя initlab и обмислям да организирам нещо максимално глупаво и просто – аз да седя там и хората да идват и да си избират какво им е интересно и да се говори по въпроса. Вече ми се върти в акъла как мога да обяснявам на ученици как да чупят facebook…

(а за всички, които твърдят колко хубаво нещо са училищата и университетите – сетете се вие как сте научили нещата, които считате за важни и кажете колко от функциите на тия институции са реално нужни за целта)

Около един разговор в четвъртък реших най-накрая да пусна един irc сървър с връзка с twitter. Накратко – marla.ludost.net, порт 6667, канал #marla, има там един bot, който предава нещата от twitter в канала и може да бъде накаран да follow-ва още някой. Бота е писан на python, и има нужда от дописване на няколко неща:
– да хваща неща от канала и да ги пуска в twitter на някакъв принцип
– филтър, за да реже разни глупости, като 4sq
– в някакъв момент – правене на канали от hashtag-ове

Снощи беше отпразнуван крокодиловден.

Идея си нямам колко изпихме, но бележките са в мен, ще взема да ги сметна накрая. Изкарах до около 2 и ги оставих да допиват.

Пак имаше танца на пияния и изпаднал крокодил, и май ще да е последното изпълнение. Крайно време е да се измисли някаква нова дивотия. Има огромно количество записи, вероятно няколко ще бъдат качени.
(трябва да има и снимки, ама не е ясно колко ще бъдат качени – има бая компромати из тях)

Както обикновено, в списъка подаръци има невероятни дивотии (не мога да си спомня кое от кого беше):
Лопата (от digger)
Плуваща играчка – хуй – за вана (навива се и размахва крака) и дъвка с хлебарка (от Весо).
Магнитни топчета (според физика и надписа на кутийката – 216 на брой) и 4×4 кубче на Рубик (което остана там, понеже почти го разглобиха оставих там да го сглобят наново)
Лула и тютюн (от Ици, после как да обясня, че не пуша…)
Часовник-бомба (за събуждане)
Една тениска с крокодил и надпис “bio debugger”, от Алекс.
Два афиша с Hannah Murray и две чаши, в които като налееш гореща вода отстрани им се появява тая картинка (на едната е малко по-различна версия) (от Линда).
Една табела със много ценен надпис, в общи линии отмъкната от някъде.
Три торби дрехи от Галя и Ирина (с надписи, че са чисти).
Разтегаема вилица и завеса за баня с кръв по нея.
Една кутийка черен хайвер.
Едно музикално устройство (в което се духа и е с клавиши като пиано) от Петьо, Катина и Виктор.
Устройство за правене на перца за китара от произволни неща (нещо като перфоратор) от Мариела.
Drinking игра от Мишо.
Някакво количество пиене (един Jack Daniels с чаши, един Dimple, един 12-годишен Tullamore dew и един sample с 3 single-malt уискита (Lagavulin, Talisker, Ragganmore))
Билет за Kultur Shock, увит в билет за Lepa Brena (Mastika i Boza tour), за 31ви февруари в Sin city, сектор 6 без 10, маса 3 (правостоящи отгоре и), от iffi и Канев.
USB лампа и вентилатор с допълнителни батерии (от Тинчев и Чорбаджийски).
Странен device за раздухване на барбекю, комбиниран с отварачка (от maxbam).
Двата тома на “Задочни репортажи за България” на Георги Марков (от immortal).
Новите задочни репортажи и “Машина за легитимност” (от Пейо).
“Жълтите очи на крокодила” (от Бобсън).
“Половите инфекции” и “Синдром на раздразненото дебело черво” (от Каравелов и д-р Михов)
“501 must-read books” (от Крис, както каза – meta-подарък)
Един голям плюшен задник (т.е. сърце, ама всички знаем оня виц за кардиолога).
Скицник, тетрадка и моливчета, като да ходя в първи клас.
Една статуетка с надпис “питието определя битието” (от blade runner).

Ако има още нещо, припомнете.

И така, отиде се на FOSDEM. Червото и компания не успяха да се доберат до багер, та нямаше големи ексцесии.

Престоят в Брюксел си беше ок – температурата беше по-висока от тая в София, за сметка на това имаше бая вятър. Бях в един хотел, който явно от доста време не беше ремонтиран сериозно (на самия център), а стаята ми гледаше към улицата и още на първата вечер реших, че ще се спи с тапи за уши (след като към 2 някакви хора минаха под прозореца ми пеейки).
Също така бирата им може да е малка (330ml), но па е 8% в много от случаите. Добре си пийнахме. По свидетелски показания червото почти заспал на масата, след като изпил 20-и-нещо бири.
Хубавите жени бяха основно в подсъдна възраст. Мъка.

Успях да присъствам на следните лекции:

1) Политическата лекция на Ебен Моглен. Основният въпрос беше как свободата на мрежата изостава и как услугите, които ползваме, от достъпа до разните web-базирани услуги са твърде централизирани и лесни за спиране/атакуване от разни хора, на които ние не вярваме особено (например щатското правителство). От една гледна точка идеята е добра, но като се заговори за реализацията, се почна едно обясняване как идеята е да имаме всички по едно малко устройство, което да играе router/server за отделните хора, да се mesh-ват и да може да се минава откъдето си искаш към Internet. Технически няма подобна реализация и не е ясно дали изобщо може да стане (текущите mesh протоколи с над 1000 точки почват сериозно да се шашкат, а и всичките са intradomain, т.е. когато устройствата са под един административен контрол). Да не говорим, че всяко едно тоталитарно правителство с малко инвестиции в микровълнови фурни и малко patch-ване да работят на отворена врата могат да убият всичкия wireless в един град без особени усилия…

2) Лекцията за Clang и LLVM – нищо ново, накратко по-бърз и по-добър компилатор от gcc, заради новата си по-изчистена архитектура.

3) Две лекции (“DevOps and more” и “I’m going M.A.D.”) за конфликта м/у разработчици и оперативни хора и какво може да се направи по въпроса. В тон с оптимистичния тон на конференцията идеята беше, че може двата типа хора да работят заедно и да се избегнат стандартните проблеми (например софтуер, който е тотално неизползваем в production). Идеята е добра, но имам някакви съмнения за реализируемостта и.

4) Дискусията за реформата в Gentoo – умряла работа почти като самата дистрибуция (въпреки техните твърдения). Излязох на средата, понеже нищо не се чуваше от това, което се говори (FOSDEM определено трябва да помислят за озвучаване на всички зали, не само на големите).

5) Debian GNU/kFreeBSD (известно още като “абоминацията”) – разказаха как проектът вече го има в последния stable release на Debian, просто е маркиран като technology preview (но си работи, има си инсталатор и т.н.). Имаше въпрос дали FreeBSD хората са щастливи от това, и отговорът беше, че са – повечето patch-ове, който debian-ци са написали, са приети във freebsd ядрото.

6) Practical Go programming – пак нищо особено интересно. Езикът не изглежда зле, има някакъв приличен framework, но не е нещо особено и велико. Може би и това му е основното предимство – лесен и чист начин човек да си свърши работата, без глупости.

7) Storage технологиите, които facebook ползва за съхраняване на съобщения – една доста притеснителна лекция. Фокусът беше в/у как те са реализирали складирането на 15 милиарда съобщения и 120 милиарда chat-а на месец, 25TB данни с възможност за индексиране и търсене. От архитектурна гледна точка изглежда съвсем нормално (например три копия, като ако едно изчезне, веднага се прави ново такова) и описаха софтуера който ползват (всичкия е отворен и те постоянно интегрират собствените си промени обратно в upstream-а и реално ползват официалната версия), но плашещият момент беше идеята им как пазят всичко, което минава през тях (вкл. sms-и, email-и и т.н.) и колко хубаво било това. Беше техническа лекция, та не вървеше да се зададе политическия въпрос “защо трябва да ви вярваме за каквото и да било”…

8) Лекцията на Johnatan Corbet (редактор на lwn.net) за проблемите в linux kernel development-а – доста интересно, беше събрал доста примери за провали около kernel development-а (както каза той, не е интересно да обясняваме колко добре се справяме, щото човек реално се учи от грешките си). Беше интересно, даде на *bsd хората около мен причини да се подхилват (те ако направят такава лекция за техните издънки ще е поне два пъти по-смешно, ама не смеят)…

Успях да говоря с хората, които правят GTA04 – следващия openmoko телефон, т.е. такъв, чиито софтуер е изцяло отворен и под контрола на потребителя. Очаква се скоро да имат нещо готово и използваемо, изглежда и че софтуерът е претърпял сериозна еволюция в последните две години, та най-вероятно ще си струва да се пробва пак.

Не можах да изобщо да посетя Data analytics, Security и Telephony track-овете (които през повечето време бяха препълнени и нямаше как да се стигне дотам). Ако вместо два събитието беше да речем 5 дни в по-малко (и по-големи) зали, можеше да е малко по-лесно…

Днес беше защитата на софтуерните проекти, изпитването за повишаване на оценки и писането им. От нашата страна на барикадата бяхме само аз и Пенчев, като аз изкарах половината време в кашляне (и дано не съм заразил твърде много от студентите). Странно ми е как само за 5 часа успяхме да се справим с всичко и да се уморя чак толкова.

Вероятно по някое време ще качим всичките проекти някъде online (като питаме хората дали някой няма против). Има още малко бюрократични и т.н. неща за довършване, но те ще са след FOSDEM.

Скапан съм и чувствам как бавно се побърквам, все едно съм в някакъв абсурден сериал и музиката, дето си пускам (или през повечето време – тая, дето ми се върти в главата) ми е soundtrack-а (в момента – Savage freedom на Killing Joke). Обмислям идеята да си налея малко уиски и да видя дали в един момент няма да започна да се виждам някъде отгоре или отстрани.

(трябваше да вдигна температура, че да почна да пиша пак)

Около гледането на “Skins” се появи пак въпросът за моя вкус за жени, та съответно смятам да проведа експеримент – ще пусна няколко link-а към снимки на жени, които намирам за красиви и да видим доколко моя вкус съвпада с тоя нормалните хора…

Като за начало – Hannah Murray, която играе Cassie Ainsworth в “Skins”, и която аз намирам за изключително красива.

Следва Morena Baccarin, играе във “Firefly”, “Serenity” и в някой от Stargate-овете, който мислех да се насиля да гледам само заради нея, ама нещо не събрах желание.

После е Alyson Hannigan, позната на хората от “American Pie”, а на мен основно от “Buffy the vampire slayer” и “How I met your mother”.

Та, какво е общото мнение за тия три девойки?

(много бих искал да сложа в списъка няколко жени, с които съм имал близки отношения, ама не би било учтиво…)

Update: А ето така трябва да се снимат красивите жени – сутрин, в леглото, с разпиляна по възглавницата коса, а който не харесва тая снимка, може да бъде броен за бездушен :)

(тия дни успях да грипясам, а преди малко проведох упражнение по бръснене въпреки кашлицата. Не успях да се заколя.)

Като занимание за почивка/свободното време по принцип предпочитам книги (кога по-леки, кога по-тежки), а след тях – да гледам сериали. Не обичам да гледам филми, понеже там не може да се изгради като хората характера на героя и няма начин да се търкаля повече от една сюжетна линия, без да стане твърде тромаво.

Измежду сериалите имам няколко много любими, като например “Firefly” или “Coupling”. Гледам и разни други течащи в момента (например “House”), но като цяло малко са наистина добри – по-голямата част са някаква лекичка боза, в която да има някой друг добър елемент (например голяма част от “House” е пълнеж). Като цяло откривам, че британските сериали са по-добри от американските…

Та наскоро намерих един британски сериал, който удря всичко останало в земята. Казва се “Skins”, разказва за живота на разни британски тинейджъри и има убийствени истории и още по-убийствени герои. Няма груби неща, които да са пропуснали, и все пак всичко си е на място и като цяло е може би най-истинското нещо, което съм гледал скоро (въпреки, че на моменти е малко пресилено). Човек има нужда да си почива между епизодите (или понякога по средата на някой)… Има 4 сезона и за разлика от останалите сериали не мога да го гледам постоянно, изисква време да се асимилира и обмисли.
(и разбира се, в първите два сезона участва едно невероятно красиво девойче)

(а са започнали да правят американска версия, която е скопена и скучна)