татко Крокодил

Около един post за читанката ми хрумна да напиша нещо за впечатленията си от повечето български автори, понеже поне по мои наблюдения издишат. Много малко от тях стават за четене, а от тези, които стават, малко издават втора книга.

Ще се огранича до живи (поне доколкото знам) автори. Иначе двамата ми любими български автора са Алеко Константинов и Георги Марков – първият е един от най-забавните, които съм чел, вторият в общи линии е дефиницията на правилният стил на писане в българския език.

Рядко добър автор, но с една книга (реално останалото, което е излизало от него следва съвсем същата линия и вече не е толкова интересно) е Димитър Динев, с “Ангелски езици”. Автор, който е успял да се реализира в Германия с истории за България… Човекът има талант да пише, но може би му трябва още някоя тема, защото след първата книга останалото доскучава.

Една много приятна книга беше “Операция Риба” на Петър Копанов. Бях чел нейни варианти в “Тера Фантастика” и беше доста приятно, но това, което излезе на хартия като отделна книга беше абсолютна трагедия и имаше нужда някой добър редактор да мине и да изреже половината от глупостите вътре. Може би даже 2/3. Идеята е хубава и ако се чете само тази част без безсмислените отклонения, книгата минава за добра.

Христо Христов е интересен пример, може би не точно за писател. Той си е по-скоро журналист, книгите му за лагерите, за убийството на Георги Марков и т.н. имат донякъде стила на журналистическо разследване, донякъде на документално-историческо такова. Умее да пише и да не е скучен, интересно дали ще си намери нова тема, след като издаде книгата си за Тодор Живков.

Алек Попов е автор, който доста го хвалят, но въпреки че е сравнително интересен, му липсва дълбочина. Ясно е защо пише, но поне за мен няма нещо, което да те накара да прочетеш още някоя негова книга (а “Мисия Лондон” си е… средна работа, както доколкото разбрах и филма).

Николай Теллалов е автор, успял да издаде няколко книги, които са сравнително добре, но са на средното ниво и малко под него. Серията за дракончето беше хубава, но в един момент го изби на странен патриотизъм, а “10^-9” е ужасно скучно предъвкване на нанотехнологиите и изкуствения интелект. Може би става за деца, аз лично не бих го чел повече.

Не знам дали да броя Иво Сиромахов сред писателите. Смешен е, не омръзва толкова бързо, но някакси е като писач на вицове, не на книги.

Пример за доста добра първа книга на автор е “Съпротива.net” на Христо Карастоянов, за съжаление не съм видял нещо друго от него. Аз лично се забавлявах, докато я четох.

Има и купчина други автори, които съм чел и просто не са ми били достатъчно интересни – Илия Троянов, Ивайло Борисов (страдащ от липса на добър редактор), както и някои, които са ми били интересни, но не ми се занимава да ги споменавам – Палми Ранчев (“Анонимни снайперисти”, средна работа история), Емил Андреев (“Проклятието на жабата”, хубава детска книга). Не знам какво да кажа за нещата на Николай Генчев (който не е тончно писател, а историк) или Георги Данаилов и автобиографията му, пак не минават в категорията на нормалната художествена литература.

Ще се опитам да добавя в goodreads каквото съм чел на български тия дни, някой може да даде друго мнение за тия автори. Аз поне считам, че имаме прилични автори, но нямаме нито един, за когото да се каже “той е наистина добър/велик”. Изглежда критериите ни са се размили и все казваме “той е много добър като за _български автор_”, което ми се вижда обидно и за автора, и за държавата.

Работата е леко утихнала тия дни, та си наваксах с книгите (останала ми е една от списъка, която да захвана и малко се колебая).

Струва си да обърна внимание първо на “Shake hands with the devil” на генерал Ромео Далаир, който е водил мисията на ООН в Руанда по време на геноцида. Дойде ми идеята да я прочета след като прочетох книгата на Гуревич за същия тоя геноцид. В общи линии книгата не е за хора с по-слаби нерви, въпреки че много от зверствата не са описани подробно и са само споменати. Очевиден е провалът на ООН да направи нещо полезно, както и като цяло издънката на външните сили в конфликта, но е още по-очевидна безчовечността на преките участници – от една страна провеждащите геноцида, избиващи хора все едно косят трева, и от друга страна армията на пострадалите, която пък нарочно е забавила нахлуването си, за да може да се получат достатъчно жертви, които да се използват после за политически цели.
Вероятно Хитлер се върти в гроба. За три месеца без никаква техника някакви африканци са успели да избият около 800 000 човека, а той за три годни по разни лагери за унищожение – 2700000… Срам за немската ефективност.

Интересна беше и “The ballad of Abu Ghraib” на Филип Гуревич, около сериозния скандал със затвора в Ирак и отношението към затворниците. Книгата е доста интересна за четене и дава интересна гледна точка за ситуацията в Ирак.

Изчетох и “Шалимар клоунът” на Саламан Рушди, според мен най-добрата му книга, дори от “Сатанински строфи”. Отне ми малко време да му свикна със стила, но като цяло книгата е интересен преразказ на съдбата на Кашмир и прекрасно описание на човешкото и религиозното малоумие, съпътстващо подобни конфликти. Жалко, че не го издават из ислямския свят, книгите му може и да успеят да отворят очите на някои хора…

По някаква причина съм пропуснал да спомена втората книга на Ayaan Hirsi Ali, но нямам и какво да кажа кой-знае колко за нея. Хубаво е да се прочете, може би е още по-хубаво да се прочете от хората, дето отказват да четат. Longanlon казва, че тя е велика феминистка, но “герой” може би е по-точния термин.

В графата на скучните книги – “Между вярата и компромиса: Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989)” на Момчил Методиев ми се видя ужасно слаба. Поне според мен не е направено достатъчно, за да се изяснят различните въпроси, поставени в книгата – използвани са само документални източници от официални архиви, няма провеждани интервюта и не е събирана допълнителна информация, та на моменти човек остава с някакъв отговор, даден от автора, който изглежда като изсмукан от пръстите.

Може да спра да чета за малко и да седна да си напиша лекциите най-накрая…

Снощи се замислих защо ми изглежда, че нашата книгоиздателска индустрия не е добре (без да броим случая с читанката) и стигнах до извода, че те са почти същите като нашата вестникарска индустрия…

Май на всички е ясно как българските вестници са пълни с глупости и нямат нищо общо с изначалната си идея на ясни и безпристрастни новини. Аз вече съм стигнал момента, в който дори от двата вестника, на които обръщам внимание – Капитал и Дневник – чета под 10% от съдържанието.

По същия начин в момента си купувам по-малко български книги, отколкото английски (въпреки, че чета по-бързо на български). За последните няколко месеца съм си взел/прочел около 3-4 книги на български и около 20 на английски (хубаво нещо са доставките от amazon). Издават се основно бози – седнах да прегледам какво ново е излязло на български в последните няколко месеца и само още две книги ми хванаха окото, и двете на историческа тематика – художествената литература е пълен бълвоч, изпълнен с книги за вампири и подобни скучни работи.
(няма да споменавам лавината от псевдонаучни книги, например лечението на рак с древни народни рецепти)

Не винаги е било така – преди 10-15 години си купувах много повече български книги не само защото нямаше други – издаваха се интересни автори (Зелазни, Шекли, Симънс, Брин, даже няколко неща на Стивънсън), издаваха се сравнително редовно и всеки път, като пътувах до София така се натоварвах с книги от “Славейков”, че ми беше трудно да ги нося. В последните години много добре можем да видим как издателите се издънват много жестоко, например “Вузев” с Пратчет – изостават с няколко книги, а последната, която издадоха беше с нечовешки некадърен превод, или “Бард” с Малазанската книга на мъртвите, които забавиха една от книгите с около година и половина. Също така поне от нещата, които аз търся много не се преиздават – много хубавия пример с “Архипелага ГУЛАГ” на Солженицин, който накрая си го взех на английски и после някой добър човек го качи в читанката, за да го прочета и на български.
Някои автори па им издават една-две книги и забравят, например Дейвид Зиндел и Чарлз Строс. Имам половин ред в библиотеката от първи части на някакви фентъзита, на които следващите не са издадени.
На други преводите са такава трагедия, че лошо да ти стане. Чудя се дали да не си купя в оригинал няколкото преведени неща на Алистър Рейнолдс, щото още си спомням как ми се налагаше да си превеждам обратно на английски разни неща, за да им схвана значението.

Има няколко издателства, които се стараят да издават интересни неща, например “Инфодар” (които са и виновните за оня странен превод на Рейнолдс, който споменах по-горе) с Лукяненко и братя Стругацки, или такива, които успяват да издадат книги на време (например “Бард” успяха да издадат “Криожега” преди да излезе на английски, което поне за мен е страхотно постижение).

Честно казано, мисля, че те сами са се докарали до тоя хал. Може да се оплакват как хората не купуват книги и не четат, само дето те не издават нещо, дето става за четене, а боклук, който би отказал всеки желаещ да чете на третата книга.

Update: Не твърдя, че няма смисъл от книгоиздателите. Прочетете по темата серията писания на Строс.

От време на време попадам на музика, която си заслужава да се спомене. Тези неща и преди съм ги споменавал, но май един отделен posting няма да им се отрази зле.

Andreas Kisser, китаристът на Sepultura се води “най недооцененият китарист в метъла” и с право. Попадал съм на соло-албуми на разни соло-китаристи и други такива много-добре-свирещи-хора, които са пълна трагедия (стига да чуете соло албума на Марк Ризо), но нещата на Kisser изобщо не са от тях.

Всъщност, двата албума, в които наистина се усеща неговото влияние (или три, ако броим Hubris за два) са No coracao dos deuses (което едно време microphobic успя да ми открие с много зор) – soundtrack към някакъв бразилски филм, като в правенето на музиката са участвали Игор Кавалера и Майк Патън (които, предполагам всички знаят кои са, който не знае – да ходи да се образова), и Hubris 1&2 – соло-албум на два диска. Човекът има страхотна идея за мелодичност и успява да комбинира електрическа и акустична китара по наистина страхотен начин. Изпълненията са майсторкски и отговарят на композицията, а мотивите, въпреки че са основно бразилски, не се ограничават до това. Представете си албуми, направени по идеята на Kaiowas на Sepultura, но с уклон към жицата.
(е, или не си представяйте, просто ги чуйте :) )

По принцип някъде имах май списък “цели албуми, които си струва да се чуят” (не са особено много), тези влизат в тази категория, заедно с Aenima и Lateralus на Tool, Midian на Cradle of filth, La revancha del tango на Gotan Project… и вместо да ги пиша тук, ще им направя отделна страница, заедно с други неща, които си струват.

Мислех да пиша по темата Columbine, после ми мина желанието, сега понеже не мога да спя и си пия приспивателното (Lagavulin-а), реших, че мога да се пробвам да изкарам нещо.
(за момента по-малко от половината ми неща тук са писани в не-напълно-трезво състояние, да видим докога ще е така)

Тия дни изчетох “Columbine” на Dave Cullen. Много добро описание на цялото събитие, на събраните доказателства и изследвания, които са правени. Има един прекрасен извод от книгата, който много прилича на нещата, които Брус Шнайер говори по темата за тероризма, кога трябва да се плашим и кога не… Накратко – основната причина за да се случи цялото е сериозното желание на един психопат и един депресивен тип, който е успял да подмами, нищо ново под слънцето и реално погледнато причината за повечето такива събития.
Нямало е тормоз в училище, нямало е влияние на зли компютърни игри, на ужасни групи като Rammstein и какво ли не още. Стандартни психиатрични отклонения, както повечето такива случаи.
Доста интересно е също така да се прочете за реакцията на хората след това, на религиите и как различни хора са се възползвали от трагедията.

В списъка за четене са “Standard Operating Procedure” на Филип Гуревич (за затвора в Abu Ghraib и извращенията на американската армия там) и “Shake hands with the devil” на ген. Romeo Dallaire (генералът, водил мисията на ООН в Руанда). След това ще се хвана да прочета нещо спокойно и леко за почивка. Някъде наоколо стои новопреведената книга на Саламан Рушди, която май пак ще ми дойде разочароваща, една от Ian C. Esllelmont от Малазанския свят, а тия дни трябва да пратят новата на Строс (която е на pre-order).

А аз трябва да взема и да свърша следните неща:
1) да си оправя режима да мога да стана да изнеса едни лекции в около 9-10 сутринта (още не ми е ясно как ще стане)
2) да напиша самите лекции (три на брой)
3) да си планирам ходенето до Варна и престоя там, защото лекциите са там
4) да видя как да не ми се отрази на работата (това е най-лесното, просто ще си нося 3g джаджата)

Вместо това чета разни странни книги и гледам наново целия House (нямах си друга работа, почнах пак първия сезон и както обикновено, трябва да го свърша до край. В момента съм на 17ти епизод от 5ти сезон).

Между другото, издали са Daria на DVD-та, официален release, 5те сезона, двата филма и разни интересни неща около тях. Бих го препоръчал на всеки, като сериал за мислещи хора :) Същото така, може като мен да си свалите отнякъде dvdrip-овете, след като си вземете dvd-тата, по-лесно се гледат.
(сменили са оригиналната музика, но определено не е повлияло зле на цялото нещо)

Е свириха и Rammstein в България. Може да се каже вече, че всеки е възможно да дойде :)

Пристигнах някъде към средата на set-а на Manowar (нарочно гледах да ги изпусна, изобщо не са ми любими), изчакахме малко и точно в 21:15 почнаха Rammstein. Влизането в стадиона беше лесно, наоколо имаше планини от бирени кутийки, подухваше вятър и като цяло беше добре.

Rammstein ни размазаха. През цялото време имаше различни огньове (аз бях в задната част на front-stage отделението и пак ме лъхаше жегата), фойерверки, гърмежи, един горящ човек тича по сцената, по едно време Тил Линдеман размахваше огнехвъргачка, а на “Pussy” буташе по сцената един хуй и от него пръскаше някаква бяла пяна (първите няколко реда са били добре омазани според мен). Изсвириха класически неща като “Du hast” и “Feuer Frei” (е, пропуснаха други техни класики като “Engel”, ама нека да има за следващото им идване) и като цяло си бяха весели и истински.

Очаквах звукът да е по-силен, честно казано, но беше доста чист.

Валя дъжд по едно време. Нищо не стигна до нас – капките се виждаха, но от жегата от тълпата се изпаряваха, преди да паднат върху нас. Добре, че имаше вятър да ни разхлажда, бая сериозно се дивееше.

Като цяло, радваше концерта. Да видим кога пак ще се навият да дойдат и да изсвирят останалите си песни :)

Тръгването беше сложно, огромна тълпа, метрото едвам ни изнесе. Аз почти нямам глас.

Спрели са chitanka.info. По ред на номерата важните въпроси:

Някой ако има скорошен backup, да вземе да го качи по torrent-ите някъде. Ще е полезно да го имаме.
(намерих, питайте в thepiratebay за chitanka)

Може да ми споменете, ако чуете за възстановяване на сайта, на мен поне ми беше много полезен.

И сега по политическия въпрос. Всичко това е дело на няколкото хрантутници, дето “защитават авторски права” и правят по една-две акции на година, колкото да се вдигне шум около тях и да не ги закрият, понеже са придатък на BSA и още няколко подобни организацийки. Ще създадат за малко проблем, ще си намерим решение и така.

Аз лично ползвам chitanka-та. Ползвам и bookwarez. Тегля си книги, чета ги, ако си струват и си ги купувам (като ми се очертава да си купя още една библиотека, понеже пак ми свърши мястото). Много от хората, които все още четат книги в България правят като мен, и съответно лесно може да се види как повечето неща, които се поръчват от amazon са книги, а не нещо друго.
(имам и малкия проблем, че доста често ме болят очите и на монитора ми е по-лесно да чета. Ето за това имам кило книги в оригинал, които не съм разгръщал – прочел съм ги от bookwarez и после съм си поръчал хартиените копия, като например “merchant princes” серията на Строс).
Българските издатели се чудят какво да направят, понеже вместо да издават книги за хората, които четат сериозно, са минали към пазара на хора, които четат между другото, по книга на година и съответно издават бозави романчета – наскоро минах да видя какво има на Славейков и не се зарадвах особено… Факт е – аз си купувам вече много малко преведени книги – от около 200-250 книги на година в момента тези на български може да се окажат под 50, точно защото почти нищо свястно не се издава (имам списък to-read в goodreads, може да видите как ми изглежда списъка и дали нещо от там някой някога се кани да го преведе (е, има и някакво количество книги от български автори)).

Не изпитвам някакво съжаление към издателите, честно казано. От много малко от тях съм видял добро отношение към читателя (за момента – май само “Инфодар” и още едно-две останаха в групата на свестните), а за някои ми се случва като видя кое е издателството директно да се откажа да си я купя (например нищо на “Труд” не бих си взел, а “Малазанската книга на мъртвите” си я купувам само в оригинал, вместо от Бард (даже съм си pre-order-нал последната част, излиза януари месец догодина)). Има много обяснения за това колко зле бил пазара, защо трябвало да правят така и така, но в крайна сметка всичко това те сами са си го докарали на главата с действията си (прекрасен пример е невероятната издънка на “Вузев” с Пратчет – пропуснаха 4-5 книги, след което пуснаха превод, който беше нечовешки некадърен, и накараха хора като мен да минат на оригиналите).

Така че – хората, които четем не ни е проблем, че са затворили един сайт. Проблем е, че няколко добри човека ще страдат за доброто, което са ни направили и че ще трябва да се намерят нови хора, които да поддържат такъв сайт.

Вчера беше концертът на Gotan project на ParkLiveFest.

Самите Gotan Project са готина група, свързваща тангото с разни електронни елементи. Струваше си да се чуят на живо, въпреки по-долу-изброените проблеми, бяха забавна картина и свириха около час и половина. Някой ден трябва да се чуят в хубава зала с нормално озвучаването и за малко по-дълго време.

Озвучаването на събитието беше направено като за разни тупца-тупца неща – МНОГО бас, високата и средната част – слаби. Това за група, за която основните инструменти са пиано, цигулка, бандонеон (тип акордеон), китара и женски вокал, с добавка на ритъм и бас линия от малко електронни неща, е бая кофти комбинация. Не че не се чуваха, но определено не беше точно смесването – само един бас, който пронизва и малко на фон от важните неща.

Проблемът с валежът и калта беше поносим, въпреки че нямаше да е лошо организаторите да продават дъждобрани и да се помисли нещо за калта пред сцената (може би дори и за голяма тента над мястото пред сцената, да не пречат чадърите на гледката, например). Доста хора са изстинали, най-вече заради това, че концертът продължи до около 2 сутринта (можахме да се скрием в летището, докато се появят достатъчно таксита, че да се изнесат повечето хора). Осигуреното автобусче за пренасяне на хора не сигна до никъде, може би трябваше да планират малко по-различно разписание.

Тия дни около последния проект стигнах до въпроса “какво точно ми трябва от тия данни, които събирам” и реших да почета малко по темата за статистиката. Мариела ми беше споменала “Head first statistics”, която си намерих на pdf с идеята да си я купя.
Е отказвам да дам пари, по-скоро ще си искам обратно няколкото часа, които ми отне да я издъвча.

Книгата е написана в стил като за 3-годишни малоумни деца. Големи картинки, големи букви, 700 страници отделени за нещо, дето се събира (с повече информация) на около 50 страници. Напълно безсмислени обяснения за елементарни неща, а новите неща, които научих от там могат да се съберат на 1 страница с голям шрифт (няколко формули по темата за корелация и стандартно отклонение, които и са сравнително прости). Дори като човек, който не е стигнал до университетския курс по статистика (беше в 3ти курс) и който е пълна трагедия във висшата математика цялата книга ми се струва силно обидна и безсмислена.
Като цяло O’Reilly много ми паднаха в очите с тая книга.

Като цяло идеята може да се опише като “некадърни хора от хуманитарни специалности се опитват да обяснят някаква точна наука с трагични резултати”. Имаше един прекрасен термин, на който попаднах в BOFH първо, “huggy-feely crap”. Разбирам, че някои хора имат проблем с разбирането малко по-сух текст, но отговорът на този проблем не е да се разлигавва и разводнява материала, а просто да се подреди малко по-добре, както и хората да се научат да обмислят внимателно това, което четат. На мен може да ми отнема около час да прочета 100 страници художествена литература, но не ме притеснява, когато 2-3 страници пак ми отнемат час да ги прочета и осмисля (отнема прилично време човек да си изгради представа за някои абстракции :) ).

Вероятно ще ми бъде обяснено, че нищо не разбирам от преподаване и учене, и може би донякъде е вярно. От друга страна обаче виждам резултата и как опитите да бъде опростен материала водят до опростени хора.

Почивайки си от писането на странни sql заявки и четенето на последните transcript-и от процеса на Караджич реших да драсна нещо много кратко на темата за моята асоциалност и алкохола, което забелязах в последните няколко дни.

По принцип не обичам кой-знае колко да говоря с хора. Предпочитам да пиша, да имам време да помисля и да не ми се налага да реагирам на момента (по същата причина не обичам и телефонните разговори). Хората и разговорите с тях ме уморяват, а сега като не ми се налага да стоя в офис ми е далеч по-спокойно – мога да мисля на спокойствие, да мисля обикаляйки из стаята (или в парка), да си почивам с вършене на всякакви странни странични дейности (основно домакински) и какво ли не още, подпомогнати от тоталната липса на човешко присъствие около мен в повечето време. Дори мога да слушам тихо музика (както аз харесвам), понеже няма кой да и пречи наоколо.
(по-често се налага да слушам силно, за да заглушавам някого :) ).

Като пия, тоя проблем го няма в чак такива размери – имам сили да търпя хората малко повече (и вероятно ги чувам по-малко). На всички е ясно, че алкохолът е социален лубрикант, но аз имам една малко по-различна теория – ако в тая държава хората спрат да пият за една-две седмици, ще избухне гражданска война, всеки за себе си. Оцелелите ще прокарат в конституцията на следващата държава на тия територии дажбата алкохол като основно човешко право…
(ако не беше алкохолът да си успокояваме нервите, смятате ли, че щеше да има оцелели абитуриенти, особено при количеството ловно оръжие, притежавано от хората в тая държава?:) )

Е, а може аз просто да съм един изпаднал мизантроп и да си мисля, че нещата са по-зле, понеже ги усещам по-силно. Е, поне ЕС още не е търгнал да прокарва политика на въздържание.
Аз пък ще си налея едно малко като моя малък принос към световния и локалния мир.

Пак ще ми стане навик да пиша само веднъж седмично, не е хубаво така.

Попаднах на албума на Andreas Kisser (китариста на Sepultura), “Hubris I & II” – още си го въртя, оказа се доста интересен. Напомня донякъде на soundtrack-а на “No coracao des deuses”, който бяха правили двамата с Igor Cavalera (вече бившия барабанист на Sepultura).
(чака се по случая следващия албум на The Cavalera Conspiracy).

Приключих с последните неща в Securax в сряда, дадох документацията и достъп на разни хора и от 5-6 юни официално ще съм приключил.

Като за социално събитие ходих днес на InstallFest-а във ФМИ. Тоя път нямаше толкова машини за инсталиране, аз си играх с някакви проблеми на един Slackware (и обясних на хората как си губят времето да се опитват да го подкарат на лаптоп, щото само ще се мъчат с глупости), малко с едно gentoo и после си играх леко да patch-на ntfsprogs на една машина, че да спасим един NTFS дял.
Проблемът на дяла беше, че като го бяха resize-вали през parted, нещо не се беше получило и файловата система си мислеше, че е със старата големина, а устройството отдолу беше вече намалено. Съответно windows-а изпитваше желание да го форматира, а останалите неща ревяха на умряло, че нещо не му е в ред. Моето решение беше да се patch-не nftsresize и да се махне точно тая проверка, след което тествахме и се оказа, че реши проблема. После казаха, че имало вариант и през windows rescue системата, с chkdsk, ама май нямахме инсталационен windows наоколо…
След събитието ходихме да хапнем в Торонто, където оставих червото да пълни главите на хората с глупости и се прибрах да подремна.
(май 4-5 часа ми е лимита на социализиране с тълпа хора, после се уморявам)

Открих преди малко, че съм си свършил едната бутилка Lagavulin и отворих следващата, тъкмо повод да попиша малко.
(хубаво е човек да планира собствения си алкохолизъм. Ще взема да поръчам още две тия дни)

Тия дни проведохме с моя доктор един експеримент. Аз твърдях, че от витамин C ме заболява главата и ми се усилва зверски чуствителността на дясната страна на лицето (т.е. невралгията) и той се съгласи с мен, че това звучи адски тъпо и невероятно. Съответно той взе 4 капсули от нещо, изпразни ги, напълни две (без да гледам аз) с витамин C и ми ги даде за няколко дни да пия и да видя дали ще позная кои кои са.
Познах.
Съответно, ще се мисли защо става така (той има няколко идеи), вместо да бъда пратен на психиатър.

Започнах серията за “Merchant princes” на Чарли Строс и стигнах до третата книга – не може да се отрече талантът на тоя човек, както и способността му да прави истински и задълбочен research на това, за което пише. Обичам прагматизма му :) Ще видя кога ще си поръчам хартиените книги, все още ми е далеч по-лесно да си чета на монитора.

И на съвсем трета тема и съвсем накратко (понеже е от нещата, които (все още) не разбирам достатъчно), странно действа на възприятието да се опиташ да свириш нещо, което си слушал дълго време и ти е харесвало. Откриваш нови моменти в него, които са ти убягвали, нови идеи, както и колко си далече от тия хора.
(поне за свиренето на интересни неща де, има някои бас линии дето са точно като от вицовете за басисти, например тая на Orgasmotron)
А може би трябва да отделя малко време и да не се опитвам да свиря неща на Tool.
Усещането не е ново – случвало ми се е по същия начин като си подкарах първия BBS, като почнах да съм доставчик на Internet и т.н. – в момента, в който се озовеш от другата страна на барикадата, получаваш един допълнителен и просветляващ поглед върху нещата.
(остана да пробвам да пиша книги, сигурно ще се организират хората и ще ме изгорят на клада, особено ако са чували как свиря и си представят подобни резултати в текстов вид)

Продължавам да следя процеса срещу Радован Караджич, но за него вероятно ще пиша по-нататъка.

Имах желание да напиша нещо по-подробно по темата за вчерашния ден за портрет на Мохамед (пророкът на Исляма), но ще се огранича в следните няколко реда:
@:-|<
Това е портрет на Мохамед. Ако това ви обижда дотолкова, че да вдигате шум, забранявате на хората да правят така и заплашвате със саморазправа, моля, самоубийте се тихичко и ефективно, давейки се в тоалетната, понеже само хабите кислорода на планетата. Имаме си достатъчно машини за превръщане на храната в лайна и без вас.
Бивайки чел Корана и неща около него съм напълно съгласен с Аян Хирси Али – “Мохамед е бил тиранин и педофил”. Нещата, дето могат да се кажат за фанатичните му последователи са още по-неприятни.

Много хора се канят да ме питат, та ще взема да го напиша тук…

Преди няколко дни си предадох предизвестието за напускане на Securax, а днес и го обявих официално.

Напускам, понеже съм уморен и ми е омръзнало – занимавам се с тия неща около 4 години и половина, издъвкал съм кило различни проблеми и се занимавах с какво ли не, включително счетоводство и разни подобни гадости. Научих много нови неща, направих някои доста интересни такива, но в последните няколко месеца усещам как тъпча на едно място и как реално погледнато нищо интересно не правя (даже реално почти нищо не успявах да свърша, поне от моя гледна точка) и реших, че няма смисъл да стоя и да заемам място.
Имам да довърша още едно-две неща (местим (пак) офис), да допиша малко документация и съм готов.

Това го обмислях в последните 6-7 месеца, но понеже имаше различни проблеми и понеже моето напускане можеше до доведе до други неприятни неща, останах докато закрепим ситуацията. Сега с чиста съвест мога да кажа, че нещата са сравнително добре и че и с или без мен ще е все същата работа.

Не съжалявам за последните 4 години, беше ми приятно да работя с хората (на тях май не чак толкова). Не съм се скарал с никой, не намирам фирмата за лоша (не мисля, че има друго място с такива образи) и не си тръгвам с лоши чувства. Даже има уговорката да могат да ми се обаждат в разни по-критични ситуации (което мисля, че няма да се наложи).

Иначе – не си търся в момента нова работа и няма да си търся поне още месец-два-три-шест. Имам си достатъчно занимания и проекти, а искам и малко да си почина.

Не че не ми остава време да пиша, ами просто забравям да го правя…

Преди няколко дни успях да скъсам най-дебелата струна на баса (за пореден път) и най-накрая си взех едни Ernie Ball Super Slinkys. Малко са тънки и стоят твърде отпуснати за моя вкус, но звукът им за неща на Tool е направо убийствен. Бих записал нещо с тях, само че ми опука захранването на машината с хубавата звукова карта и ще трябва да почака.
(а това line-in-а е изчезващо явление в звуковите карти)

Изгледах целия South park. Има прилично количество слаби епизоди, външния му вид си е бая грозен (може би единствено Сатаната са направили да изглежда добре), но идеите са страхотни. Полезно средство да накараш разни хора да се замислят (или много да се ядосат :) ).

Продължава процесът срещу Радован Караджич. Текат разпити на свидетели от страна на обвинението, като на 23,26,27 и 28ми април беше разпитът на Herbert Okun, помощник на Cyrus Vance по време на войната в Босна и Херцеговина (1991-1993). Най-малкото от историческа гледна точка този разпит помага да се видят (поне от нещата до момента) двете гледни точки – тази на запада и Америка, и тази на сърбите. Караджич продължава да твърди, че ще докаже твърденията си и документите, които показва до момента рисуват една интересна картина, но нещата все още са в началото (минали са само 3-4 свидетеля, а още не се е стигнало до около 30те експерта).

Мисля да напиша и нещо по темата за свършването на IP адресите, но за там трябва да си събера малко повече мислите.

На един разговор на ИББ седнах да обяснявам на един голям привърженик на IPv6 къде са проблемите с deployment-а за които аз знам, и какво би било да добавя ipv6 поддръжка в единия проект, с който се занимавам (среден по големина content provider). Така както го гледам, моят случай поне от техническа гледна точка има най-малкия брой мотики за настъпване и пак е доста неприятен, някой може да опише другите случаи (офисна мрежа, интернет доставчик).
След техническата част ще напиша моето мнение защо бих или не бих се занимал с това.

Като начало, става въпрос за едноцифрено число router-и, двуцифрено число switch-ове, трицифрено число сървъри и трафик от порядъка на десетки Gbps. Има някакво количество in-house написан софтуер, ползва се gentoo linux като дистрибуция.

1) Поддръжка на IPv6 стек
– Рекомпилация на всички kernel-и на сървъри, понеже по подразбиране няма, един рестарт. Действието е сравнително поносимо и може да се направи в рамките на една седмица.
– По принцип router-ската операционна система има поддръжка, трябва да се провери дали за текущата и версия има известни проблеми. Понеже е писана от оня производител, дето почва с C, не се ползва най-последната версия заради разни забавни нови проблеми, които те дописват. Upgrade на това нещо е по принцип поносим с малка загуба на свързаност, поради redundant management модулит.
– На switch-овете няма какво да се пипа – тяхната layer3 работа е само management, той може да върви и по ipv4 без никакви проблеми.

Като цяло, нещо, което може да се направи в рамките на две седмици.

2) Свързаност
По принцип в момента имаме 5 transit доставчика и 3 peering такива. За нормална работа ми трябва от два транзита да имам v6 свързаност, което по принцип е възможно при няколко от тях, като процедурата за да се разбереш с тях е крива, бюрократична и бавна. Поради малкото количество на тоя трафик нямам нужда от peering-и, или те могат да се договорят допълнително и да не са спънка.
По-важния момент е транзитите ми да имат такава свързаност с Cogent и Hurricane Electric, така че да виждам целия съществуващ ipv6 (тези две автономни системи в момента не се виждат една-друга по v6 заради малоумщина от страна на Cogent).
Друг момент ще е нови филтри и route-map-ове за различните v6-свързани неща, т.е. дублиране и преправяне на router-ската конфигурация за v6.

3) Адреси
Имам собствена автономна система и v4 адреси, процедурата за получаване на v6 адреси е сравнително проста и не би трябвало да отнеме повече от няколко дни.
Ще ми е нужно да си променя management базата, за да мога да раздавам и статични v6 адреси.

4) DNS
Основния ми DNS се движи от външен доставчик. Трябва да успея да му обясня да дава v6 отговори само ако е получил заявката по v6 или да си пренеса DNS-а при мен и пак да правя същото. Нито една от двете идеи не ме радва особено, въпреки че заради DNSSEC може да ми се наложи да направя второто.
Това е нужно поради все още съществуващите достатъчно хора, които си мислят, че имат ipv6 свързност, но реално стигат само до доставчика си и никъде повече.

5) Софтуер – писан от други хора
Повечето open-source софтуер, който ползваме поддържа v6 и е въпрос на рекомпилация и реконфигурация, което с gentoo е една промяна в portage и малко скърцане. Работа за седмица-две с изчистване на проблемите.
Не ми е известен еквивалент на geoip базата за адреси за v6, ще трябва да се пише нещо наново, вероятно в ip.ludost.net.
За анализ на log-овете ползваме google analytics, не знам там как е v6 поддръжката.

6) Софтуер писан от нас
Трябва всичко да се port-не да има v6 поддръжка.
– Като цяло повечето неща са лесни, в книгата на Стивънс (Unix Network Programming vol.1) има добро описание и информация как се прави.
– Имаме ftp сървър, който трябва да видим как ще му добавим подобна поддръжка (има вероятно разширение на протокола).
– Имаме вътрешни binary протоколи, при които трябва да се вземе предвид, че може да предават и v6 адреси и ще трябва да се променят. Бая е гадно и ще иска много внимателен update и едновременен upgrade на трицифрено число машини.
– Имаме да направим промени в базата дани в няколко таблици, за да можем да сложим v6 адрес. Някои от тях са огромни и не е ясно дали ще можем да направим нормално alter без да убием услугата поне за половин час.
(някой да знае за база, която може да прави alter на таблица без да я lock-ва за писане и четене?:) )
Това е мъка, гърч и тестове поне няколко месеца.

7) Тестове
Трябва да си намерим свързаност някъде в България, за да можем да направим пълен тест на всичките неща. Както съм отбелязал по-долу, откриването на такъв доставчик е сложна задача.

8) Поддръжка
– kill switch – нужен ми е начин да мога да върна бързо и сравнително безболезнено услугата до ipv4-only състояние. Причината е най-вече в това, че ipv6 реализациите не са минали същото тестване и проверки/проблеми, през които са преминали ipv4 нещата, и съответно можем да очакваме нещата като teardrop да се преродят в ipv6 вариант и да има всякакви гадни проблеми поне още известно време.
– Вариант за определени места да не давам отговори с v6 адреси изобщо, понеже
а) нямам свързаност до тях
б) връзката дотам е бавна (например някой windows е решил да си направи teredo тунел, който работи със скоростта на dial-up)
в) някакъв проблем в неговия v6 стек или по пътя води до някакви допълнителни проблеми
– Вариант за определени хора да могат по някакъв начин да избират да не ползват v6 към мен.
– Инструментариум за диагностика на проблеми, причинени от v6 – looking glass и т.н..

Сумарно си мисля, че за 6 месеца може и да се реализира. Също така може и да пропускам нещо важно :)

Интересното в този случай е, че само т. 6 при мен няма да я има при доста от малките корпоративни мрежи и при някои от средните, останалото си остава да се свърши, като има и допълнителни гадости. Както се вижда, не е особено проста задача и всяка стъпка може да създаде проблеми.

И защо бих искал да го направя?
Няма някакви сериозни причини, освен, че би ми било забавно. Няма потребители само на v6. Няма потребители, на които v6 свързаността да им е по-бърза от v4 свързаността. Има много малко крайни потребители на v6, понеже почти няма хардуер, който (като за краен тъп потребителски домашен router) да се справя със задачката. Има малко доставчици, които карат v6 истински (в България НЯМА такива – тези, които имат някаква свързаност не я дават към съществена част от крайните си клиенти, а само към много големи такива, където v6 е изискване за някакъв търг).

Реално погледнато, _вероятно_ академичните среди биха били единствения ми сериозен клиент за такива неща. Не мога да оценя доколко би си струвало само заради тях да се направи подобно нещо и колко ще са щастливи от моя трафик.

Нека и пак да кажа – аз съм реално по-лесен случай от останалите. Аз нямам крайни потребители за чиято свързаност да отговарям, имам две операционни системи (Linux и IOS), имам както и да го погледнем не повече от 5-6 типа различни машини, занимавам се с услуга която няма проблеми с NAT и не предава адреси в себе си (не ми се мисли каква ще е ситуацията със SIP или H.323) и реално за всичко, което имам поддръжката е възможна, т.е. нямам устройства, които да няма начин да поддържат v6.

За момента не съществува причина някой да иска да направи подобно нещо.
(не, “небето пада/ip адресите свършват” не е такава причина, но това ще иска отделен post, за да се обясни)


G |7-----5-----7-------|9-----5-----7-------|10----9-----5-------|9-----5-----7---5---|
D |--0-0---0-0---0-0-0-|--0-0---0-0---0-0-0-|--0-0---0-0---0-0-0-|--0-0---0-0---0---0-|
A |--------------------|--------------------|--------------------|--------------------|
D |--------------------|--------------------|--------------------|--------------------| X 3

… е нещото, дето си дрънча постоянно в последните дни (бас линията в началото на Vicarious). За съжаление не мога да добавя и китарата към него, поради номера, който те правят със смесването на двете и хармониите (ако не бъркам термина), които се получават.
Интересно е как след като започнеш да се опитваш да правиш нещо (вместо да си просто потребител), то започва да изглежда по различен начин – както като почнеш да програмираш, да подкарваш мрежи и т.н. – нещата губят магическото си очарование и стават по-близки и може би – по-ясни.
(например сега всеки път като звънна по телефона някъде очаквам да се счупи нещо :) Определено е странно как успява да оцелее телефонията :) )

А аз не съм писал нищо, понеже в главата ми няма нищо :) Събирам по някакъв желание да си върша работата и през останалото време спя. Успял съм да прочета една-две книги (основно Drood на Дан Симънс, която определено не си струва да е толкова дълга), но нещо и за четене не остава особено много време (или по-скоро няма книга, която да ми докара достатъчно желание за четене).

Има няколко неща, за които бих искал да пиша и не успявам да им отделя време:
– някакъв спам от някакви хора, дето се казват cryptotel и дето се опитват да ми обяснят колко хубава им е услугата. Господа, няма причина някой да ви вярва изобщо – вие сте никои, появили се на тоя свят, и _вашия сървър_ криптира връзката. За мен вие сте придатък на ДАНС или някой подобен сплескан МПО, дето иска да слуша хора, които нямат желание да бъдат слушани. Моля, спрете да ме спамите. Спрете и да обяснявате колко сте велики, смешно е.
– защо съм против всичките глупави каузи като нарязани кучета и т.н.. Най-вече щото не ме интересува, спрете да ме спамвате. Също така считам помагането на всякакви умиращи от ужасни болести хора чрез SMS-и за оправдаване и подкрепа на липсващата ни система да се грижи за такива хора. Обещавам като умирам от такова нещо да не ви занимавам с такива неща.
(всъщност, против съм рязаните кучета, това е загуба на време. Това се прави бързо и ефективно, месото после може да се даде на нуждаещите се да се нахранят)
– таблатурите на tool и как изглежда музиката им в текстов вид и при опити да се свири. Това сигурно никога няма да го напиша, защото не виждам кога ще разбирам достатъчно от темата.
– интересни неща, научени от “Комуналния капитализъм” на Румен Аврамов. Сигурно с темпото, с което чета втори том, догодина ще съм го свършил и след още няколко години ще трябва да ги прочета пак, за да мога да напиша обобщение.

Толкова за днес, ще продължа да си промивам главата с гледане на South Park и ще препоръчам на всички епизода за Facebook, особено на хората, дето ме карат да си правя account там :)

Вероятно повечето от вас са чували коя е Вика Ермолева, за останалите – кратко представяне.

Девойката е от Украйна, от малка се е учила да свири на пиано и се справя страхотно. По-интересния момент обаче (който и я отличава от повечето пианисти) е освен, че пописва малко собствена музика, се занимава да прави и cover-и на всякакви хубави групи като metallica, system of a down, tool и бая други (подробна колекция на записите и има на сайта и в youtube канала и). Също така публикува нотите, които е написала за определено парче, при желание на разни хора да си го изсвирят сами.

Друг интересен момент е, че приема поръчки (на направо смешни цени) за правене на cover-и на почти произволни песни. Резултатът от моята заявка за Vicarious на Tool мисля, че е достатъчно красноречив (въртях си го един цял ден).
(всъщност това ми докара желание пак да упражнявам средно извратената бас линия на Vicarious)

Обмислям така веднъж месечно да и пращам поръчка за някое интересно парче. Определено си струва 50те евро :)

Ден почивка.

Реших да свърша нещо полезно и се разходих до ФМИ да присъствам на една лекция от курса по Python, която Стефан водеше. Изводи/наблюдения:
– В python могат да се свършат вероятно огромно количество мизерии. Трябва да видя как ще стане, но май има начин да се припокрие object.__getarguments__ и да не може да се заобиколи (ще си поиграя тия дни).
– Рядко съм виждал в два часа описани толкова много средства за прострелване в крака. Изглежда аз съм повреден, но си мислех през цялото време разни програмисти колко жестоко могат да се омажат.
– Цялото ФМИ е в камери и има надписи “Обектът е под видеонаблюдение”. В 325 имаше 4. Усещането е странно.
– “Мусала” изглежда са си купили зала 325 (и са я оправили, има вид на зала от истински университет).
– В почивката м/у двата часа на лекцията едни студенти дойдоха и ме питаха дали могат да се снимат с мен. WTF. (снимката е в Бачийски)
– Видях обява за хора, дето си организират grid от хора, browse-ващи една страница и пускащи flash. Ебати (computing) пауъра.
– Торонто със зор събра хората след лекцията.
– Запознах се с малко студенти.

За малко се замислих не искам ли пак да водя лекции.

In other news, зимния семестър на 2010/2011 ще има “Мрежова сигурност 1”, по твърдения на Мариян.

Пиейки си на спокойствие и почивайки си от човешкия контакт (една от основните причини да си взема малко отпуска), реших да напиша и нещо по-спокойно.

Преди известно време ми попаднаха Smallmanband (спомена ми ги Мариела), наричани понякога “Tool от Асеновград”. Не мога да кажа, че са на нивото на Tool (още не са се появили такива), но определено са доста добри, така като им слушам двата издадени албума. Приятна жица, гайди, има идея в музиката им, а вокалът им е сравнително добър/поносим. Бях твърде утрепан, за да им отида на скорошния концерт, който направиха в София, но па кой-знае, може пак да се появят наоколо.
(имат си и сайт – http://www.smallman-band.com/, който за съжаление сочи към myspace)

Връщайки се на темата с човешкия контакт, изглежда колкото повече съм уморен, толкова по-трудно понасям глупости. Във всяко парче информация, на което може да се попадне – било то музика, книга, епизод, tweet, постинг в блог и т.н. – може да се види колко мисъл е вложена и доколко то е шум и доколко – сигнал. В едни нормални дни, в които съм свикнал с темпото на работа и то е около нормалното, мога да се справя с бая шум, но когато наистина се натоваря, тази ми способност започва да изчезва, заменена от едно тъпо и елементарно вбесяване.
(алкохолът помага, но па пречи донякъде на работата).
Например тия дни около един спор бях седнал да прегледам нещата, пускани в twitter от една девойка и всъщност ми стана гадно – проблясъци на сигнал сред много, много шум (написах и нещо по темата и вероятно ще ми е обидена дълго време). Нарочно прегледах нещата в моя twitter и освен малко думи, които мога да изрежа на места, не видях нещо такова. По подобни причини хората, които чета в twitter от 96-97 в момента са паднали на 85 и вероятно ще намалеят още.

Винаги съм считал, че е по-добре да не напишеш нищо, вместо да избълваш първата безсмислена глупост, която ти дойде на главата. По случая имам любима фраза, “По-добре да те мислят за идиот, отколкото да си отвориш устата и да премахнеш всяко съмнение”. Също така от бая години съм открил, че да отделиш още 20-30 секунди, за премислиш това което пишеш и леко да го изчистиш не е нещо лошо и “унищожаващо импулсивността” или някаква подобна глупост, а просто минимално замисляне себе си и останалите читатели.

И да завърша с нещо хубаво – тия дни вече спокойно мога да кажа, че Lagavulin е едно от най-хубавите неща, които съм пил. Преди да сте помислили, че съм на нови лекарства, моля питайте погледнете article в Wikipedia по въпроса. Хубавото на контролирания алкохолизъм е че като пия (сравнително) малко, мога да пия по-свестни работи (и да намирам добри хора, дето ги доставят по домовете). 750ml на две-три седмици е далеч по-добре от 2 литра и нещо на седмица, както и да го погледнем.

(както писах преди няколко часа в едно писмо, след като половин час дъвках две изречения “отивам да проверя дали не са ми пораснали броколи вместо мозък”. Приемете това мое хипотетично заболяване като възможна причина да пиша по-зле от обикновено (доколкото е възможно))

Приключих книгата преди малко, но тоя post се пишеше в главата ми горе-долу от първите 20 страници, които прочетох. Първото нещо, на което искам да се спра (и на което по принцип се спирам последно) е начинът на писане на автора и по-специално – способността на автора да е максимално честен с читателите си. Лифтън още в увода обяснява как това, че е евреин има отражение върху цялото му изследване и върху разговорите му с хората – били те докторите-нацисти или оцелелите от лагерите. През цялата книга може да се види неговата гледна точка, но е ясна, изчистена и човек може да се абстрахира от нея, ако реши. В чисто професионалните му обяснения (цялата последна глава например, за психологията на геноцида) може да се види съвсем лесно чистата наука и ако има нещо отделно от нея.

Основна цел на книгата е да разбере как нацистките лекари – хора, на първо място лекари, положили Хипократовата клетва и влезли в тази професия, за да спасяват животи – са станали участници и извършители на масови убийства и различни медицински експерименти. Разговарял е с доста немски лекари, работили в лагери (някои от които след войната са съдени и лежали в затвора), оцелели затворници, както и една специфична група оцелели – затворници-лекари, които са се грижели за популацията в лагерите и са били по-близки до нацистките лекари.
Книгата отделя внимание на два “етапа” – единият е изобщо началната идея за “евтаназия” (в техния смисъл на думата – избиването на болни, за които нищо не могат да направят, по-точно психиатрични пациенти) и реализацията и в различни болници, а втория – за цялата машина за експлоатиране и избиване на хора в Аушвиц-Биркенау. Има много неща по темата за личното участие на докторите в убиването, за “дублирането” на личността (не съм сигурен, че терминът е такъв на български), за различните убийства – от селекцията на пристигащите – кои да ходят да работят и кои директно в газовите камери – до инжекциите с фенол в сърцето или експериментите.

Книгата си струва да се прочете. Най-малкото заради това, че през повечето време си задаваш въпроса “А аз какво щях да направя в тази ситуация” и заради неприятните отговори, които се получават…