татко Крокодил

Отпразнувахме нова година в ju.

Първата ми мисъл на другия ден беше “Ох.”.

Пихме, пяхме и се веселихме (аз си замъкнах баса и Voland не беше щастлив, щото беше успял досега през всичките години да не ме чуе как (не мога да) свиря). Има някъде много снимки, които може би не трябва да бъдат виждани от Internet-а. Толкова се напих, че чак останах да спя там и ме събудиха сутринта разни хора, дето бяха тръгнали да чистят (а котката изобщо не беше се опитала да ме притесни, което вероятно се дължи на спиртните пари, излъчвани от мен).

Прибрах се (с цялата техника), легнах си и сънувах комбинация от работа, 28c3 и doom2. Имаше моменти, в които бях на работа, говорех си с някой по някакъв технически въпрос и паузирах, защото в халюцинациите си застрелвах някакъв гад от doom. После помагах на някакво хлапе, което беше успяло да запали 5-6 машини с едно включване на мултицет…

Anyway, да видим какво ще ни донесе 2012. Моите късмети от баницата бяха “произволно число” и един, който не помня и който никой друг не може да си спомни… За сметка на това помня как на Жоро Русийчев му се паднаха “нова кола” и “нова работа” и предположихме, че ще става тираджия.

Update: Има някакви лилаво-червени точки по баса, май вино. Има и нещо разлято по стойката му…
Update 2: Протрил съм си пръстите и на двете ръце от дрънчене.

И малко равносметка, преди да седнем да гледаме 28c3.

Като за начало, в началото на тая година съм забравил да напиша някакви планове. Замислям се какво съм правил и голяма част ми се губи, та ще се ползват външни памети.

Като за начало, станах на 30 и ми се размина стандартното проклятие да се оженя, да имам деца и т.н.. Е, не се е разминало съвсем, има още два-три месеца, но съм близо.

Отказах се да се занимавам повече с водене на курсове във ФМИ (като мрежовата сигурност). Направихме един хубав курс, записахме го по възможно най-добрия начин (няма пропуснати лекции) и на мен тотално ми писна от студентите (най-вече тези, които идват само за оценката), бюрокрацията и изобщо идиотията във факултета.
Понеже нямам намерение да се отказвам от идеята с преподаването, мисля да правя един не-курс по системна администрация, за който още си чакам хардуера.

Отказах се да се занимавам с OpenFest. Още не съм събрал желание да напиша защо в подробности (понеже основно псувни ми идват в главата), а и не е толкова важно, в крайна сметка хората могат да се справят и без мен. Може и да успея догодина да направя лекция там, вероятно ще имам време (за разлика от тая година).

Прочел съм горе-долу същия обем книги като миналата година (според статистиката в goodreads миналата година са 138 книги и 44388 страници, тая са 124 книги и 44122 страници), въпреки една голяма дупка в последните няколко месеца. Май рядко пиша в блога за това, което чета, трябва да се стегна и да пусна малко такива постове.

Започнах да ходя в initLab и да се забавлявам с всякакви странни неща там (тагнати са ми в блога).

Със свиренето напредвам бавно, но не особено мъчително. Взех си и китара (за която не съм блогвал), най-вече около слушането на Kyuss и от време на време сменям инструментите, но определено басът ми е по-приятен.

Прекарах месец-два в изпитване на програмисти за един проект и открих как около 90% от тези, които идват от обяви за работа за нищо не стават. Усещането беше сравнимо с това да изпитвам студенти (малко като вица за приликата между студента и кучето).

Като цяло – не умрях, не се ожених, не се пропих. Мога да броя 2011 за прилична година :)

Странен сезон е. Сутринта валя, два дни подред пия, едвам намирам време да си свърша работата (не щото е много, а щото нещата се припокриват и има чакане) и съм пил вечерта, че да блогна.

Всички вероятно са чували какво е fizzbuzz, но пак да го кажа, накратко – задачка да се отпечатат числата от 1 до 100, като ако числото се дели на 3, вместо него се печата “Fizz”, ако се дели на 5 вместо него се печата “Buzz”, а ако се дели на 15 вместо него се печата “FizzBuzz”.
(това се дава на интервюта да се види дали човека изобщо може да програмира)

Оригиналното решение, което всеки може да напише на листче (говорим само за C) изглежда така:

for (i=1;i< =100;i++) {
	if (i%3==0) printf("Fizz");
	if (i%5==0) printf("Buzz");
	if (i%3!=0 && i%5!=0) printf("%d",i);
	printf("\n");
}

(което е почти същото на повечето езици за програмиране)

Оптимизираният вариант, който ми хрумна изглеждаше по следния начин:

int i,p;
char *s[4]= {"%d\n", "Fizz\n", "Buzz\n", "FizzBuzz\n"};
int s3[3]={1,0,0},s5[5]={2,0,0,0,0};

for (i=1;i<=100;i++) {
	p= s3[i%3] | s5[i%5]; 
	printf(s[p],i);
}

(накратко си избира максимално бързо format string-а, като се прави индекса му от два бита – единия за дали се дели на 3, другия на 5, след което се вика printf() с него и аргумента, а ако във format string-а няма “%”, то вторият аргумент изобщо не се гледа)

Методът с lookup таблиците е известен от зората на програмирането и е един от най-хубавите примери за time-memory trade-off.

Това решение няма branch-ове (т.е. if() и компания) в основния си код, но пък разчита на printf(), който не е особено бърз. На пиенето на Титов му хрумна, че може да се направи масив от функции, които да правят различните неща, но па на мен идеята за call и ret не ми хареса особено, за това се замислих и открих, че в C всъщност има масив от label-и. Съответно, ето извратено и максимално бързо решение:

int i,p;
static void *pos[4]= {&&digit, &&fizz, &&buzz, &&fizzbuzz};
int s3[3]={1,0,0},s5[5]={2,0,0,0,0};
char buff[2048];
char dgts[16]={'0','1','2','3','4','5','6','7','8','9','a','b','c','d','e','f'};
int buffpos=0;

for (i=1;i<=100;i++) {
	p= s3[i%3] | s5[i%5]; 
	goto *pos[p];

fizz:
	memcpy(&buff[buffpos],"Fizz", 4);
	buffpos+=4;
	goto end;
buzz:
	memcpy(&buff[buffpos],"Buzz", 4);
	buffpos+=4;
	goto end;
fizzbuzz:
	memcpy(&buff[buffpos],"FizzBuzz", 8);
	buffpos+=8;
	goto end;
digit:
	buff[buffpos++]=dgts[i/16];
	buff[buffpos++]=dgts[i%16];
end:
	buff[buffpos++]='\n';
}
write(1,buff, buffpos);

(т.е. както в предния пример имаме масив от format string-ове, тук имаме масив от позиции, на които директно можем да скочим. Също така не викаме никакви външни функции (memcpy се inline-ва и е от едни по-бързи инструкции) и единствения branch, който имаме е за for() (който също може да се избегне с една lookup таблица и едни goto-та, ама това вече ще е гадно)

Човек, способен да напише подобен код на интервю вероятно трябва да го пратят в Карлуково.

Ако на някой му хрумне нещо по-забавно, да пише :)

Update: Оптимизация – да се изместят p3, p5 и dgts като глобални променливи, понеже ако са във функцията, компилатора ги прави на много mov-ове.

Днес на ИББ изскочи една интересна тема, за която май пак е време да пиша.
(темата беше провокирана от това клипче и най-вече от музикалните инструменти в него)

Преди около 3 години си взех бас. В началото бях адски зле, после много зле, сега може би стигнах до нивото на адски много зле (има кило записи някъде, мислех си да направя един текущ на нещата, които горе-долу докарвам, но звуковата ми карта за записи е в initLab в момента, а аз съм достатъчно пиян да пропускам струни и прагчета). Двете оправдания защо го направих са “криза на средната възраст” (не минава, щото май не съм стигнал дотам) или че съм си взел голям инструмент да компенсирам за други неща (това успява да мине пред незапознатите :) ).

Всъщност, основната причина да си го взема беше звукът. Китарата (въпреки, че имам и такава) си остава за мен някакъв лек, детски инструмент – близки, тънки струни, никакво задържане на тона (колкото и да е добра) и липса на усещането, което баса докарва – като го държиш, вибрацията на струните се усеща в тялото, като цяло обратната връзка е пряка и доста силна.
За това имам и колебания дали някой искам да си взема контрабас или upright bass, да видя какво е.

Също така музиката, писана да звучи добре на бас просто звучи по-добре и усещането от това най-накрая да успееш да я изсвириш е невероятно. Два страхотни примера са “Orion” и “Anesthesia” на Metallica (второто съм го слушал и като малък, но май чак сега успявам донякъде да разбера колко е красиво). Други примери могат да се намерят в Tool (“Schism”, който още не мога да свиря, “46&2”, от което докарвам части), или в много простите неща на Offspring, например “Gotta get away” или “Change the world”. А ако на някой му се прииска нещо по-злобно, може да пробва “Killing in the name of” на Rage against the machine.

Изобщо, правенето на нещо със собствените ти ръце, особено нещо толкова лесно усещаемо като музика е нещо, което всеки трябва да пробва поне веднъж. Не е задължително да кара хората да го слушат, може просто да му се радва.

Чета “Spy Files”, последния release от WikiLeaks и се чудя как да се чувствам.

В началото си мислех да напиша нещо по темата за това каква отговорност трябва да се носи при правенето на тези неща, продаването им (особено като се погледне офертата на Amesys за Либия) и прилагането им. Никак не вървеше, та се зачетох в документите по-подробно и попаднах на набор каталози на Elaman (които mirror-нах при мен, че са 124MB).

Четенето им е почти като да четеш ужаси. От една страна те хваща параноята, че тия неща може да ти ги приложат на теб, от друга страна обаче има такива невероятни играчки, че чак ти потичат лигите. Комплекти за отваряне на ключалки и сейфове, детектори за радиоизлъчване, лазер и инфрачервени лъчи, заглушители за същите, дребни ръчки осцилоскопи и спектрални анализатори, системи за гледане през стени (да се проследят кабели и т.н.), подслушващи системи за сателити, разпознаване на глас, кой говори, на какъв език говори и т.н., и т.н.. Ако вярвах в Дядо Коледа, щях да му пратя тоя каталог…
Не съм фен на разните генерални подслушващи неща, анализирането на трафика и връзките между хората и ги намирам за гадни, но останалото всъщност е … готино.

Пиша това, за да отбележа, че всъщност съм ужасен човек и такива като мен ще унищожим света. Забавлявайки се.

Много хора пишат за гласуването, Ясен е писал защо не е толкова страно да не се гласува (и си е прав), та може би остана някой да каже какъв е смисъла от наказателният вот.
(както обикновено, това е моя теория в неясно-колко-пияно-състояние)

Смисълът на наказателният вот за текущите избори е прост – внушаване на страх в настоящата власт. Тези избори (особено президентските) винаги са били използвани, за да се оцени колко добре са се справили хората на власт в последните две години и доколко народът е щастлив с тях. Съответно в едни граници резултатът би трябвало да се тълкува, че не се справят достатъчно добре и трябва да се стараят повече.
В този тип разсъждение има няколко бъга и corner-case-ове:
– ако подкрепата им е твърде ниска, може да се откажат да заработват каквото и да е и да приложат scorched earth стратегията, т.е. да измъкнат колкото им е възможно и да избягат;
– ако се смятат за достатъчно велики и че могат до следващите парламентарни избори да убедят/излъжат хората или да hack-нат закона по темата;
(под-случай на това е обявяването на диктатура)
– ако използват тези избори и резултатът им за договорка с други партии и пак да си осигурят подкрепа.
(и вероятно още няколко, които пропускам)

Накратко, не хората трябва да ги е страх от властта, а властта от хората. Някой вероятно би спорил, че страхът не е продуктивно чувство, но останалите биха отвърнали, че друго май не действа в нашата обстановка.

(изглежда (поне по новините, които чета и оплакванията на разни неприятни хора), че тези избори ще успеят да намалят ефектът от старите секционни hack-ове, като автобусите с гласуващи и купуването на цигански гласове. Това ще е доста по-интересен ефект и резултат от генералният кой точно за какво са избрали)

(а за кого ще гласувам, дали ще гласувам и дали ще огранизирам преврат също не е интересно. Най-малкото всеки трябва да го решава сам за себе си.)

Скъпи програмисти,

Днес, дебъгвайки поредният проблем, причинен от вас, реших, че е крайно време да обясня нещо животоспасяващо. Животоспасяващо, защото ако го следвате, шансът да ви издебна в тъмна нощ и да ви заколя намалява сериозно.

В общи линии са две неща.

Едното е болестното ползване на framework-ове и други подобни нива на абстракция без реален смисъл. Примерни такива бози има на много места, на мен едно от най-омразните ми е cakephp (вероятно понеже с него съм се борил най-много). В повечето случаи нещо, което спестява 10% от вашето писане за сметка на едно огромно мазно средно-рядко лайно, което 1) стои във version control-а, 2) прави проследяването на действието на кода един порядък по-трудно и 3) е нещо, което не може да се update-не лесно (което ще обясня след малко) не си струва. Нито за вас (щото ще ви е по-трудно да намерите проблемите, които сами сте си създали), нито за мен, докато се опитвам да го подкарам или мигрирам, нито за който плаща. Just say no, и пишете кода колкото се може по-близо до естествената му среда – системни библиотеки, стандартни драйвери и т.н..
(друг пример е начинът, по който request-tracker ползва база данни и заявките от типа на “SELECT main.* FROM table1 main, table2 b …” и невероятната плетеница от callbacks, които са направили).

Второто нещо е, че външните библиотеки не са ваш проблем, ваша работа, ваша отговорност и по НИКАКЪВ начин не са от нещата, които трябва да се набият във version контрола, освен ако не поемете пълна отговорност да ги поддържате. В противен случай оставете работата на хората, които разбират от upgrade-и, миграции, системата на която работи софтуера ви и т.н. и не им създавайте допълнителни главоболия. Не ви е възможно да следите всички security update-и, всичките несъвместимости на стария lib с новите среди, а авторите на тия неща се справят доста добре с правенето на нещо, което да е backwards compatible (т.е. да работи с ужасът, който сте накодили) и същевременно със средата, в която оперирате.

Благодаря за вниманието.

(за тези, които ще ми обясняват колко са прекрасни тия framework-ове – аз мигрирах един магазин от cake на чисто php (дето не ставам за програмист) и излезе доста по-кратко и по-изчистено)

В последните дни на два пъти попаднах на хора, които казваха неща от типа “трябва да си махна X от компютъра, за да не се разсейвам и да върша работа”. Смятам това за лоша/глупава идея, по следните причини:

Като за начало, нещата, които искат да махнат не са прекъсвания, т.е. не им отвличат сами вниманието, а те сами трябва да си ги погледнат (пощата, rss четеца и т.н.). Това автоматично значи, че го правят сами, тяхното желание за разсейване ги води и проблемът не е външен, а вътрешен. Колкото и да си режат нещата, с които могат да се разсейват, те винаги ще намерят нещо друго (например да гледат в една точка в стената, или да пропишат стихове, или някоя подобна глупост).

Също така, ако човек има желание да си отвлича вниманието, това в общи линии значи, че нещото, което върши не му е интересно. Насилването да се върши скучна работа по принцип не води до особено добри резултати. По-добре да се отклоним малко, да направим нещо друго и после да се върнем към задачката, като другото ни писне. Аз лично в такива случаи гледам да правя по няколко неща и просто да сменям едната работа с другата, за да си почивам.
Има задачи, които не се поддават на този вариант – дадоха ми пример с писането на документация за завършен проект. Нямам добра идея за тях, освен да се измисли някакъв hack (например за документацията – да се пише по време на проекта, като почивка от самото подкарване).

Понякога трябва и да се почива от някаква работа, или просто да се прочисти главата (като се забием някъде) и тогава разсейванията вършат тази работа – дават възможност на мозъка да спре, да почине и да сдъвче на заден план проблема. На мен са ми хрумвали решения на проблеми, докато чета книга, която няма нищо общо.

Имам и едно много хубаво сравнение за тая практика, да се самоограничаваш насила, за да се подобриш – в “Архипелага ГУЛАГ” на Солженицин има в една глава описание как като преминеш през лагера, характерът ти се закалява и се получават други различни подобрения на човека (ако оцелее, и като не броим съсипаното здраве). Така по същия начин човек няма проблем да се научи на дисциплина, като иде я до Северна Корея, я някоя друга държава с подобен режим (или може да ходи в казармата, може би още имат подходящо обучение). Накратко, прекрасна идея за мазохисти.

В крайна сметка всичко е въпрос на собствена мотивация и желание.
(същите такива мерки са много популярни сред мениджмънта на разни фирми, понеже не могат да си мотивират хората. А ако човек сам не може да се мотивира за нещо, което всъщност иска да свърши, значи вероятно изобщо не трябва да го прави)

В някои моменти съвсем си губя вярата в човешкия род и си казвам, че трябва да спра да чета новини. На моменти ме плаши тоталната неадекватност, проявявана от всички.

Всичко започна с новината за убитата млада жена в Борисовата градина (на 28 години не може да се каже, че е момиче). Първата ми мисъл беше, че ще ми е проблем да се разхождам там по нощите вече, щото ще се вдигне шум и т.н..

Първите неадекватни реакции бяха на различните медии, които започнаха да си измислят какво ли не – била клошарка, била изнасилена (последното после СДВР го отрекоха). Част от измислиците плъзнаха и по други места, та се наложи в различни сайтове да се обясняват подробности за жертвата.
От полицията и т.н. органи последва втората неадекватна реакция. Не се чу абсолютно нищо, а на журналистите, които са се опитвали да разберат някаква информация, не са казали каквото и да е (пример с Капитал (които явно са имали проблем да намерят кого да попитат)). При условие, че това е убийство, в центъра на София (град с над милион човека, в който са около 20% от населението на България), на място, където голяма част от града води децата си (или те ходят сами), по време на концерт, когато там има много хора и би трябвало да има засилени мерки за сигурност, мълчанието не е злато, а малоумие.

След като се вдигна вой във facebook и т.н., се появи следващата неадекватна реакция – народната, част от която гледах из форумите на Дневник. Призиви от типа “да сложат камери”, “да се освети цялата градина”, “да се затваря след 23:00”, които освен, че са практически неизпълними и гонят идеята на полицейска държава, пак няма да помогнат (има кило изследвания за това колко НЕ помагат камерите, например в Лондон, където са навсякъде, осветяването на цялата гора е практически неизпълнимо, а затварянето е мярка, по-подходяща за щрауси). Предотвратяването на такива престъпления е ужасно сложна задача (и практически неизпълнима даже в изцяло полицейска държава) и подобни мерки ще бъдат ненужни разходи (и тормоз) на наш гръб.

СДВР довършиха списъка с неадекватности, като дадоха пресконференция днес и обясниха как ще са двойно повече патрулиращите екипи – преди са били по един дневен и един нощен от по двама полицаи, сега ще са по два. В държава с едно от най-големите количества полицаи на глава от населението, ще се отделят още 8 човека (смени и т.н.), за да се патрулира цялата Борисова градина. Както казаха доста хора, вероятно ще патрулират кебапчийниците – аз лично от многото си разходки из градината съм виждал полицаи само няколко пъти…

Не мога да си обясня, толкова ли беше трудно СДВР да направят пресконференцията още на следващия ден (или дори в понеделник), да кажат – да, работим по въпроса, разпитваме, ще го хванем и т.н., вместо да се мотаят до петък (цяла седмица!) и да показват една тотална неебателност по темата. Не виждам с какво точно могат да се оправдаят.

Ето една от причините, поради които пия.
(май има и още примери за неадекватни реакции, но на мен тези ми идват твърде много и ще се спра)

Събират ми се интересни мисли в главата около последните книги които чета… Като почнем от Лифтън, минем през учебника по психиатрия, “The psychopath test” на Jon Ronson, “Snakes in Suits” на Robert D. Hare и Paul Babiak и стигнем до разни разговори на маса за правилното мотивиране на хора (т.е. че не се наема търговец, който не му се плаща и някаква комисионна от сделките, например).

Катализаторът на това писание беше цитат от “Rule 34” на Чарлз Строс:
“The European Parliament responded by focusing on corporate governance. If corporations wanted to be legal citizens they could damned well shoulder the responsibilities of good citizenship as well as the benefits. Social as well as financial audits were the order of the day. Directives outlining standards for corporate citizenship were drafted and a lucrative niche for a new generation of management consultants emerged – those who could look at an organization and sound a warning if its structure rewarded pathological behaviour.”

Първата ми мисъл беше, че това звучи силно оптимистично, после реших да си структурирам малко мислите по въпроса.

Един много лесен и опростен начин да си обясним и донякъде предвидим действията на даден субект (ще говоря основно за юридически такива, но то важи и за физическите) е да си изясним целите и желанията му, т.е. към какво се стреми. Съответно, един от удобните начини да се модифицира нечие поведение е да се влияе там.

Ако тръгнем да преценяваме поведението на дадена корпорация (голяма фирма и т.н.), ще открием как поведението им много зависи от това какво точно представляват и какво ги движи. Нека за начало да вземем предвид някоя достатъчно голяма мултинационална корпорация, в която вече не са останали хората, които са я създали, търгува се публично и целта и е буквално “Maximizing shareholder value” и с това е пряко обвързано възнаграждението на управляващите субекта.
Т.нар. “shareholder value” е странен термин, който в общи линии се измерва с цената на акциите на пазара (стабилността и т.н. са неизчислими фактори). Това може да се постигне по различни начини, но основно е важно доверието на пазара в момента, което се манипулира чрез различни средства, част от които са етични, друга част не, трета – тотално незаконни.
(тук си струва да се отдели малко време и да се прочете за Enron, Worldcom и разни други случаи на максимизиране)

Съответно, ако имаме един субект с такава единствена цел, той би правил всичко възможно, за да я постигне и би се борил и срещу всичко, което го ограничава. Понеже не може субектът да бъде окачествен като психопат или че има анти-социално разстройство на личността (понеже в DSM специално си пише “не може да се смята, че се страда от такова разстройство, ако това е нормалното поведение за културната и обществена среда, в която се намира субектът”), просто ще цитирам една от групите признаци на личностни разстройства – тази за антагонизма.
(по едно такова съвпадение, много от тези признаци се водят за основни в психопатичното личностно разстройство, описано от Cleckley в “The Mask of Sanity”, една от първите книги по темата)

Т.е. имаме структура без стандартните контролни механизми, които има един човек, за да живее в обществото – съвест, peer pressure, възпитание (позитивно или негативно), страх от силови структури, желание за по-добро съществуване на всички (което ще помогне и на него) и т.н.. Не съществува причина за социално-отговорно поведение, съответно всичките подобни прояви на тази структура/субект трябва да се разглеждат като последствие или от силов натиск, от възможност да се облагодетелстват допълнително (много фирми оправят две-три пейки в някоя градинка и си слагат реклама на тях), или от странно действие на един или няколко човека отвътре, които прокарват собствена такава идея.

На теория би трябвало да има контролни механизми за целта, но повечето от тях имат подобни проблеми като на една корпорация. Като за пример ще дам една серия на темата за ревизорите и как реално те се опитват да максимизират своя бизнес и печалби, губейки основната си цел.
В по-малките субекти съществува индивид с достатъчно власт, чиято съвест играе такава и на целия юридически субект и предпазва от правенето на сериозни измами (поне в доста от случаите), но това от своя страна се води лоша бизнес практика.

Същото може да се наблюдава в политиката – основната цел на политиците е властта (придобиването, задържането и възползването от нея), и не си струва изобщо да бъдат преценявани действията им от друга гледна точка (освен може би “кой им плаща?”, но то е близко). Патологичното лъжене, манипулирането и липсата на съвест са едни от най-ефективните методи за събиране на влияние и използването му (което е силно очевидно, ако се направи едно сравнение между действията и думите на голяма част от политиците).

(
Като първо отклонение от темата, PR като идея е измислен като систематизация на патологичното лъгане и повечето случаи, които Cleckley описва биха били перфектни PR-и, ако можеха да се заемат сериозно с това. Примерен цитат за един такъв пациент, който заключвал и биел жена си:

“In discussing the first wife’s accusations of such conduct as this, Stanley usually brushed them aside as a typically feminine and somewhat ridiculous exaggeration of some minor disagreement. When confronted with undeniable evidence to the contrary, he admitted having taken mild physical measures to influence her, saying that he “just couldn’t stand her screaming and bawling,” This habit of hers, he said, made him lose his temper. When it was emphasized to him that her weeping and outcries did not precede the beatings but occurred only after the beatings began, he showed very little response. Apparently he felt that this crucial point was not sufficiently important to argue about and seemed to dismiss it without further thought as something virtually irrelevant, or at most a trifle.”

Ето и цялото описание на пациента.
)

(ако някой иска, може да си направи паралел и с държавната администрация)
(съответно, допълнително може да се погледне аргументът на Чарли Строс против силния изкуствен интелект).

Има нужда от преразглеждане на целите и метриките. Не може например да се набие гола метрика на полицаите за разкрити престъпления – това води до отказ да се образуват дела по различни случаи, които считат за трудни (за съжаление не мога да цитирам един пример, който ми разказаха наскоро, пак по любимата на всички тема с детската порнография). Не би трябвало да има възможност да съществуват структури с антисоциално поведение и цели и да им се дават близки до гражданските права.

Не знам за вас, но на мен ми е писнало 99% от това, което чувам от различни юридически и държавни субекти да е шум, изкривяване на истината, сплашване и откровена манипулация. Решенията са или да се ядосваш през повечето време, или съвсем да не ти пука, и не знам кое от двете е по-лошо – първото съкращава живота, второто съкращава свободите и щастието му.

Няколко пъти подред блогнах трезвен, стига толкова.

София е най-хубава през лятото. Има достатъчно зелени места, много деца са изритани в посока баби и дядовци, много хора са на почивка, останали са разни веселяци и изпаднали типове като мен.
(през август ще е най-изчистено)

Ходих да вечерям в Дивака (тешеката глава в шкембе е нещо страхотно, хората, дето не ядат карантии не разбират), след което се замислих да си хвана ли метрото или да се прибера пеша. Понеже ми бяха споменали, че имало някакво голямо черво около езерото Ариана (което реших да проверя, преди да пратя chervarium да му се радва) реших да е пеша, взех си една бира за из път и тръгнах през парка.

Борисовата градина по това време е странно място. Ако човек не се притеснява от всякаквите странности (като мен например) мястото е много приятно и доста весело. Спрях се до езерото с лилиите да послушам някакви хора с тъпан и тромбон, заради които през останалата част от пътя си мислех 1) откъде мога да си намеря софтуер за симулиране на барабани и 2) някакви ритми, които не мога да напиша.
(май намерих нещо по темата, утре ако не ми е умряло желанието може да пробвам разни неща)

Та бирите, изпити по пътя (отклоних се към Плиска да си взема още една (имаха само Загорка и Ариана, нямаха Staropramen, гадове)) и всичките тия мисли доведоха до това, че вървейки към вкъщи засякох Digger, който се прибираше и вървеше в обратната на моята посока. Което беше странно, щото живеем в общи линии в съседни блокове… Оказа се, че леко съм се объркал и не съм от страната на квартала към реката, а другата, и блокът който виждам, е с пощата, не другия жълт. Накратко – изпих три бири и се загубих в квартала, в който живея.
(това разбира се се дължи на това, че бяха само три бири. Ако бях се напил като кирка, или щях да се прибера с такси, или автопилотът щеше да ме прибере без никакви проблеми)

Сериозно се замислих обаче, че след китарата и баса следващия инструмент трябва да е тъпан. Не знам обаче след това съседите дали ще ме изселят или разстрелят.

Днес видях поредното оплакване от липсата на обективност на медиите в България. В същото време Яна е пуснала анкета по темата, та ето малко и от мен.

(като предварителна информация, аз от българските online неща чета редовно само Дневник и Капитал, от време на време и каквото ми пратят. Не вярвам на нито едно напълно, ама имам някаква идея кой ги притежава (а и то си проличава доста добре на моменти). Не гледам телевизия, не чета вестници, не слушам радио освен ако не съм принуден).

Като за начало, изцяло обективна медия няма, няма как и да има – никой не би говорил против собственика си/този, който му плаща (например рекламодател), всички имат различни идеи какво е важно и какво не е и разбира се, получаването на точна информация не винаги е лесна задача. Така че, ако някой иска точна и пълна информация, може да пробва следните методи:
– да чете оригинални източници, да се рови сам, да корелира информация и т.н., и ако му остава някакво време от това, да спи.
– да изчака около 50 години и да чете какво пишат историците (по-добре би било да изчака 100, ама медицината май още не е напреднала достатъчно)
– да приеме, че съвсем точна информация няма как да се получи, и чрез комбинация от няколко медии, критично мислене, цинизъм и малко параноя да се опита да си изгради мнение за достатъчно важните неща.

Българските медии, разбира се, са трагедия. Аз ги деля на няколко вида:

1) такива, които се стараят да са честни и им се промъкват малко глупости (и отбелязват кои статии са платени) (хубав пример е Капитал (сигурно защото собственикът му гледа да не се налага изобщо да се пише за него), може би и Биволъ (който не чета редовно, но изглежда ок) )
2) такива, които прокарват определена политика/линия на собствениците си и може да се използват като ветропоказател (като “Стандарт”)
3) шумогенератори (не знам как се казват, виждал съм да ги четат хората, всякакви безсмислени статии кой с кого спал и т.н.)
4) комбинация от 2) и 3) (bTV)
(може би има и други комбинации, не съм попадал, но не съм и търсил)

Прилична част от проблемът при нас е, че никога не сме имали свястна журналистическа традиция (имали сме тук-таме някой свестен журналист, но иначе генералната традиция е била да са политически подчинени, още от 1878 насам. Има малко подобрение след 1989та). Разследващата ни журналистика може да се похвали с 3-4 човека сумарно, преподаването на журналистика по това, което съм чувал не струва, а като си погледна какво пишат журналистите в моята област и направо ми идва да се гръмна.
(сериозно, повечето IT журналисти вероятно и в “Шок” няма да ги вземат…)

Много би ми било интересно да видя доколко хората вярват на новините по телевизията (аз почти автоматично почвам да си мисля “глупости” в рамките на първите 5-6 изречения), и доколко по принцип хората вярват на журналистите. Анкетата на Яна е някакво начало, ама е в много ограничен кръг от хора…
(а разбира се, колко трябва да се вярва на агенциите за социологически проучвания е един още по-весел въпрос…)

Понеже няколко човека се зачудиха какво става с мен (дали някаква нещастна любов не ми е отровила живота и т.н.), кратко обяснение:

Миналата сряда (25.05) сутрин си докарах припадък. От една гледна точка не беше чак толкова страшно (не успях да си извадя ръката), но си има остатъчни ефекти (като дереализация и т.н., почти като усещането след като човек се събуди от кошмар). Чух се с доктора, обяснено ми беше какво да пия/ям и така, в рамките на още седмица-две съвсем би трябвало да се оправя.

(а аз ползвам блога да си отбелязвам тия събития, би трябвало да се случват максимално по веднъж годишно)

Преди време ми се учудиха, че не ми е хрумнало да напиша нещо по темата за кръщаването на машини.

Темата е доста обширна и почти религиозна (поне според начина, по който хората спорят). Има две основни течения – функционално и човечно.

Функционалното е най-често срещано при мрежите – там всеки интерфейс на router се кръщава с име и положение (например te5-2.ny1.us.iptransit.com – 10-гигабитов втори порт на пети слот на първи router в Ню Йорк в САЩ). При сървърите се ползват подобни функционални имена, най-вече когато има твърде много машини за наименуване (например, в един от последните мои всички web-ове бяха wX (X от 1 до 20), базите данни dX (без централната, която си беше dm) и т.н.). Много често се срещат имена като db1 и db2, понякога и по-функционални (dbmaster, dbslave). Редовно хората си кръщават router-а вкъщи ‘router’ (както и аз съм направил).

Далеч по-интересен е човечният начин, стига да се прави правилно. Там има няколко под-течения…

Едно от най-хубавите неща, които могат да се срещна из книгите, филмите и т.н. е изграждането на характера на героите. Това и прави възможно кръщаването на машини с имена на различни герои, понеже можем да пренесем някаква част от качествата на героя върху машината и очакванията ни за нея.

Тук имам ужасно много примери:
Работната ми станция вкъщи се казва lain (от Serial Experiments Lain). Мисля, че е едно от най-хубавите имена за desktop машина, който не схваща защо, определено трябва да гледа anime-то (около три пъти, щото е много трудно да се разбере от първия).
Текущия ми лаптоп се казва shrike, на героят от цикъла за Хиперион на Дан Симънс – трябваше ми име за достатъчно мощна нова машина. Предишният се казваше lyra, като героинята от “Тъмните му материи” на Филип Пулман – лаптопа имаше такъв виж, че ми трябваше нежно женско име. По-предишния (реално първия ми) се казваше woland като от “Майстора и Маргарита”, понеже имаше по-мрачен вид и се ползваше за контролиране на всичко наоколо.

marla беше кръстена на Marla Singer от Fight club, докато с Боян търсехме подходящо име – женско, и да ни се вижда подходящо и на двамата.
cassie беше кръстена на Cassie Ainsworth от Skins – дребна, слабичка машина, не съвсем сигурна (както има само един диск), могат да я ползват много хора за много проекти. Машината не е наследник на marla, просто дълго време си търсих сървър, който да кръстя така :)
(има сериозна причина много сървъри да се кръщават с женски имена, на принципа на стария лаф “Сървърът е като женското сърце, винаги има място за още някого” (да, изяжте ме, феминистки))

Пример за машина, която е кръстена на външния си вид е zver.fsa-bg.org (ето няколко снимки), понеже тежеше около 50кг и носенето си беше прилично упражнение.

Иначе има други naming convention-и, при които просто се избира име, като да харесва на хората. Например Велин има навика да отвори списъка с имената на героите на Толкин (“Книга на имената на Арда” или нещо такова) и да избере от там (беше се пробвал да използва същия метод, когато негови колеги го питали как да си кръстят бебето…). Не може да се отрече обаче, че lugburz, grond или orthanc са добри имена…
Изобщо големите фентъзита са страхотен източник на имена. “Песен за огън и лед”, “Мечът на истината” и най-вече “Малазанска книга на мъртвите” (с нейните около 800 различни (и развити героя)) може да се ползват спокойно и в огромна фирма и пак да не се получат повторения. “Малазанската книга на мъртвите” особено позволява групирането им по раси, по армии, взводове и изобщо дава възможност да се изгради много удобна именна структура (например да се кръсти backup сървър-a “hood” по името на бога на смъртта там).
По подобен начин бяха кръщавани малко машини в securax. Отначало бяха кръстили един сървър nicotine, което доведе до машини, които се казват cocaine и morphine. Това доведе до много весели случки, например да се возя в едно такси, да обяснявам по телефона “и извадете кокаина”, а таксиджията да ме гледа уплашено.

Имам няколко имена, за които още не съм намерил на какво да ги дам, та – може да си харесвате от тях:
(тук няма да включвам големите фентъзита, ще заемат ужасно много място)
river (River Tam от Firefly и Serenity). Малко, красиво и много опасно/мощно създание.
ayaan (Ayaan Hirsi Ali, писал съм за нея).
kvothe (главният герой от The Kingkiller chronicle на Патрик Ротфус). Също така от там имаше и едно дърво – Cthaeh – което знаеше всичко, можеше да вижда в бъдещето и се стараеше да върши максималното възможно зло, чието име би било перфектно за Oracle или подобна база данни.
shinji (на героя от Neon Genesis Evangelion) е перфектно име за най-калпавото парче хардуер, което имате.
sethra (Sethra Lavode от книгите на Стивън Бруст за Dragaera). От там и Morrolan е хубаво и подходящо име.
vimes (всъщност, цялата Анкх–Морпоркска стража).
rorschach (от “Watchmen” на Alan Moore) би бил хубаво име, но е доста гадно за изписване и по-скоро не го препоръчвам.

Ако някой се сеща добро име, може да пише :)

(интересно как Стивън Кинг почти няма подходящи герои. Може би всички от “То”, или тия от “Тъмната кула”, но не мога да се сетя за нито един – нямат и особено запомнящи се имена. Важи и за доста други доста добри автори.)

Има прилично количество неща на тоя свят, които ме дразнят, но неспособността да приемеш реалността е измежду първите. Вероятно е по-лесно да се прочете статията за denial в wikipedia и връзките от нея, но реших, че е по-удобно да дам няколко илюстриращи примера, които ми се мотаят в главата.

Първият пример е от книгата на Робърт Лифтън за нацистките доктори. Нямам достатъчно добър цитат, но в общи линии ситуацията е следната – един от докторите в Аушвиц, който е отговарял за въдворените в лагера, имал е участие в някои от нещата (отказал е да участва в селекцията на новопристигналите – кой отива директно в газовите камери и кой в лагера), но като цяло се е старал да не върши лоши неща (с приличен успех), не може да приеме изцяло нещата, които е правил тогава. Реално има малко неща останали в него от дните, когато е бил лагерен доктор и по някакъв начин не признава/приема всичко, което се е случило тогава, за да може да живее със себе си.
(16та глава на “The Nazi Doctors” от Robert Jay Lifton, “A human being in an SS uniform: Ernst B.”)

Вторият е пак от книга, тази за Белене на Стефан Бочев. В нея има една черта, която той е описал като присъща на българския народ, но е по-скоро общочовешка – как смятаме нещото, което ни се иска за истина и единствено възможно минало и бъдеще. Имаше няколко негови примера, но този, който съм запомнил (моето копие не е в мен в момента, а и си беше цяла глава по темата) беше как Атанас Буров в един момент на някакви разговори обяснявал как винаги трябва да се пазим от СССР и да действаме против тях (някъде около 1943), а при наближаването на 1944 (не съм сигурен точно за датите, бяха с около 9 месеца разлика) обяснявал как трябва да дружим със СССР и че той ВИНАГИ това е казвал.

В реалния свят е още по-лесно да се намерят примери.

Най-често срещаният пример е в края на всяка една връзка, как всеки обвинява другия (или в редки случаи някои хора обвиняват само себе си), като реално (почти) винаги вината е на двамата. Трябва доста алкохол и говорене, преди хората да приемат тоя (сравнително елементарен и очевиден) факт.
Изобщо, връзките м/у мъже и жени (нямам много наблюдения в/у останалите) са неизчерпаем източник на психологични проблеми и прояви на малоумие, на моменти си мисля, че основната причина да има продължение на човешкия род са случайните бременности.

Следващия пример е от две части. Първата е религията, неспособността на хората да приемат възможността, че няма някаква висша сила, която да дава висш смисъл на живота, да “бди” над нас и т.н. (което е още по-глупаво заради факта, че дори да я има във вида, в който религиите я описват, тя пак няма да има значение за реалния живот). Тя се е комбинирала с втората част – това, че ни е трудно да приемем липсата на близките ни хора след смъртта им, и за това измисляме всякакви варианти те да продължат да съществуват (задгробен живот, призраци и т.н.).

Не виждам нужда от повече примери – ако искате такива, може да потърсите в двете книги на Насим Талеб (“Надхитрени от случайността” и “Черният лебед”), има много такива как хората измислят зависимости, шаблони и обяснения там, където ги няма или са тотално погрешни.

И при толкова описания в литературата и в реалния свят (и особено на безсмислеността му), хората продължават с отричането, вместо да отделят няколкото нужни минути/часове, за да си изяснят как стоят нещата. Може би трябва да се преподава в училище?
(Уж се преподава логика, ама поне при нас нямаше нищо такова)

Много интересно се комбинирана няколко книги, статии и събития от последните месец-два.

Днес довърших книгата на Василий Митрохин (заедно с Кристофър Андрю), бивш архивист в КГБ, който около 1992 успява да се измъкне от Русия с няколко кашона бележки и преписи от документи, датиращи от 1930 до “напускането” му. Разкрива доста интересни неща (особено свързаните с полската “Солидарност”), но това писание беше провокирано от описанието на т.нар. “активни мерки”.

В книгата има няколко подробно описани примера, например теории около убийството на Кенеди или това, че вирусът на СПИН бил измислен от американците (малко повече подробности има в статията в wikipedia).

Следващото забавно нещо беше статия в wired за система за наблюдаване на действията на хората, така че по поведението да хванат следващия leaker. Нещата много напомнят на наблюдаващия голям брат от “1984”, както и още нещо, от “Последната република” на Виктор Суворов.
Леко перефразирано, става въпрос за това да питаме човек на улицата как, след като сме направили прекрасно общество, с обща собственост и т.н., хората бягат, какво да правим (не може да ги оставим да избягат, защото без тях няма да го има обществото). Повечето почват да предлагат мерки като затваряне на границите, наблюдаване на хората и какво ли още не, но никой не се сеща да запита “А защо бягат?”.

Последното нещо беше публикуването на нецензурираната версия на един от документите от cablegate – докладът на американския посланик за престъпността в България и “отговорът” на някакъв средно некадърен PR от тоталитарни времена.

Нека сега добавим и двете класически книги – “1984” и “Brave New World” в кюпа.

Оставяме да се вари на бавен огън и отиваме да си поспим.

Будим се в един свят, в който личният живот изглежда като в “Brave New World”, а работния/корпоративния – на “1984”, като леко се преплитат.

Няма лични тайни. Няма истина, има пропаганда. Няма критично мислене или място за съмнение, има “entertainment”.

За това ни трябват wikileaks. Както и openleaks, balkanleaks, *leaks, каквото там има. Те са едно от малкото неща, които могат да изравнят малко ситуацията – когато противникът знае тайните ти и ти неговите, нещата са по-добре отклкото ако само той знае твоите. А честно казано, в съществуващата ситуация всяка корпорация, всяко правителство и всяка държавна институция са си жив противник.
Не изглежда и да вървим обратно към общество, в което може да се разчита на личната тайна.

(забавното е, че всъщност ако нещата бяха по открити и нямаше толкова много безсмислено засекретени документи, хората щяха да са наясно с това в каква гадост се забъркват и нямаше да се случва изобщо тоя тип хора, които искат да leak-нат документите изобщо да отиват там)

“Do you want to change the world?”
“Yes, of course.”

Накратко за снощи, че трябва да бягам към едно събиране на ФОП…

Ходихме пак на “Донеси ми главата на принца 2”, после отидохме да допием в Тукан и да слушаме “Odd crew” (които бяха забавни и ми докараха болки в куфелния мускул). По някое време седнах и написах това отдолу, а го публикувам сега, защото 1) снощи нямах сили, 2) за да не се счита, че само пиян мисля такива неща.

(а сънувах как няколко интересни човека са ми на гости, включително Николай Генчев, носеше си копието на “Васил Левски” с някакви допълнителни негови корекции)

И така:
Не съм полицай, господин пиян…

Тая вечер запознах две девойки, да ги наречем девойка И. и девойка Я.
Едната е най-здравомислещата жена, която познавам, другата е най-интересната.
Обсъден беше въпроса как могат да бъдат комбинирани двете, за да се спаси човечеството. До тук вариантът е да се оженят, да си направят деца и да ги съберем (което ми напомня действията на Бене Гесерит в Дюн…).
Червото каза, че няма хубав начин да ги комбинираме двете директно, което значи, че ще трябва да правим експерименти. Това е малък проблем, понеже може да се получи ситуация като в “Пришълеца 4” със стаята с клоновете, като последния просто повтаряше “kill me”, което май не съм способен да направя.
(червото вероятно няма да има особен проблем)

А проблемът с човешкия род е, че по-голямата част от екземплярите са/сме идиоти. Оцеляването на нещо подобно може и да е желателно, но не е особено ефективно и полезно, а и е крайно време да се стремим към нещо повече, освен random резултат от масовото ебане. На всичкото отгоре деца се получават основно от неправилно приложение на предпазни средства, което па води до едни силно странни деца, от които доста не стават за нищо…
(не можем да разчитаме на random-а за всичко, все пак, нищо, че ни е избутал (неясно как) еволюцията досега)

Така че, май се каня да организирам евгенична програма. Ще събера интересните ми девойки и младежи и ще ги чифтосвам, като в третия райх. После ще се самоубия в бункера си…
(а даже не понасям науката и поддръжниците и)

G|----------------|----------------|----------------|------------------------|
D|--------------5:|--5-5-----------|----------------|------------------------|
A|77777---5-8-----|----------------|----------------|-------10-10-10-10-10-10|
E|----------------|--------5-8---7:|--7-7---5-3-5-3:|--3-3-3-----------------|
  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3   +   4   +

(The Pillows, Intro-то на Carnival)

(скучно ми е. Чета три неща, имам разни неща за правене и писане и всичко ми е писнало. По тоя случай дописвам разни стари неща, които също не са ми особено интересни)

Няма такова нещо като перфектен авторитет.

Няма такъв човек, на който да може да се вярва безрезервно. Няма такъв, дето да може да се вярва и с малко съмнения, без значение кой е, какво светило е, колко много го харесвате.

Някои хора казват нещо подобно и добавят изключения (като оная божия заповед, “Да нямаш други богове освен мен”). Повечето обаче се стараят да ни набият в главите, че има авторитети, на които трябва да вярваме, че те самите са авторитети и всякакви подобни бози. Вярвайте на правителството, вярвайте на телевизията, вярвайте на вестниците, на учителите си, на родителите си, на религиозните си водачи.

Много рядко обаче има хубаво обяснение защо. В повечето случаи обяснението е “Защото така” (или някаква вариация).
(доводът “Той винаги е бил прав преди” освен, че е много трудно да му се повярва, по принцип нищо не значи. Ако грее слънце 8 дни, задължително ли е и на 9тия да не вали?)

(снощи за скуката ми предложиха да се занимавам със судоку. Казах, че даже да напиша нещо да го решава/генерира не ми е интересно, а то е по-интересната част)

Не отричам, че е добра идея да има авторитети и че някои неща са маловажни и не си струва да се проверяват (например, на кой му пука какво ще е времето утре, ако не се кани да излиза?). Всъщност, вярването/приемането на нещо само от един източник си е shortcut, който ни позволява да се занимаваме с важниет/интересни неща и да си губим по-малко времето. Лошото е, че този приятен механизъм се използва основно с дезинформативни цели и така се стига до две крайности – едната е безрезервната вяра (организираните религии, тоталитарните държави, някои корпорации), другата е неспособността да се приеме каквато и да е информация (някои параноици, които са по-зле от мен).

Обаче е по-добре да прочетеш сто книги и да не си напълно сигурен, отколкото една и да смяташ, че знаеш всичко.

А реалната цел на това беше да кажа, че аз също никакъв авторитет не съм, само се старая да съм прав в поне половината случаи. Който ме слуша, го прави на своя (без)отговорност и би трябвало да помисли преди това.
Дори на този post не трябва да се вярва безрезервно :)

Bulshytt: (1) In Fluccish of the late Praxic Age and early Reconstitution, a derogatory term for false speech in general, esp. knowing and deliberate falsehood or obfuscation. (2) In Orth, a more technical and clinical term denoting speech (typically but not necessarily commercial or political) that employs euphemism, convenient vagueness, numbing repetition, and other such rhetorical subterfuges to create the impression that something has been said.
(Neal Stephenson, “Anathem”)

Днес на twitterblogger бирата попаднах между разни PR хора и комбинацията от тях, четенето на Оруел (сборникът негови публикации “To shoot an elephant”, велика книга) и желанието ми да напиша нещо по темата доведоха до тоя post.

По някаква причина хората не харесват моето обяснение, че терминът “bullshytt” не приляга на абсолютно всичко, което излиза от PR хората/фирмите. Повечето хора, които познавам и които четат достатъчно имат като мен изграден “bullshit detector”, който им помага да прескачат глупавите неща в някакъв текст или изцяло някакви текстове, като възприемат само информацията от тях. Предполагам, на всички се е случвало да четат новина от някакъв вестник и да си казват “това цялото е тотална глупост”. При мен това се случва с всичко, писано в PR стил.

PR стилът е нещо, наследено от времената на сталинизма, описано прекрасно (но само донякъде) в следния виц:
“Организирано бе състезание между американският президент Роналд Рейгън и вожда на СССР Михаил Горбачов. Горбачов взе призовото второ място, а Рейгън беше предпоследен.”

Като комбинираме това с малко по-сложни думи, малко странни чуждици (за да се избегнат повторенията, понеже така и така няма какво да се каже), политическа коректност и разни безсмислици за запълване на място, получаваме една информационна боза – има някаква сила в нея, но силно разводнена и малко повече от нея води до диария (която като вид не се различава чак толкова от началния продукт).

А по някаква причина PR-а, след като е успял да наложи в корпоративния свят начина си на изразяване, е започнал да се счита и за някаква изначална полезна форма на комуникация и да се приравнява с журналистите (които също не са цвете за мирисане, но там поне има и свестни) и да се счита за едва ли не важна част от цивилизацията. За съжаление не мога да организирам експеримента да избием (или поне да ги спрем да пишат за известно) всички PR-и и да видим дали ще има какъвто и да било сериозен ефект. От всичките неща, излезли от такива хора, които съм чел (за съжаление – не малко) се вижда, че може да се напишат много по кратко, по-ясно и със същото количество информация (или дори и повече). Целта на PR-а обаче никога не е била информацията, а дезинформацията и докарването на добро чувство в читателя въпреки ужасните неща, които се съобщават. Точно като предназначението на информационните агенции в тоталитарните режими.
(“утре всички ще умрем, но времето ще е хубаво”)

А може би някои от тях изповядват идеята, която Оруел много добре е описал:”The friends of totalitarianism in this country usually tend to argue that since absolute truth is not attainable, a big lie is no worse than a little lie.” (от “The prevention of literature”)…

Нямам против да живеете, PR хора. Само стойте далече от мен. И си направете някъде статуя на хибрид от Вени Марковски и Максим Бехар, те са перфектното олицетворение на професията ви, без опитите да се прикрие като нещо полезно.

Update: Две есета на Джордж Оруел – “The prevention of literature” и “Politics and the English language”, обясняват нещата много добре. Би трябвало да ги прочете всеки, който пише.

Около един twitter-ски разговор блогвам моята дефиниция за debug-ване.
(оригиналната дефиниция идва от премахването на бубoлечка от някакъв хардуер, и в общи линии значи “отстраняване на проблем”)

Основно идва от DEBUG.COM (една програмка под DOS от годините, в които бях малък), която можеше да види навсякъде из паметта на машината какво точно има (както и много други неща).

Едната част на debug-ването представлява точно това – да се заровиш в някаква система/човек, да видиш как работи, какво я движи, какви са и целите, да я разбереш (или по-точно грокнеш). Другата част включва да намериш проблем и може би да го отстраниш.

Причината да има две отделни части е, че аз използвам термина и за хора, а там не винаги е желателно да се отстранява проблема (или изобщо да се ровичкаш в тях). А се използва за хора, понеже в крайна сметка много от нещата при хората и машините са подобни, едното може да се разгледа като по-сложен вариант на другото – и двете са подобни на решаването на пъзели, с различна сложности и различна опасност.
Другият термин, който може да се използва за разглеждането е hack-ване (като тръгнем от етичните хакери, които пробиват машини, за да видят как работят и т.н.), но той е натоварен с твърде много допълнителни значения.

(навиците ми да дебъгвам всичко и всички, което/които са ми се видели достатъчно интересни водят до това доста хора да не ме харесват особено)