татко Крокодил

(едно към едно това, което написах в goodreads. Чудех се дали да не го разширя, но ако го направя, ще е в отделен post, трябва ми още време, за да я смеля)
Една от най-трудно прочетените книги в последно време.

Не защото книгата е лоша или нещо такова – но като за начало е издадена напук на текущата (малоумна) традиция – вместо с дебели страници, голям шрифт и т.н. книгата е с тънки страници, голям формат, 1024 страници, минимални полета и освен трите страници съдържание останалото е плътен текст.
Изобщо да не говорим как постоянно те кара да се замислиш.

Накратко, Стефан Бочев до 1944та е бил секретар в министерството на външните работи. След това работи няколко години в печатница, след което го вкарват в лагерите – първи в една мина, после в Белене. Излиза за малко около 51ва и го вкарват пак, после 53та го освобождават (след смъртта на Сталин, около разведряването) и разказва какво се е случвало след това (колко трудно се намира работа, как е работил като хамалин и т.н.).

Много по-важни са обаче неговите наблюдения и разсъждения. И върху народа ни, и върху тогавашния “строй”, кражбите, откровената некадърност и шуробаджанащина, изстъпленията… Как можем спокойно да погледнем на многото привнесени нашенски неща в комунизма/тоталитаризма като пряко последствие от историята ни след 1878ма и изобщо твърде много неща, които не мога да събера тук.

На моменти книгата става тегава, и може би от една страна би било да я хване някой редактор и малко да я ореже, да махне някои многоточия, кавички и повторения. От друга страна обаче книгата така е автентична, все едно авторът я разказва.

За мен от една страна книгата е прекрасно допълнение на “Задочните репортажи за България” на Георги Марков, от друга – някакъв наш вариант на Солженицин – не толкова подробен и систематизиран, но доста автентичен и ясен.

Може да е трудна за четене, но наистина си заслужава усилието и времето.

(някой се беше оплакал, че не пиша по работа)

Днес около рутинно оглеждане на разни графики забелязах на втория ни router в проекта (първия вече се напълни) как процесора стои на около 60%. Видя ми се адски странно, понеже другия router е далеч по-пълен, търкаля 15тина BGP сесии и един-два порядъка повече трафик и стои на 8-10%. Реших, че не трябва да стои така и седнах да дебъгвам…

Като за начало, в списъка процеси проблем нямаше, но за сметка на това повечето CPU отиваше в interrupt-ове. Отне ми малко време да го разбера, поради веселия начин, по който това се вижда в sh processes cpu, след което се зачетох как точно мога да разбера какво става. Четенето доведе до извода, че трябва да пусна един profile и да видя какво става, понеже нищо друго не звучеше подходящо.

Цялата процедура по профилирането ме върна почти във времената на DOS и на debug.com … В общи линии процедурата е се видят началния и краен адрес на main:text (т.е. самия изпълняващ се код на IOS-а), да се подадат на една команда, на която единия параметър изисква внимателно прочитане на документацията и чакане 5 минути. После по документация – спираме профилирането и казваме sh profile terse.
Аз го направих и при вида на изхода така изпсувах, че вероятно са ме чули в съседния блок.

r2#sh profile terse
PROF 8000000 BFFFFFF 2
PROFSKIP 806AA40
 0 0 0 0 2 0 0 0
PROFSKIP 806AED0
 0 0 0 0 0 0 1 0
...

(и така прилично количество екрани)

Другият вариант на изхода беше почти толкова полезен. Стигнах до извода, че ми трябва начин да направя map между тоя адрес в паметта и функцията на ios-а, която се вика (имаше на няколко места по-големи стойности), след като не намерих документация по въпроса (човек открива “show profile” командите в списъците с недокументирани IOS команди и толкова, доста възможно е да греша какво извежда). Не го намерих (логично) в show memory и реших, че така няма да стане и ми липсват няколкото месеца ровене в кода на IOS-а, за да мога в някакво нормално време да намеря проблема.

Почнах да събирам допълнително информация и се оказа, че натоварването е започнало да расте заедно с трафика. Последва сравняване на всякакви възможни параметри на двата router-а и в крайна сметка се оказа, че на интерфейса, който гледа навътре (един VLAN с много портове в него) на единия router понеже съм сложил два адреса (имах един в 10/8 за разни тестове), автоматично се слага и no ip redirects. Пробвах го на другия и магически 60% от натоварването изчезнаха.
(нямам никакъв трафик, който реално да изисква пращането на redirect-и, проверих. Да припомня, icmp redirect се праща ако router-а трябва да върне някакъв пакет през същия интерфейс, от който го е получил.)

Вероятно съм се набил в някакъв бъг я на IOS-а (12.2SRC), или на някоя от картите, които търкалят пакети и твърде много пакети се качват до layer3 частта, вместо директно да се switch-нат. Google нищо не намери по въпроса…

След малко тръгвам за автогарата, за да се прибера в София и да отпразнуваме деня на sysadmin-а.

Прекарването във Варна беше интересно.

На първо време си потвърдих мнението, че целият училищен предмет “информационни технологии” е нещо странно и доста недомислено, което от своя страна прави състезанията им и извънучилищните школи доста странни. Информатиците нямат този проблем – те си решават задачи (правят си състезания всяка сутрин) и се готвят за международната олимпиада (каквато информационните технологии нямат).

От друга страна обаче лекции като моите пък нямат смисъл за състезателите по информатика, понеже само ще ги разсейват от основната идея, която е да решават задачи. От моя гледна точка нещо не-особено-полезно (и средно интересно), но пък от тяхна изглежда важно.

Изнесох три лекции на учениците – “Open source и с какво може да ви е полезен на вас”, “Идеи на сигурното програмиране” и “Основни неща от криптографията”. Третата лекция трябваше да е “source control системи”, но към криптографията имаше по-сериозен интерес. Накратко трите лекции:
Open source – че могат да научат много как се пише и как не се пише от продукти в реалния свят, да научат какво представлява един голям проект и да свикнат да работят в някакъв екип (например да могат да работят с идиоти или с хора, които са много по-добри от тях).
Сигурното програмиране представляваше описание на няколко странни класа атаки, малко демонстрации и малко теория за как да се пише сигурно (т.е. няма перфектен начин, но има много, от които човек може да подбере това, с което може да работи).
Криптографията беше един час обяснение какво е (поточни и блокови шифри, криптография с публичен ключ, режими на приложение на блокови шифри, хешове, малко квантова криптография) и атаки – от различните математически до side channel и timing атаките. Мисля, че с тая лекция може да съм отказал малкото ентусиасти да се занимават с криптография.

Интересът на учениците беше м/у среден и никакъв. Те бяха дошли на почивка и всичко друго им беше почти страничен ефект. Всички бяха по-малки от 18 години (т.е. нямаше никой последна година, те вече не се броят за ученици), а лекциите бяха сутринта от 9 (аз имах огромен проблем да стана за първата си лекция например, бях помолил няколко човека да минат да ми чукнат на вратата), което водеше до едни полу-заспали хора, които не са в най-доброто си състояние за възприемане на информация (особено като снощи са пили до 1-2, а деня са го изкарали на плажа). Имаше няклко заинтересовани човека, с които си говорехме и после, но те бяха малко.
(поправиха ме, има и някои на 18. Да речем, всички бяха или малки, или съвсем близо до 18 :) )

Мисля, че едно от най-полезните неща беше да им дам на всички един zip с 5 книги:
TCP/IP Illustrated vol.1 на W.Richard Stevens, като основен увод в това какво са IP мрежи (което се оказа, че никой не знае)
Coders at work на Peter Seibel, като пример как работят няколко наистина добри и известни програмисти (като може харесат някои варианти за себе си)
Applied Cryptography на Bruce Schneier, като обяснение как се работи с криптографията и колко не-тривиална е цялата област.
Maters of Doom на David Kushner, с подобна идея като coders at work.
On Writing на Стивън Кинг (намерих им я на български), понеже за всеки програмист (и не само) е важно да може да си пише на собствения език.

А на мен ми дойде бая три дни подред да ставам сутринта, след като вечерта сме пили до два. Свърших и една бутилка Lagavulin, докато бях тук.

Като цяло си мисля, че по-скоро да се намери начин да се дава една книга с основни обяснения какво са мрежи, програмиране и т.н. ще е по-полезна от лекциите, които водих тук. Опитите за подобряване на образованието продължават…

Мразя ранната сутрин.

Успях вчера да пристигна във Варна. По пътя имаше страхотен порой, а влизахме в града половин час, понеже на едно от кръстовищата имаше 50-60cm вода и прилично количество заседнали коли. Синоптиците излъгаха – очаквах жега и слънце, попаднах във вода и кал…
Както и да е, успях да хвана един автобус (таксита нямаше), последната отсечка от пътя беше затворена (две-три спирки преди “Почивка”) и една лелка ме преведе през някакви странни, скрити и МНОГО кални пътеки.
(хората във Варна са поне два порядъка по-приятни и услужливи от тия в София)

Настаних се, открих колко трагично са изградили wireless мрежата (7-8 AP-та, всяко от тях раздава 192.168.1.0/24, не са bridge-нати и всички правят NAT. Следващия router – също. Работи рядко, претоварено е и изобщо мъка.)

Поне учениците са забавни. Същите изпаднали типове, каквито бяхме ние (е, ние и още сме такива). Имат даже (поредния) уличаващ клип как Наков мята гюбеци.

Успях и да стана в 8 сутринта, та в 9 да мога да изнеса една лекция по темата Open Source (не беше ужасно зле, никой не заспа).

Пътувам на обратно в петък. Ще видя какъв билет да си взема, че сме запазили пак “Кривото” да празнуваме деня на системния администратор (както обикновено, последния петък на юли).

Днес беше проведена първата репетиция на оркестър “Некадърнитет”.

Три китари, един бас, едно пиано, тарамбука и трима идиоти.
Пианистът.
Едни крака и две китари заедно с провизиите.

От ранния следобед до преди малко дрънчахме, сменихме струните на две китари (бяха стари и не се харесваха, остана да сменя на моята, че в момента е с една по-малко (скъса се, докато я настройвах)), пихме и се забавлявахме. Песента на вечерта беше темата от “Пинко розовата пантера”, която най-вероятно всички ще си тананикаме в следващите няколко дни (тадам-тадам…тадам……тадам-тадам-тадам-тадам-тадам-тадаааааам….) с кратки прекъсвания за Imperial march и още няколко неща, които май няма да бъдат запомнени.
(учудващо готино е да свириш с още някой)
(също така метрономът учудващо много помага, въпреки че на моменти се налага да се прави reverse engineering на някои парчета. apg-get install gtick)
(за радост на всички записи няма, нямах подходящ микрофон и не ми се занимаваше)

Vorbe сериозно се нави да си вземе клавирен инструмент, поне няма да е цяло пиано. Толкова му хареса, че половината ден разучаваше как точно се четат нотни листове.

Аз мисля, че оставих около 200г кожа по струните на баса.

Обмисляме втори подобен jam session на майната си извън София, за да не плашим хората. Преди това обмислям да съм си взел по-мощни кубета (вместо 1x15W да са 2x30W).

А аз трябва да спя, утре имам да пътувам до Варна. Явно ще си пиша лекциите в автобуса (самолетите тръгват твърде рано), ако не забравя да си взема хартия и химикал.

Нещо ми става, три post-а за два дни.

Пак си преименувах блога – iffi ми обърна внимание, че все още tag-а “работа” води класацията на писанията ми. Като ги подредим по използваност, нещата за които пиша са работа, книги, крокодилски (т.е. мои random мисли) и алкохолизъм.
(вероятно не е съвсем точно, понеже не съм попълнил tag-овете на всичките си публикации – бях се хванал по едно време, но след няколко часа ми писна)

Така заглавието стана на РККА/WBCA, което доведе до забавни асоциации… РККА е съкращение, по-известно като Рабоче-Кресьянская Красная Армия, или както е била известна у нас – Червената армия (по-късно – Съветската армия). По-забавното е, че аз всъщност съм роден на 23 февруари, което е точно деня на съветската армия и държа да отбележа, че нямам нищо общо с нея.
(даже пия по-малко от тях)

Смятам да опитам да пиша повече за книги, отколкото за работа, поне за известно време. Алкохолизмът си идва от самосебе си :)
(съдейки по коментарите от предния post, ние наистина сме нация алкохолици, та предполагам темата е достатъчно позната на всички)

Тъкмо взех, че наругах българските автори и попаднах на свястна българска книга, направо да не повярва човек.

Честно казано, очаквах някаква средна по качество боза, но освен, че могат да пишат, авторите са имали и доста добър редактор – няма излишни неща, няма моменти, които ей-така да прескачаш, понеже са някакви скучни и отнесени описания или мисли без връзка с останалото. Чете се на един дъх.

Книгата е най-хубавото описание на алкохолизма, на което съм попадал. Помага и това, че авторът освен алкохолик и писател е и завършил психиатър, което го кара постоянно да се вглежда в себе си и да стига до доста интересни изводи.
(човекът освен това е и поет, но това определено не е развалило книгата)

Хората могат да намерят за донякъде банална историята на поправилия се алкохолик, но на мен лично ми хареса. Може би защото виждам някакви дребни мои преживявания в цялата работа (а и кой ли не е имал дни, в които да се буди с няколко глътки алкохол)…

В България изглежда вирее една порода много жалки хора. След гуру-то Апостол Апостолов и (поне на външен вид) страдащия от кретенизъм Добри Божилков попаднах на лицето Максим Бехар…

В общи линии би повечето рекорди за жалък тип. Като пропуснем нещата, които чух за него и за които няма как да знам дали са верни, може да се видят следните неща:
1) Последната текуща редакция на статията за него в Wikipedia. Написана от самия него, в PR стил като от по комунистическо време, основно с цел самореклама и с повторения на едни и същи факти по много пъти.
(един редактор се е занимал да го ореже, но не е помогнало, наглостта е голяма сила)
2) Книгата му за facebook. Трудно може да се опише колко смешна е подобна идея и колко неприятно е, че се хабят дървета за нещо, дето отнема 20kb да се качи на произволно място в web-а.
(без да споменавам моето мнение за facebook и колко глупаво е да почнеш и да пишеш правила за там, сигурно следващата му книга ще е за детската площадка)
3) Целия му twitter account (https://twitter.com/maxbehar). Retweet-нати безсмислици и от време на време някой успее да го подразни, та изтърве някоя псувня. Особено забавно е как около някаква PR боза е изтекло нещо от типа на това и финалният отговор…

Та така. Г-н Максим Бехар, моето мнение е, че вие сте един жалък тип. Перфектен сте за лице на по-голямата част от българската PR индустрия.
(не съм единствения, писал по темата. В 8битовата еротика имаше пак нещо подходящо)

Update: Господинът е изтрил въпросния груб tweet, а добрите хора в wikipedia са му почистили статията. Нищо, в wikipedia има дълга история на всички промени, а и google помни дълго.

За съжаление още нямам данни от chitanka.info за трафика им, но и темата взе да ми омръзна, за това само ще публикувам следното:
Издателска дейност за 2009, според НСИ.

На точно тези данни мисля, че може достатъчно да се вярва. Е, както виждате, единственият сериозен спад е през 2000 (основно на тиражите, тогава заглавията са по-малко), от там нататък нивото на издаване в България се е запазило, въпреки кризата и т.н.. Сайтове като читанката има от много време, самата тя е от около 2007 под това си име и не си личи да има особено влияние.

Може ли някой да излезе с по-подробни данни, например за тази година или за продавани книги? Аз съвсем субективно основно виждам как на Славейков са изчезнали в последните години около 5 щанда, които се компенсират от наистина големите книжарници, които се отварят. Честно казано, без данни от книгоиздателите за техни проблеми, не виждам защо точно може да им се вярва. Не казвам, че и читанката е била напълно законна – това може да го каже само съдът, ние можем да си подхвърляме цитати от закони колкото си искаме – но е хубаво да има яснота кой ял, кой пил, кой пиратствал, кой загубил.
(да отбележа. Липсата на растеж 1) не е загуба, 2) е в резултат от отдавнашни калпави практики, довели до това само запалените читатели да си купуват книги.)

И накрая, нещо, което Verena прати – разбивка за цените на книгите в България. В общи линии съвсем ясни неща, но може би някой не е наясно.

Около един post за читанката ми хрумна да напиша нещо за впечатленията си от повечето български автори, понеже поне по мои наблюдения издишат. Много малко от тях стават за четене, а от тези, които стават, малко издават втора книга.

Ще се огранича до живи (поне доколкото знам) автори. Иначе двамата ми любими български автора са Алеко Константинов и Георги Марков – първият е един от най-забавните, които съм чел, вторият в общи линии е дефиницията на правилният стил на писане в българския език.

Рядко добър автор, но с една книга (реално останалото, което е излизало от него следва съвсем същата линия и вече не е толкова интересно) е Димитър Динев, с “Ангелски езици”. Автор, който е успял да се реализира в Германия с истории за България… Човекът има талант да пише, но може би му трябва още някоя тема, защото след първата книга останалото доскучава.

Една много приятна книга беше “Операция Риба” на Петър Копанов. Бях чел нейни варианти в “Тера Фантастика” и беше доста приятно, но това, което излезе на хартия като отделна книга беше абсолютна трагедия и имаше нужда някой добър редактор да мине и да изреже половината от глупостите вътре. Може би даже 2/3. Идеята е хубава и ако се чете само тази част без безсмислените отклонения, книгата минава за добра.

Христо Христов е интересен пример, може би не точно за писател. Той си е по-скоро журналист, книгите му за лагерите, за убийството на Георги Марков и т.н. имат донякъде стила на журналистическо разследване, донякъде на документално-историческо такова. Умее да пише и да не е скучен, интересно дали ще си намери нова тема, след като издаде книгата си за Тодор Живков.

Алек Попов е автор, който доста го хвалят, но въпреки че е сравнително интересен, му липсва дълбочина. Ясно е защо пише, но поне за мен няма нещо, което да те накара да прочетеш още някоя негова книга (а “Мисия Лондон” си е… средна работа, както доколкото разбрах и филма).

Николай Теллалов е автор, успял да издаде няколко книги, които са сравнително добре, но са на средното ниво и малко под него. Серията за дракончето беше хубава, но в един момент го изби на странен патриотизъм, а “10^-9” е ужасно скучно предъвкване на нанотехнологиите и изкуствения интелект. Може би става за деца, аз лично не бих го чел повече.

Не знам дали да броя Иво Сиромахов сред писателите. Смешен е, не омръзва толкова бързо, но някакси е като писач на вицове, не на книги.

Пример за доста добра първа книга на автор е “Съпротива.net” на Христо Карастоянов, за съжаление не съм видял нещо друго от него. Аз лично се забавлявах, докато я четох.

Има и купчина други автори, които съм чел и просто не са ми били достатъчно интересни – Илия Троянов, Ивайло Борисов (страдащ от липса на добър редактор), както и някои, които са ми били интересни, но не ми се занимава да ги споменавам – Палми Ранчев (“Анонимни снайперисти”, средна работа история), Емил Андреев (“Проклятието на жабата”, хубава детска книга). Не знам какво да кажа за нещата на Николай Генчев (който не е тончно писател, а историк) или Георги Данаилов и автобиографията му, пак не минават в категорията на нормалната художествена литература.

Ще се опитам да добавя в goodreads каквото съм чел на български тия дни, някой може да даде друго мнение за тия автори. Аз поне считам, че имаме прилични автори, но нямаме нито един, за когото да се каже “той е наистина добър/велик”. Изглежда критериите ни са се размили и все казваме “той е много добър като за _български автор_”, което ми се вижда обидно и за автора, и за държавата.

Работата е леко утихнала тия дни, та си наваксах с книгите (останала ми е една от списъка, която да захвана и малко се колебая).

Струва си да обърна внимание първо на “Shake hands with the devil” на генерал Ромео Далаир, който е водил мисията на ООН в Руанда по време на геноцида. Дойде ми идеята да я прочета след като прочетох книгата на Гуревич за същия тоя геноцид. В общи линии книгата не е за хора с по-слаби нерви, въпреки че много от зверствата не са описани подробно и са само споменати. Очевиден е провалът на ООН да направи нещо полезно, както и като цяло издънката на външните сили в конфликта, но е още по-очевидна безчовечността на преките участници – от една страна провеждащите геноцида, избиващи хора все едно косят трева, и от друга страна армията на пострадалите, която пък нарочно е забавила нахлуването си, за да може да се получат достатъчно жертви, които да се използват после за политически цели.
Вероятно Хитлер се върти в гроба. За три месеца без никаква техника някакви африканци са успели да избият около 800 000 човека, а той за три годни по разни лагери за унищожение – 2700000… Срам за немската ефективност.

Интересна беше и “The ballad of Abu Ghraib” на Филип Гуревич, около сериозния скандал със затвора в Ирак и отношението към затворниците. Книгата е доста интересна за четене и дава интересна гледна точка за ситуацията в Ирак.

Изчетох и “Шалимар клоунът” на Саламан Рушди, според мен най-добрата му книга, дори от “Сатанински строфи”. Отне ми малко време да му свикна със стила, но като цяло книгата е интересен преразказ на съдбата на Кашмир и прекрасно описание на човешкото и религиозното малоумие, съпътстващо подобни конфликти. Жалко, че не го издават из ислямския свят, книгите му може и да успеят да отворят очите на някои хора…

По някаква причина съм пропуснал да спомена втората книга на Ayaan Hirsi Ali, но нямам и какво да кажа кой-знае колко за нея. Хубаво е да се прочете, може би е още по-хубаво да се прочете от хората, дето отказват да четат. Longanlon казва, че тя е велика феминистка, но “герой” може би е по-точния термин.

В графата на скучните книги – “Между вярата и компромиса: Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989)” на Момчил Методиев ми се видя ужасно слаба. Поне според мен не е направено достатъчно, за да се изяснят различните въпроси, поставени в книгата – използвани са само документални източници от официални архиви, няма провеждани интервюта и не е събирана допълнителна информация, та на моменти човек остава с някакъв отговор, даден от автора, който изглежда като изсмукан от пръстите.

Може да спра да чета за малко и да седна да си напиша лекциите най-накрая…

Снощи се замислих защо ми изглежда, че нашата книгоиздателска индустрия не е добре (без да броим случая с читанката) и стигнах до извода, че те са почти същите като нашата вестникарска индустрия…

Май на всички е ясно как българските вестници са пълни с глупости и нямат нищо общо с изначалната си идея на ясни и безпристрастни новини. Аз вече съм стигнал момента, в който дори от двата вестника, на които обръщам внимание – Капитал и Дневник – чета под 10% от съдържанието.

По същия начин в момента си купувам по-малко български книги, отколкото английски (въпреки, че чета по-бързо на български). За последните няколко месеца съм си взел/прочел около 3-4 книги на български и около 20 на английски (хубаво нещо са доставките от amazon). Издават се основно бози – седнах да прегледам какво ново е излязло на български в последните няколко месеца и само още две книги ми хванаха окото, и двете на историческа тематика – художествената литература е пълен бълвоч, изпълнен с книги за вампири и подобни скучни работи.
(няма да споменавам лавината от псевдонаучни книги, например лечението на рак с древни народни рецепти)

Не винаги е било така – преди 10-15 години си купувах много повече български книги не само защото нямаше други – издаваха се интересни автори (Зелазни, Шекли, Симънс, Брин, даже няколко неща на Стивънсън), издаваха се сравнително редовно и всеки път, като пътувах до София така се натоварвах с книги от “Славейков”, че ми беше трудно да ги нося. В последните години много добре можем да видим как издателите се издънват много жестоко, например “Вузев” с Пратчет – изостават с няколко книги, а последната, която издадоха беше с нечовешки некадърен превод, или “Бард” с Малазанската книга на мъртвите, които забавиха една от книгите с около година и половина. Също така поне от нещата, които аз търся много не се преиздават – много хубавия пример с “Архипелага ГУЛАГ” на Солженицин, който накрая си го взех на английски и после някой добър човек го качи в читанката, за да го прочета и на български.
Някои автори па им издават една-две книги и забравят, например Дейвид Зиндел и Чарлз Строс. Имам половин ред в библиотеката от първи части на някакви фентъзита, на които следващите не са издадени.
На други преводите са такава трагедия, че лошо да ти стане. Чудя се дали да не си купя в оригинал няколкото преведени неща на Алистър Рейнолдс, щото още си спомням как ми се налагаше да си превеждам обратно на английски разни неща, за да им схвана значението.

Има няколко издателства, които се стараят да издават интересни неща, например “Инфодар” (които са и виновните за оня странен превод на Рейнолдс, който споменах по-горе) с Лукяненко и братя Стругацки, или такива, които успяват да издадат книги на време (например “Бард” успяха да издадат “Криожега” преди да излезе на английски, което поне за мен е страхотно постижение).

Честно казано, мисля, че те сами са се докарали до тоя хал. Може да се оплакват как хората не купуват книги и не четат, само дето те не издават нещо, дето става за четене, а боклук, който би отказал всеки желаещ да чете на третата книга.

Update: Не твърдя, че няма смисъл от книгоиздателите. Прочетете по темата серията писания на Строс.

От време на време попадам на музика, която си заслужава да се спомене. Тези неща и преди съм ги споменавал, но май един отделен posting няма да им се отрази зле.

Andreas Kisser, китаристът на Sepultura се води “най недооцененият китарист в метъла” и с право. Попадал съм на соло-албуми на разни соло-китаристи и други такива много-добре-свирещи-хора, които са пълна трагедия (стига да чуете соло албума на Марк Ризо), но нещата на Kisser изобщо не са от тях.

Всъщност, двата албума, в които наистина се усеща неговото влияние (или три, ако броим Hubris за два) са No coracao dos deuses (което едно време microphobic успя да ми открие с много зор) – soundtrack към някакъв бразилски филм, като в правенето на музиката са участвали Игор Кавалера и Майк Патън (които, предполагам всички знаят кои са, който не знае – да ходи да се образова), и Hubris 1&2 – соло-албум на два диска. Човекът има страхотна идея за мелодичност и успява да комбинира електрическа и акустична китара по наистина страхотен начин. Изпълненията са майсторкски и отговарят на композицията, а мотивите, въпреки че са основно бразилски, не се ограничават до това. Представете си албуми, направени по идеята на Kaiowas на Sepultura, но с уклон към жицата.
(е, или не си представяйте, просто ги чуйте :) )

По принцип някъде имах май списък “цели албуми, които си струва да се чуят” (не са особено много), тези влизат в тази категория, заедно с Aenima и Lateralus на Tool, Midian на Cradle of filth, La revancha del tango на Gotan Project… и вместо да ги пиша тук, ще им направя отделна страница, заедно с други неща, които си струват.

Мислех да пиша по темата Columbine, после ми мина желанието, сега понеже не мога да спя и си пия приспивателното (Lagavulin-а), реших, че мога да се пробвам да изкарам нещо.
(за момента по-малко от половината ми неща тук са писани в не-напълно-трезво състояние, да видим докога ще е така)

Тия дни изчетох “Columbine” на Dave Cullen. Много добро описание на цялото събитие, на събраните доказателства и изследвания, които са правени. Има един прекрасен извод от книгата, който много прилича на нещата, които Брус Шнайер говори по темата за тероризма, кога трябва да се плашим и кога не… Накратко – основната причина за да се случи цялото е сериозното желание на един психопат и един депресивен тип, който е успял да подмами, нищо ново под слънцето и реално погледнато причината за повечето такива събития.
Нямало е тормоз в училище, нямало е влияние на зли компютърни игри, на ужасни групи като Rammstein и какво ли не още. Стандартни психиатрични отклонения, както повечето такива случаи.
Доста интересно е също така да се прочете за реакцията на хората след това, на религиите и как различни хора са се възползвали от трагедията.

В списъка за четене са “Standard Operating Procedure” на Филип Гуревич (за затвора в Abu Ghraib и извращенията на американската армия там) и “Shake hands with the devil” на ген. Romeo Dallaire (генералът, водил мисията на ООН в Руанда). След това ще се хвана да прочета нещо спокойно и леко за почивка. Някъде наоколо стои новопреведената книга на Саламан Рушди, която май пак ще ми дойде разочароваща, една от Ian C. Esllelmont от Малазанския свят, а тия дни трябва да пратят новата на Строс (която е на pre-order).

А аз трябва да взема и да свърша следните неща:
1) да си оправя режима да мога да стана да изнеса едни лекции в около 9-10 сутринта (още не ми е ясно как ще стане)
2) да напиша самите лекции (три на брой)
3) да си планирам ходенето до Варна и престоя там, защото лекциите са там
4) да видя как да не ми се отрази на работата (това е най-лесното, просто ще си нося 3g джаджата)

Вместо това чета разни странни книги и гледам наново целия House (нямах си друга работа, почнах пак първия сезон и както обикновено, трябва да го свърша до край. В момента съм на 17ти епизод от 5ти сезон).

Между другото, издали са Daria на DVD-та, официален release, 5те сезона, двата филма и разни интересни неща около тях. Бих го препоръчал на всеки, като сериал за мислещи хора :) Същото така, може като мен да си свалите отнякъде dvdrip-овете, след като си вземете dvd-тата, по-лесно се гледат.
(сменили са оригиналната музика, но определено не е повлияло зле на цялото нещо)

Е свириха и Rammstein в България. Може да се каже вече, че всеки е възможно да дойде :)

Пристигнах някъде към средата на set-а на Manowar (нарочно гледах да ги изпусна, изобщо не са ми любими), изчакахме малко и точно в 21:15 почнаха Rammstein. Влизането в стадиона беше лесно, наоколо имаше планини от бирени кутийки, подухваше вятър и като цяло беше добре.

Rammstein ни размазаха. През цялото време имаше различни огньове (аз бях в задната част на front-stage отделението и пак ме лъхаше жегата), фойерверки, гърмежи, един горящ човек тича по сцената, по едно време Тил Линдеман размахваше огнехвъргачка, а на “Pussy” буташе по сцената един хуй и от него пръскаше някаква бяла пяна (първите няколко реда са били добре омазани според мен). Изсвириха класически неща като “Du hast” и “Feuer Frei” (е, пропуснаха други техни класики като “Engel”, ама нека да има за следващото им идване) и като цяло си бяха весели и истински.

Очаквах звукът да е по-силен, честно казано, но беше доста чист.

Валя дъжд по едно време. Нищо не стигна до нас – капките се виждаха, но от жегата от тълпата се изпаряваха, преди да паднат върху нас. Добре, че имаше вятър да ни разхлажда, бая сериозно се дивееше.

Като цяло, радваше концерта. Да видим кога пак ще се навият да дойдат и да изсвирят останалите си песни :)

Тръгването беше сложно, огромна тълпа, метрото едвам ни изнесе. Аз почти нямам глас.

Спрели са chitanka.info. По ред на номерата важните въпроси:

Някой ако има скорошен backup, да вземе да го качи по torrent-ите някъде. Ще е полезно да го имаме.
(намерих, питайте в thepiratebay за chitanka)

Може да ми споменете, ако чуете за възстановяване на сайта, на мен поне ми беше много полезен.

И сега по политическия въпрос. Всичко това е дело на няколкото хрантутници, дето “защитават авторски права” и правят по една-две акции на година, колкото да се вдигне шум около тях и да не ги закрият, понеже са придатък на BSA и още няколко подобни организацийки. Ще създадат за малко проблем, ще си намерим решение и така.

Аз лично ползвам chitanka-та. Ползвам и bookwarez. Тегля си книги, чета ги, ако си струват и си ги купувам (като ми се очертава да си купя още една библиотека, понеже пак ми свърши мястото). Много от хората, които все още четат книги в България правят като мен, и съответно лесно може да се види как повечето неща, които се поръчват от amazon са книги, а не нещо друго.
(имам и малкия проблем, че доста често ме болят очите и на монитора ми е по-лесно да чета. Ето за това имам кило книги в оригинал, които не съм разгръщал – прочел съм ги от bookwarez и после съм си поръчал хартиените копия, като например “merchant princes” серията на Строс).
Българските издатели се чудят какво да направят, понеже вместо да издават книги за хората, които четат сериозно, са минали към пазара на хора, които четат между другото, по книга на година и съответно издават бозави романчета – наскоро минах да видя какво има на Славейков и не се зарадвах особено… Факт е – аз си купувам вече много малко преведени книги – от около 200-250 книги на година в момента тези на български може да се окажат под 50, точно защото почти нищо свястно не се издава (имам списък to-read в goodreads, може да видите как ми изглежда списъка и дали нещо от там някой някога се кани да го преведе (е, има и някакво количество книги от български автори)).

Не изпитвам някакво съжаление към издателите, честно казано. От много малко от тях съм видял добро отношение към читателя (за момента – май само “Инфодар” и още едно-две останаха в групата на свестните), а за някои ми се случва като видя кое е издателството директно да се откажа да си я купя (например нищо на “Труд” не бих си взел, а “Малазанската книга на мъртвите” си я купувам само в оригинал, вместо от Бард (даже съм си pre-order-нал последната част, излиза януари месец догодина)). Има много обяснения за това колко зле бил пазара, защо трябвало да правят така и така, но в крайна сметка всичко това те сами са си го докарали на главата с действията си (прекрасен пример е невероятната издънка на “Вузев” с Пратчет – пропуснаха 4-5 книги, след което пуснаха превод, който беше нечовешки некадърен, и накараха хора като мен да минат на оригиналите).

Така че – хората, които четем не ни е проблем, че са затворили един сайт. Проблем е, че няколко добри човека ще страдат за доброто, което са ни направили и че ще трябва да се намерят нови хора, които да поддържат такъв сайт.

Вчера беше концертът на Gotan project на ParkLiveFest.

Самите Gotan Project са готина група, свързваща тангото с разни електронни елементи. Струваше си да се чуят на живо, въпреки по-долу-изброените проблеми, бяха забавна картина и свириха около час и половина. Някой ден трябва да се чуят в хубава зала с нормално озвучаването и за малко по-дълго време.

Озвучаването на събитието беше направено като за разни тупца-тупца неща – МНОГО бас, високата и средната част – слаби. Това за група, за която основните инструменти са пиано, цигулка, бандонеон (тип акордеон), китара и женски вокал, с добавка на ритъм и бас линия от малко електронни неща, е бая кофти комбинация. Не че не се чуваха, но определено не беше точно смесването – само един бас, който пронизва и малко на фон от важните неща.

Проблемът с валежът и калта беше поносим, въпреки че нямаше да е лошо организаторите да продават дъждобрани и да се помисли нещо за калта пред сцената (може би дори и за голяма тента над мястото пред сцената, да не пречат чадърите на гледката, например). Доста хора са изстинали, най-вече заради това, че концертът продължи до около 2 сутринта (можахме да се скрием в летището, докато се появят достатъчно таксита, че да се изнесат повечето хора). Осигуреното автобусче за пренасяне на хора не сигна до никъде, може би трябваше да планират малко по-различно разписание.

Тия дни около последния проект стигнах до въпроса “какво точно ми трябва от тия данни, които събирам” и реших да почета малко по темата за статистиката. Мариела ми беше споменала “Head first statistics”, която си намерих на pdf с идеята да си я купя.
Е отказвам да дам пари, по-скоро ще си искам обратно няколкото часа, които ми отне да я издъвча.

Книгата е написана в стил като за 3-годишни малоумни деца. Големи картинки, големи букви, 700 страници отделени за нещо, дето се събира (с повече информация) на около 50 страници. Напълно безсмислени обяснения за елементарни неща, а новите неща, които научих от там могат да се съберат на 1 страница с голям шрифт (няколко формули по темата за корелация и стандартно отклонение, които и са сравнително прости). Дори като човек, който не е стигнал до университетския курс по статистика (беше в 3ти курс) и който е пълна трагедия във висшата математика цялата книга ми се струва силно обидна и безсмислена.
Като цяло O’Reilly много ми паднаха в очите с тая книга.

Като цяло идеята може да се опише като “некадърни хора от хуманитарни специалности се опитват да обяснят някаква точна наука с трагични резултати”. Имаше един прекрасен термин, на който попаднах в BOFH първо, “huggy-feely crap”. Разбирам, че някои хора имат проблем с разбирането малко по-сух текст, но отговорът на този проблем не е да се разлигавва и разводнява материала, а просто да се подреди малко по-добре, както и хората да се научат да обмислят внимателно това, което четат. На мен може да ми отнема около час да прочета 100 страници художествена литература, но не ме притеснява, когато 2-3 страници пак ми отнемат час да ги прочета и осмисля (отнема прилично време човек да си изгради представа за някои абстракции :) ).

Вероятно ще ми бъде обяснено, че нищо не разбирам от преподаване и учене, и може би донякъде е вярно. От друга страна обаче виждам резултата и как опитите да бъде опростен материала водят до опростени хора.

Почивайки си от писането на странни sql заявки и четенето на последните transcript-и от процеса на Караджич реших да драсна нещо много кратко на темата за моята асоциалност и алкохола, което забелязах в последните няколко дни.

По принцип не обичам кой-знае колко да говоря с хора. Предпочитам да пиша, да имам време да помисля и да не ми се налага да реагирам на момента (по същата причина не обичам и телефонните разговори). Хората и разговорите с тях ме уморяват, а сега като не ми се налага да стоя в офис ми е далеч по-спокойно – мога да мисля на спокойствие, да мисля обикаляйки из стаята (или в парка), да си почивам с вършене на всякакви странни странични дейности (основно домакински) и какво ли не още, подпомогнати от тоталната липса на човешко присъствие около мен в повечето време. Дори мога да слушам тихо музика (както аз харесвам), понеже няма кой да и пречи наоколо.
(по-често се налага да слушам силно, за да заглушавам някого :) ).

Като пия, тоя проблем го няма в чак такива размери – имам сили да търпя хората малко повече (и вероятно ги чувам по-малко). На всички е ясно, че алкохолът е социален лубрикант, но аз имам една малко по-различна теория – ако в тая държава хората спрат да пият за една-две седмици, ще избухне гражданска война, всеки за себе си. Оцелелите ще прокарат в конституцията на следващата държава на тия територии дажбата алкохол като основно човешко право…
(ако не беше алкохолът да си успокояваме нервите, смятате ли, че щеше да има оцелели абитуриенти, особено при количеството ловно оръжие, притежавано от хората в тая държава?:) )

Е, а може аз просто да съм един изпаднал мизантроп и да си мисля, че нещата са по-зле, понеже ги усещам по-силно. Е, поне ЕС още не е търгнал да прокарва политика на въздържание.
Аз пък ще си налея едно малко като моя малък принос към световния и локалния мир.

Пак ще ми стане навик да пиша само веднъж седмично, не е хубаво така.

Попаднах на албума на Andreas Kisser (китариста на Sepultura), “Hubris I & II” – още си го въртя, оказа се доста интересен. Напомня донякъде на soundtrack-а на “No coracao des deuses”, който бяха правили двамата с Igor Cavalera (вече бившия барабанист на Sepultura).
(чака се по случая следващия албум на The Cavalera Conspiracy).

Приключих с последните неща в Securax в сряда, дадох документацията и достъп на разни хора и от 5-6 юни официално ще съм приключил.

Като за социално събитие ходих днес на InstallFest-а във ФМИ. Тоя път нямаше толкова машини за инсталиране, аз си играх с някакви проблеми на един Slackware (и обясних на хората как си губят времето да се опитват да го подкарат на лаптоп, щото само ще се мъчат с глупости), малко с едно gentoo и после си играх леко да patch-на ntfsprogs на една машина, че да спасим един NTFS дял.
Проблемът на дяла беше, че като го бяха resize-вали през parted, нещо не се беше получило и файловата система си мислеше, че е със старата големина, а устройството отдолу беше вече намалено. Съответно windows-а изпитваше желание да го форматира, а останалите неща ревяха на умряло, че нещо не му е в ред. Моето решение беше да се patch-не nftsresize и да се махне точно тая проверка, след което тествахме и се оказа, че реши проблема. После казаха, че имало вариант и през windows rescue системата, с chkdsk, ама май нямахме инсталационен windows наоколо…
След събитието ходихме да хапнем в Торонто, където оставих червото да пълни главите на хората с глупости и се прибрах да подремна.
(май 4-5 часа ми е лимита на социализиране с тълпа хора, после се уморявам)