татко Крокодил

Нещо, което бих искал да си напиша някой ден (или някой да напише) и да го ползвам.

Имаше едно старо интервю с Умберто Еко, който обясняваше защо не ползва Internet и колко разсейващо било. Много хора (освен мен) са се оплаквали от огромното количество шум и че като цяло средата не предразполага към задълбочен research. Също така, стилът на писане из мрежата не е тръгнал да се подобрява…
(например снощи Кънев разказваше как някой започнал да вмъква в release notes на ruby (или rails) неща от типа на “kthxbye”, “lol omg” и т.н.)

Та си мисля, че ми трябва генерален филтър за съдържание, по възможност умен такъв, който може да бъде учен и настройван. Като отправна точка мога да покажа twitter-ския ми филтър, който реже по hashtag-ове, които ме дразнят и върши още няколко други дейности (като например resolve-ване на съкратени URL-та). Ето един кратък списък от feature-и, които ми се иска да имам, докато чета нещо из web-а:
1) почистване и нормализиране на текста. Никакъв l33tsp34k, изрази като “zomg” и подобни, само кратко отбелязване по не-натрапващ се начин, че нещо е поправено
2) маркиране на текст с голямо съдържание на buzzwords, т.е. нещо като стандартния bullshit detector, който всеки от нас носи в главата си – да намалява/отбелязва тия парчета от текста.
3) adblock (то вече си има хубав такъв, но не пречи да се вкара в тоя филтър)
4) лесно търсене на информация за някакъв факт, през някаква семантична търсачка – т.е. да мога да хвана едно изречение и да кажа “от покажи ми това кой твърди, че е вярно и кой – че не е”. Възможност да отбележа моето мнение и да ми отбелязва след това.
(например – “Хората са интроверти” и филтъра след това да добави “[25% от тях]”, или пък “(.*) е най-великата операционна система” [глупост])
4.1) възможност лесно да могат да се преглеждат тия факти и да се променят при нужда
4.2) история кои факти къде се срещат
4.3) способност да различава кога едно и също нещо е казано по два различни начина (може и с малко моя помощ), за да може разпознава фактите
5) транскрибиране на видео към текст. Това знам, че е малко вероятно да се случи в следващите 10на години, но все пак би било прекрасно, ако имаше начин да не гледам всичките talk-ове, към които ми пращат link-ове, а да мога да си ги чета спокойно.

(Цялото е в общи линии част от идеята ми за “генералния adblock” – очила, с които мога да ходя и да не ми показват например афишите с партийни агитации, рекламите на д-р Енчев и рекламите като цяло)

Следващата стъпка би била агрегатор на новини с анализ – да ми събира новините за нещо и да ми вади уникалните факти с количеството срещания (и кое къде е). Например, наложи ми се да прегледам поне 20на статии, че да хвана какво точно се е случило около процеса на Ратко Младич, в които повечето неща бяха повторения и от време на време само имаше нещо важно (накрая чак издирих записите от ICTY и ги гледах).

Днес видях поредното оплакване от липсата на обективност на медиите в България. В същото време Яна е пуснала анкета по темата, та ето малко и от мен.

(като предварителна информация, аз от българските online неща чета редовно само Дневник и Капитал, от време на време и каквото ми пратят. Не вярвам на нито едно напълно, ама имам някаква идея кой ги притежава (а и то си проличава доста добре на моменти). Не гледам телевизия, не чета вестници, не слушам радио освен ако не съм принуден).

Като за начало, изцяло обективна медия няма, няма как и да има – никой не би говорил против собственика си/този, който му плаща (например рекламодател), всички имат различни идеи какво е важно и какво не е и разбира се, получаването на точна информация не винаги е лесна задача. Така че, ако някой иска точна и пълна информация, може да пробва следните методи:
– да чете оригинални източници, да се рови сам, да корелира информация и т.н., и ако му остава някакво време от това, да спи.
– да изчака около 50 години и да чете какво пишат историците (по-добре би било да изчака 100, ама медицината май още не е напреднала достатъчно)
– да приеме, че съвсем точна информация няма как да се получи, и чрез комбинация от няколко медии, критично мислене, цинизъм и малко параноя да се опита да си изгради мнение за достатъчно важните неща.

Българските медии, разбира се, са трагедия. Аз ги деля на няколко вида:

1) такива, които се стараят да са честни и им се промъкват малко глупости (и отбелязват кои статии са платени) (хубав пример е Капитал (сигурно защото собственикът му гледа да не се налага изобщо да се пише за него), може би и Биволъ (който не чета редовно, но изглежда ок) )
2) такива, които прокарват определена политика/линия на собствениците си и може да се използват като ветропоказател (като “Стандарт”)
3) шумогенератори (не знам как се казват, виждал съм да ги четат хората, всякакви безсмислени статии кой с кого спал и т.н.)
4) комбинация от 2) и 3) (bTV)
(може би има и други комбинации, не съм попадал, но не съм и търсил)

Прилична част от проблемът при нас е, че никога не сме имали свястна журналистическа традиция (имали сме тук-таме някой свестен журналист, но иначе генералната традиция е била да са политически подчинени, още от 1878 насам. Има малко подобрение след 1989та). Разследващата ни журналистика може да се похвали с 3-4 човека сумарно, преподаването на журналистика по това, което съм чувал не струва, а като си погледна какво пишат журналистите в моята област и направо ми идва да се гръмна.
(сериозно, повечето IT журналисти вероятно и в “Шок” няма да ги вземат…)

Много би ми било интересно да видя доколко хората вярват на новините по телевизията (аз почти автоматично почвам да си мисля “глупости” в рамките на първите 5-6 изречения), и доколко по принцип хората вярват на журналистите. Анкетата на Яна е някакво начало, ама е в много ограничен кръг от хора…
(а разбира се, колко трябва да се вярва на агенциите за социологически проучвания е един още по-весел въпрос…)

Понеже няколко човека се зачудиха какво става с мен (дали някаква нещастна любов не ми е отровила живота и т.н.), кратко обяснение:

Миналата сряда (25.05) сутрин си докарах припадък. От една гледна точка не беше чак толкова страшно (не успях да си извадя ръката), но си има остатъчни ефекти (като дереализация и т.н., почти като усещането след като човек се събуди от кошмар). Чух се с доктора, обяснено ми беше какво да пия/ям и така, в рамките на още седмица-две съвсем би трябвало да се оправя.

(а аз ползвам блога да си отбелязвам тия събития, би трябвало да се случват максимално по веднъж годишно)

Имаше един въпрос в блога какво е initLab, та да взема да кажа две думи по въпроса.

Initlab е hackerspace по дефиниция, т.е. място, в което хората се събират да вършат разни странни неща. Намира се на ул. “Лозенец” 4, на последния етаж (мисля, че има надпис на вратата), а понеже долу няма звънец (по ред странни причини), ако човек звънне на +35924624356, вратата долу автоматично ще се отвори.

Има различни забавни проекти, които в момента се случват – докато пиша това, Владо води курс за wordpress за не-програмисти, до мен седи един RepRap принтер (с чиито софтуер/firmware си играя), някъде в съседната стая е оставен моя proxmark3, с който разни хора се занимават, тия дни написах нещо кратко да показва кой е в lab-а в момента (ако са се съгласили да им се отбележи MAC адреса в системата, та да се знае дали все пак има някой), и както споменах – един телефонен номер, който да отваря вратата долу.
(има някаква вероятност да представя няколко от тия неща на някоя идваща конференция, например на linux-bg)

Мястото е подходящо за разни проекти, водене на курсове и като цяло за събиране на странни хора. Има прилично количество информация на сайта (както и правилник :) ), така че всички любопитни могат да се информират и дори да се включат в някое от събитията.

Днес беше весел ден в initLab.

Отидох там около заниманията с RFID и едно нещо, дето довършваме с Кънев (за което, заедно с проекта за отваряне на вратата с позвъняване (който вечер работи, със съвсем малко жертви) вероятно ще направим една кратичка лекция). Там се оказаха и няколко човека, който се занимават да сглобят 3D принтер (такъв, дето прави формички от пластмаса) и с които в крайна сметка се занимавахме до около 23:00…

В началото имаха няколко проблема със софтуера (писан от всякакви странни хора, я на java, я на C/C++), който забиваше или успяваше да забие контролера на принтера (който па беше в процес на сглобяване). След малко дебъгване, strace-ване и четене на код се оказа, че протоколът за комуникация е прост, текстово базиран, работи на 19200 (без flow control, което води до един проблем), и може за тестове да се ползва от терминал.
(има нещо много забавно в това да напишеш команда и да гледаш как някакъв реален хардуер мърда или се опитва да се подпали)

Съответно няколко часа досглобявахме машината, пускахме тестове, намерихме един доста неприятен failure mode, който изискваше почти пълно разглобяване на главата (затъкнато парче от изходния материал), а аз даже написах едно просто програмче да насипва файловете с команди (т.нар. gcode) в устройството, понеже всичкия друг софтуер имаше разни проблеми с комуникацията – или объркваха протокола (неясно как), или просто препълваха устройството (т.е. не чакаха на всяка команда отговор, а просто пращаха с пълна сила).
(и май се търси някой да го допипне да работи за windows, че аз не съм наясно как се отваря там серийния порт)

Утре следва додебъгване, и може би първият създаден обект (максималният постигнат дотук резултат беше спокойно местене по трите измерения и няколко капки изходна субстанция).

Update: Забравих да напиша най-важния момент – цялото нещо е open-source (питайте google за reprap), съответно може да се намери не само source на комуникиращото приложение, но и на firmware от страна на контролера на принтера.
(по-късно ще измъкна от Тони Стоев link към неговите писания по темата, понеже той се занимава с организирането на проекта)

Преди време ми се учудиха, че не ми е хрумнало да напиша нещо по темата за кръщаването на машини.

Темата е доста обширна и почти религиозна (поне според начина, по който хората спорят). Има две основни течения – функционално и човечно.

Функционалното е най-често срещано при мрежите – там всеки интерфейс на router се кръщава с име и положение (например te5-2.ny1.us.iptransit.com – 10-гигабитов втори порт на пети слот на първи router в Ню Йорк в САЩ). При сървърите се ползват подобни функционални имена, най-вече когато има твърде много машини за наименуване (например, в един от последните мои всички web-ове бяха wX (X от 1 до 20), базите данни dX (без централната, която си беше dm) и т.н.). Много често се срещат имена като db1 и db2, понякога и по-функционални (dbmaster, dbslave). Редовно хората си кръщават router-а вкъщи ‘router’ (както и аз съм направил).

Далеч по-интересен е човечният начин, стига да се прави правилно. Там има няколко под-течения…

Едно от най-хубавите неща, които могат да се срещна из книгите, филмите и т.н. е изграждането на характера на героите. Това и прави възможно кръщаването на машини с имена на различни герои, понеже можем да пренесем някаква част от качествата на героя върху машината и очакванията ни за нея.

Тук имам ужасно много примери:
Работната ми станция вкъщи се казва lain (от Serial Experiments Lain). Мисля, че е едно от най-хубавите имена за desktop машина, който не схваща защо, определено трябва да гледа anime-то (около три пъти, щото е много трудно да се разбере от първия).
Текущия ми лаптоп се казва shrike, на героят от цикъла за Хиперион на Дан Симънс – трябваше ми име за достатъчно мощна нова машина. Предишният се казваше lyra, като героинята от “Тъмните му материи” на Филип Пулман – лаптопа имаше такъв виж, че ми трябваше нежно женско име. По-предишния (реално първия ми) се казваше woland като от “Майстора и Маргарита”, понеже имаше по-мрачен вид и се ползваше за контролиране на всичко наоколо.

marla беше кръстена на Marla Singer от Fight club, докато с Боян търсехме подходящо име – женско, и да ни се вижда подходящо и на двамата.
cassie беше кръстена на Cassie Ainsworth от Skins – дребна, слабичка машина, не съвсем сигурна (както има само един диск), могат да я ползват много хора за много проекти. Машината не е наследник на marla, просто дълго време си търсих сървър, който да кръстя така :)
(има сериозна причина много сървъри да се кръщават с женски имена, на принципа на стария лаф “Сървърът е като женското сърце, винаги има място за още някого” (да, изяжте ме, феминистки))

Пример за машина, която е кръстена на външния си вид е zver.fsa-bg.org (ето няколко снимки), понеже тежеше около 50кг и носенето си беше прилично упражнение.

Иначе има други naming convention-и, при които просто се избира име, като да харесва на хората. Например Велин има навика да отвори списъка с имената на героите на Толкин (“Книга на имената на Арда” или нещо такова) и да избере от там (беше се пробвал да използва същия метод, когато негови колеги го питали как да си кръстят бебето…). Не може да се отрече обаче, че lugburz, grond или orthanc са добри имена…
Изобщо големите фентъзита са страхотен източник на имена. “Песен за огън и лед”, “Мечът на истината” и най-вече “Малазанска книга на мъртвите” (с нейните около 800 различни (и развити героя)) може да се ползват спокойно и в огромна фирма и пак да не се получат повторения. “Малазанската книга на мъртвите” особено позволява групирането им по раси, по армии, взводове и изобщо дава възможност да се изгради много удобна именна структура (например да се кръсти backup сървър-a “hood” по името на бога на смъртта там).
По подобен начин бяха кръщавани малко машини в securax. Отначало бяха кръстили един сървър nicotine, което доведе до машини, които се казват cocaine и morphine. Това доведе до много весели случки, например да се возя в едно такси, да обяснявам по телефона “и извадете кокаина”, а таксиджията да ме гледа уплашено.

Имам няколко имена, за които още не съм намерил на какво да ги дам, та – може да си харесвате от тях:
(тук няма да включвам големите фентъзита, ще заемат ужасно много място)
river (River Tam от Firefly и Serenity). Малко, красиво и много опасно/мощно създание.
ayaan (Ayaan Hirsi Ali, писал съм за нея).
kvothe (главният герой от The Kingkiller chronicle на Патрик Ротфус). Също така от там имаше и едно дърво – Cthaeh – което знаеше всичко, можеше да вижда в бъдещето и се стараеше да върши максималното възможно зло, чието име би било перфектно за Oracle или подобна база данни.
shinji (на героя от Neon Genesis Evangelion) е перфектно име за най-калпавото парче хардуер, което имате.
sethra (Sethra Lavode от книгите на Стивън Бруст за Dragaera). От там и Morrolan е хубаво и подходящо име.
vimes (всъщност, цялата Анкх–Морпоркска стража).
rorschach (от “Watchmen” на Alan Moore) би бил хубаво име, но е доста гадно за изписване и по-скоро не го препоръчвам.

Ако някой се сеща добро име, може да пише :)

(интересно как Стивън Кинг почти няма подходящи герои. Може би всички от “То”, или тия от “Тъмната кула”, но не мога да се сетя за нито един – нямат и особено запомнящи се имена. Важи и за доста други доста добри автори.)

Не мислех да пиша повече по темата, но очевидно има нужда.

Предполагам, много хора са чували за ICTY и ICTR – трибуналите за военни престъпления съответно в бивша Югославия и в Руанада. Нуждата от тях е най-вече поради невъзможността локалните власти и локалният съд да проведат достатъчно безпристрастни процеси.
(след някакво четене на протоколи и други данни от подобни съдилища мога да приема, че са сравнително безпристрастни).

Крайно време е да се направи такъв съд за американските военни престъпления.

Тия дни wikileaks пуснаха данни за по-голямата част от затворените в Guantanamo, оценки за опасността от тях и т.н.. Документите биха били смешни, ако не се отнасяха за истински човешки животи (пуснаха и малко видео записи, които би трябвало да се гледат на собствен риск). Като цяло, американците стават пак за смях.
Проблемът идва от другаде. Department of Justice е пуснал ето това писмо до всички адвокати на затворници, казвайки им, че тази информация, въпреки че е изтекла, не може да се използва в защитата на клиентите им за получаване на habeas corpus (което е стандартно човешко право, поне според конституциите на нормалните държави (вкл. САЩ)).

Нямам желание да обяснявам колко точно гнусно е това – прочетете статиите и си правете изводи сами. Съществуването на подобно писмо обаче твърде много се приближава до мерките, взимани от СССР за политически процеси.

Чета толкова, че не ми остава време да пиша по въпроса, от книжен плъх съм се превърнал в еквивалента на ламята Спаска.

Така като гледам, съм прочел около 28 книги от последния път, когато писах за тях. Искам да опиша състоянието на предрусване с четене, за който му е интересно – списъкът е след това (и го има в goodreads).

Изглежда човешкият мозък има лимит на информацията, която може да преработи за 24 часа (т.е. за един цикъл на будно състояние и сън). По принцип мога да се опитам да го дефинирам като “500 страници”, но в това има проблем – различните книги имат различни по размер и обем страници, както и по-важното – различно количество информация, с различно ниво на въздействие. Над лимита прочетеното прелива в сънищата и пречи на спането…

Проблемът идва от това, че някои книги просто са достатъчно интересни (и/или толкова добре написани), че човек да му е трудно да се спре, почти като с алкохола. Докарвал съм си и книжен махмурлук, след няколко дни четене почти нон-стоп ми се наложи да спра да чета за ден-два (и да се напия). Приемането на нова информация става трудно, четенето на каквото и да е също, понеже нищо не ти остава в главата, само някакви думи минават пред очите и нищо повече. Остава само автопилотът, който позволява да си чета пощата (по-кратките mail-ове) и съобщенията по разните messenger-и.

А самото четене само засилва желанието за още, до такава степен, че смесвам всякакви различни стилове и автори (само се старая съотношението на българския към английския да е 50/50, че иначе започвам да мисля на английски, което не винаги е желателно) и поради липсата на друго, чета неща, които иначе не бих започнал. Откривам препратки към странни книги (например книгата на Keith Ferrazzi ми докара желание да прочета “The organization man” на William H. Whyte и я чакам да пристигне), ровя листите на разни хора (аз и за това зарибявам хората да си правят account-и в goodreads) и следя какво ново четат разни хора (например Patrick Rothfuss пише от време на време за някоя книга и последната, която четох, беше от него).

Интересно ми е кога финално ще се побъркам.

(а колко завиждам на хората, дето още не са изчели всичко на автори като Зелазни, Стивънсън, Хърбърт…)

Списъкът:
“Оръжия за масово обезличаване” на Джон Тайлор Гатоу (май го споменавах вече).
“Down and out in Paris and London” и “Shooting an elephant” на Джордж Оруел (последното силно го препоръчвам на всички).
“The Hacker Crackdown: Law and Disorder on the Electronic Frontier” на Брус Стърлинг (припомнях си разни неща).
“Мавзолей” на Ружа Лазарова (нищо особено).
“The chocolate war” на Robert Cormier (намерих я от списъка с най-често опитвани да бъдат забранени книги на американската асоциация на библиотекарите).
“За мишките и хората” на Джон Стайнбек (нямах си нищо друго за четене).
“Срещи с Буров” на Михаил Топалов-Памукчиев (оказа се интересно, но трябва да се чете с много съмнение).
“Jimi Hendrix – Стая с огледала” на Charles R. Cross (дадоха ми го да го прочета, не беше лошо).
“Машина за легитимност: Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” на Момчил Методиев (най-накрая я прочетох, полезна, ама скучна).
“А хипопотамите се сварили в басейна си” на Уилиам Бъроуз (не знам що продължавам да се опитвам да го чета, не виждам нищо особено в него).
“Пантера в приземието” на Амос Оз.
“Назад по линията” на Робърт Силвърбърг (една от много малкото time фантастики, които са ми харесали).
“The Sword & the Shield: The Mitrokhin Archive & the Secret History of the KGB” на Christopher Andrew и Василий Митрохин (много полезно четиво, особено по темата за дезинформацията и за част от историята на соцлагера).
“Изумление и трепет”, “Живак”, “Биография на глада” и “Кралска воля” на Амели Нотомб (жената пише прекрасно).
“Anne Frank: The Diary of a Young Girl” от Anne Frank (видях я в нечий списък книги).
“Best of 2600: A Hacker Odyssey” от Emanuel Goldstein (основно стари неща, препоръча ми я един приятел).
“The hunger games”, “Catching fire” и “Mockingjay” на Suzanne Collins (хубаво, антиутопично и добре написано).
“Tiassa” на Стивън Бруст (поредната от серията за Влад Талтош).
“The Information A History, A Theory, A Flood” на James Gleick (направо учудващо как може да пише толкова зле по толкова интересна тема).
“Never Eat Alone: And Other Secrets to Success, One Relationship at a Time” на Keith Ferrazzi.
“Психиатрия” под редакторството на Дрозда Писева (много хубав учебник).
“Beat the reaper” на Josh Bazell (доста приятно четиво).

Най-накрая реших да направя нещо в initLab. Ще се почне от нещо малко – RFID research.

RFID (radio-frequency identification) е механизмът за комуникация на повечето от т.нар. безконтактни карти или token-и. В общи линии идеята е, че картата се приближава до някакъв четец, който излъчва поле, от което картата се захранва и съответно комуникира с четеца.
(някои варианти имат собствена батерия и се активират ръчно, например тези за отваряне на бариери, или например ключовете за някои коли)
Примерни такива са картите за достъп, картите за безконтактно плащане (които се появиха отскоро), или електронните карти за градския транспорт.

Имам под ръка един proxmark3 (документация и информация за него), с който може да се комуникира с RFID карти/чипове. Аз самият нямам времето и желанието сам да се занимавам да разглеждам различни карти и търся хора, на които областта им е интересна – да разглеждат как се осъществява комуникацията, къде може да има проблеми в такива системи, доколко са сигурни и т.н. – на които да съдействам, за да се занимаят и по някакъв начин да представят какво са открили. Вече има къде, а аз съм си играл известно време и мога да помагам поне в началото.
Изискванията към хората са 1) да им е интересно, 2) да не са тотални идиоти, 3) да прочетат правилника на initlab, 4) да си намерят поне един лаптоп, да има къде да се закача устройството (религията не ми позволява да си давам лаптопа на ближния си) и 5) да ми пишат, за да си харесаме кога ще се събираме да си играем.

Първата крайна цел е лекция в initlab по темата.

Има прилично количество неща на тоя свят, които ме дразнят, но неспособността да приемеш реалността е измежду първите. Вероятно е по-лесно да се прочете статията за denial в wikipedia и връзките от нея, но реших, че е по-удобно да дам няколко илюстриращи примера, които ми се мотаят в главата.

Първият пример е от книгата на Робърт Лифтън за нацистките доктори. Нямам достатъчно добър цитат, но в общи линии ситуацията е следната – един от докторите в Аушвиц, който е отговарял за въдворените в лагера, имал е участие в някои от нещата (отказал е да участва в селекцията на новопристигналите – кой отива директно в газовите камери и кой в лагера), но като цяло се е старал да не върши лоши неща (с приличен успех), не може да приеме изцяло нещата, които е правил тогава. Реално има малко неща останали в него от дните, когато е бил лагерен доктор и по някакъв начин не признава/приема всичко, което се е случило тогава, за да може да живее със себе си.
(16та глава на “The Nazi Doctors” от Robert Jay Lifton, “A human being in an SS uniform: Ernst B.”)

Вторият е пак от книга, тази за Белене на Стефан Бочев. В нея има една черта, която той е описал като присъща на българския народ, но е по-скоро общочовешка – как смятаме нещото, което ни се иска за истина и единствено възможно минало и бъдеще. Имаше няколко негови примера, но този, който съм запомнил (моето копие не е в мен в момента, а и си беше цяла глава по темата) беше как Атанас Буров в един момент на някакви разговори обяснявал как винаги трябва да се пазим от СССР и да действаме против тях (някъде около 1943), а при наближаването на 1944 (не съм сигурен точно за датите, бяха с около 9 месеца разлика) обяснявал как трябва да дружим със СССР и че той ВИНАГИ това е казвал.

В реалния свят е още по-лесно да се намерят примери.

Най-често срещаният пример е в края на всяка една връзка, как всеки обвинява другия (или в редки случаи някои хора обвиняват само себе си), като реално (почти) винаги вината е на двамата. Трябва доста алкохол и говорене, преди хората да приемат тоя (сравнително елементарен и очевиден) факт.
Изобщо, връзките м/у мъже и жени (нямам много наблюдения в/у останалите) са неизчерпаем източник на психологични проблеми и прояви на малоумие, на моменти си мисля, че основната причина да има продължение на човешкия род са случайните бременности.

Следващия пример е от две части. Първата е религията, неспособността на хората да приемат възможността, че няма някаква висша сила, която да дава висш смисъл на живота, да “бди” над нас и т.н. (което е още по-глупаво заради факта, че дори да я има във вида, в който религиите я описват, тя пак няма да има значение за реалния живот). Тя се е комбинирала с втората част – това, че ни е трудно да приемем липсата на близките ни хора след смъртта им, и за това измисляме всякакви варианти те да продължат да съществуват (задгробен живот, призраци и т.н.).

Не виждам нужда от повече примери – ако искате такива, може да потърсите в двете книги на Насим Талеб (“Надхитрени от случайността” и “Черният лебед”), има много такива как хората измислят зависимости, шаблони и обяснения там, където ги няма или са тотално погрешни.

И при толкова описания в литературата и в реалния свят (и особено на безсмислеността му), хората продължават с отричането, вместо да отделят няколкото нужни минути/часове, за да си изяснят как стоят нещата. Може би трябва да се преподава в училище?
(Уж се преподава логика, ама поне при нас нямаше нищо такова)

Та снощи направихме страхотно ИББ, чак си заслужава да се блогне за него.

Почна се с любимия flame на Г. за компилаторите и баса, дето се хванаха – че във FreeBSD 9, като го release-нат, в base няма да има gcc. Болни хора. Успях да го прекратя, като обсъдихме защо трябва да се легализира детското порно, или поне да се измисли нещо по въпроса с него – защото всеки закон по темата цензура се опира на него…
(и класическия виц, по темата, малко момченце говори на баща си:
– Тате, пусни ми Internet!
– Защо ти е бре, сине?
– Ами да гледам порно.
– Е как така?
– Ама аз само детското…
)

Следващите истории не им помня точно хронологията, но бяха горе-долу следните:

Подробно обсъждане на секса и порното в микрогравитация (например на борда на самолет, който си прави свободно падане за по 90 секунди). Би трябвало да има такова, оказва се, че 10 такива падания по 90 секунди са около $35k, т.е. не чак толкова скъпо и реализируемо за порно. Около това имаше и обсъждане на размножаването в космоса, дали има проведени експерименти (и по-скоро дали има публикувани резултати), възможността да се зачене, вариантите за симулиране на гравитация (с въртенето) и как при маструбация се придава въртелив момент (и след него – такъв в някаква посока).

Светла разказа две истории, едната беше как след като си одрала колата успяла да я почисти с гъбичка, след което като я видели застрахователите, се чудили доста време какво точно се е случило. Другата беше по-весела, как около някакъв запой няколко девойки били се насмукали много добре и повръщали и тя почиствала с парцал, та в един момент (и тя не била особено трезва) решила на принципа на бутилките, просто да сложи парцала в устата на девойката, да блокира потока.
(в един момент се усетили и го махнали)

Не-чак-такава простотия, моето обяснение за как се patch-ва ftp сървър против brute-force атаки за пароли – след третия опит за парола спира да проверява паролите, само дава грешка и sleep-ва броя опити, умножени по 10 секунди. Това се оказа най-хубавия вариант – например да режа директно connection-а не помага, понеже те се reconnect-ват веднага, а не можех да ги филтрирам по адреси, защото бяха много (изобщо не мога да се сетя защо му е на някой brute-force-ва нашите пароли).

Червото и Мишо измислиха идеята за voodoo кукла на сървър… В общи линии – плюшен 2U сървър, след което се намират косми от сървър на конкуренцията (щото сървърите определено събират такива неща с времето), и почва да се боде на странни места. През останалото време може да се ползва за възглавница.
(играчки за админски деца – плюшени сървъри…)

Ако някой си спомня още нещо, да пише.

Update: Разказ около някакви паднали линии на Мишо… Строшило се нещо, трябва да се preroute-не през някакви тунели, той нямал компилирана поддръжка за GRE и отебал цялата работа за до сутринта. След което Светла му звъни посред нощ с въпроса “Да ти го вдигна ли?”….

Изкарахме страхотно ИББ, успях да запозная Светла и Яна, подробностите – като изтрезнея и ми ги припомнят. Следва малко музика.

Cryptomnesia имат само един албум – Primordial Oddity (който се разпространява безплатно и може да се намери на archive.org). В общи линии е работа на един човек, съдържа елементи на всякакъв метъл и на класическа музика и има в общи линии перфектен звук на различните инструменти. От двамата професионални музиканти, на които го дадох да го чуят, този, за който смятах, че му е по-близко по стил го намери за какафония.

Kyuss са странна група. Водят се stoner metal, но не виждам нищо надрусано в тях, просто красива музика. Имат много любопитна китара, хубави идеи и вокал, който се понася. Името им се произнася Кайъс, не Кюс, както ми хрумна в първия момент. Някой ден ще мога да опиша защо ги намирам за толкова красиви, вероятно като се опитам да изсвиря intro-то на “Thumb” на баса.
Може да е за начина, по който се … люлее … китарата.

Primordial са изпаднали ирландци. “Rome burns” е прекрасен пример за хубава жица, а ритмите им са страхотни.

Такива неща ме карат да се чудя защо хората не слушат жица…

Около няколко реда в twitter си спомних първия наистина размаващ концерт, на който ходих.

Хиподил тъкмо бяха издали “С гол в ръката нож” и бяха тръгнали на турне из България. В Добрич свириха в дребничката зала на младежкия дом и аз в ония си невръстни години (1996-1997ма някъде) бях отишъл там на поредното такова събитие (иначе свиреха основно разни локални метълски и подобни групи).

Стана феноменално пого, имаше и хвърляния от сцената (там нямаше достатъчно място за crowd-surfing), включително разни хора после откриваха отпечатъци от подметки по странни места от дрехите си. Звукът беше страхотен (т.е. достатъчно силен, не мисля, че тогава съм можел да оценя и чистотата му), а нещата които свириха – съвсем класически. Още си спомням как звучаха “Море от алкохол”, “Елено моме” и Misirlou (което тогава беше известно като “Soundtrack-а от ‘Криминале'”), както и ефекта от последното върху цялата публика…
Помня как на следващия ден отидох и си купих трите им касетки.
(едни приятели имаха намерението на завършването си да поздравят учителката си по литература с изпълнение на “Клиторен оргазъм”, в чиито припев се пее “Путка незадоволена / ти си!”)

А текстовете им май още остават в категорията класики. Прости, просташки и просто забавни, например:
”
Грозна си като салата, неразбиркана с оцет
По-си дребна от заплата, по-си плоска от тапет
”

”
Корабът се акостира сред море от алкохол
Екипажът бе гипсиран, капитанът беше гол
Всички болни от проказа без съмнение за СПИН
Някой смело се изказа, че не му е хуят син

припев:
Ракия, и бира, и водка, и ром
Пиеме всичко, дай одеколон!
”

”
Галилео, Галилео – още ли да ти налея
Ти доказа – тя се врътка, с всяка по-голяма глътка
”

От там нататъка може сами да си потърсите текстове. Оставям на любопитните да си намерят останалите им текстове и песни и да се забавляват :) Интересни са първите им 4 албума, останалото – не толкова (а последните неща на Светльо Витков са си жива боза).

Трябва да си организираме някой ден запой със слушане и пеене на тия работи.

Много интересно се комбинирана няколко книги, статии и събития от последните месец-два.

Днес довърших книгата на Василий Митрохин (заедно с Кристофър Андрю), бивш архивист в КГБ, който около 1992 успява да се измъкне от Русия с няколко кашона бележки и преписи от документи, датиращи от 1930 до “напускането” му. Разкрива доста интересни неща (особено свързаните с полската “Солидарност”), но това писание беше провокирано от описанието на т.нар. “активни мерки”.

В книгата има няколко подробно описани примера, например теории около убийството на Кенеди или това, че вирусът на СПИН бил измислен от американците (малко повече подробности има в статията в wikipedia).

Следващото забавно нещо беше статия в wired за система за наблюдаване на действията на хората, така че по поведението да хванат следващия leaker. Нещата много напомнят на наблюдаващия голям брат от “1984”, както и още нещо, от “Последната република” на Виктор Суворов.
Леко перефразирано, става въпрос за това да питаме човек на улицата как, след като сме направили прекрасно общество, с обща собственост и т.н., хората бягат, какво да правим (не може да ги оставим да избягат, защото без тях няма да го има обществото). Повечето почват да предлагат мерки като затваряне на границите, наблюдаване на хората и какво ли още не, но никой не се сеща да запита “А защо бягат?”.

Последното нещо беше публикуването на нецензурираната версия на един от документите от cablegate – докладът на американския посланик за престъпността в България и “отговорът” на някакъв средно некадърен PR от тоталитарни времена.

Нека сега добавим и двете класически книги – “1984” и “Brave New World” в кюпа.

Оставяме да се вари на бавен огън и отиваме да си поспим.

Будим се в един свят, в който личният живот изглежда като в “Brave New World”, а работния/корпоративния – на “1984”, като леко се преплитат.

Няма лични тайни. Няма истина, има пропаганда. Няма критично мислене или място за съмнение, има “entertainment”.

За това ни трябват wikileaks. Както и openleaks, balkanleaks, *leaks, каквото там има. Те са едно от малкото неща, които могат да изравнят малко ситуацията – когато противникът знае тайните ти и ти неговите, нещата са по-добре отклкото ако само той знае твоите. А честно казано, в съществуващата ситуация всяка корпорация, всяко правителство и всяка държавна институция са си жив противник.
Не изглежда и да вървим обратно към общество, в което може да се разчита на личната тайна.

(забавното е, че всъщност ако нещата бяха по открити и нямаше толкова много безсмислено засекретени документи, хората щяха да са наясно с това в каква гадост се забъркват и нямаше да се случва изобщо тоя тип хора, които искат да leak-нат документите изобщо да отиват там)

“Do you want to change the world?”
“Yes, of course.”

Под силен натиск от Велин и iffi пускам следния въпрос в блога си (който по някаква причина беше пропуснат в последното преброяване, проведено от НСИ):

Какъв е интервалът в годините на раждане на сексуалните ви партньори (например моят е от 1977 до 1989)? Отговорите могат да разчитат на пълна анонимност, след няколко дни ще обобщя данните.
Въпросът важи и за двата пола :)

Мина поредния концерт на Kultur Shock.

Беше в малко тясна зала, която имаше 4 колони по средата (крепежните елементи, не озвучителните) и беше малко странно къде трябва да стои човек, за да чува добре звукът (оказа се – отстрани, до озвучението). Малко неприятно беше и че имаше доста стъклени бутилки и съответно доста счупени.

Беше размазващо, както обикновено. Свириха с кеф, новият им състав изобщо не отстъпва на стария, даже са още по-голяма картина, и изобщо имаше невероятна връзка с публиката. Погото почти не спря, Gino накрая почна да говори директно на сръбски, че да го разбираме по-добре, излязоха няколко пъти на бис (май изобщо не ги броих), изобщо купонът беше невероятен. Не знам друга група да може да направи подобно нещо (и нарочно си прегледах блога, преди да го кажа), дори и огромното шоу на Rammstein или смазващия концерт на Apocalyptica не докараха такава връзка и такова усещане за отдаване и размазване.

(а в един момент хората поляха с бира сцената и цигуларката, която хич не беше щастлива, Gino успя да я поприкрие, след което обясни на микрофона, че връзката между цигуларя и инструмента е като между майка и дете, да внимават, и ако искат да пръскат някой, да пръскат него. Беше обилно полят след това :) ).

Накратко за снощи, че трябва да бягам към едно събиране на ФОП…

Ходихме пак на “Донеси ми главата на принца 2”, после отидохме да допием в Тукан и да слушаме “Odd crew” (които бяха забавни и ми докараха болки в куфелния мускул). По някое време седнах и написах това отдолу, а го публикувам сега, защото 1) снощи нямах сили, 2) за да не се счита, че само пиян мисля такива неща.

(а сънувах как няколко интересни човека са ми на гости, включително Николай Генчев, носеше си копието на “Васил Левски” с някакви допълнителни негови корекции)

И така:
Не съм полицай, господин пиян…

Тая вечер запознах две девойки, да ги наречем девойка И. и девойка Я.
Едната е най-здравомислещата жена, която познавам, другата е най-интересната.
Обсъден беше въпроса как могат да бъдат комбинирани двете, за да се спаси човечеството. До тук вариантът е да се оженят, да си направят деца и да ги съберем (което ми напомня действията на Бене Гесерит в Дюн…).
Червото каза, че няма хубав начин да ги комбинираме двете директно, което значи, че ще трябва да правим експерименти. Това е малък проблем, понеже може да се получи ситуация като в “Пришълеца 4” със стаята с клоновете, като последния просто повтаряше “kill me”, което май не съм способен да направя.
(червото вероятно няма да има особен проблем)

А проблемът с човешкия род е, че по-голямата част от екземплярите са/сме идиоти. Оцеляването на нещо подобно може и да е желателно, но не е особено ефективно и полезно, а и е крайно време да се стремим към нещо повече, освен random резултат от масовото ебане. На всичкото отгоре деца се получават основно от неправилно приложение на предпазни средства, което па води до едни силно странни деца, от които доста не стават за нищо…
(не можем да разчитаме на random-а за всичко, все пак, нищо, че ни е избутал (неясно как) еволюцията досега)

Така че, май се каня да организирам евгенична програма. Ще събера интересните ми девойки и младежи и ще ги чифтосвам, като в третия райх. После ще се самоубия в бункера си…
(а даже не понасям науката и поддръжниците и)

G|----------------|----------------|----------------|------------------------|
D|--------------5:|--5-5-----------|----------------|------------------------|
A|77777---5-8-----|----------------|----------------|-------10-10-10-10-10-10|
E|----------------|--------5-8---7:|--7-7---5-3-5-3:|--3-3-3-----------------|
  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3 + 4 +  1 + 2 + 3   +   4   +

(The Pillows, Intro-то на Carnival)

(скучно ми е. Чета три неща, имам разни неща за правене и писане и всичко ми е писнало. По тоя случай дописвам разни стари неща, които също не са ми особено интересни)

Няма такова нещо като перфектен авторитет.

Няма такъв човек, на който да може да се вярва безрезервно. Няма такъв, дето да може да се вярва и с малко съмнения, без значение кой е, какво светило е, колко много го харесвате.

Някои хора казват нещо подобно и добавят изключения (като оная божия заповед, “Да нямаш други богове освен мен”). Повечето обаче се стараят да ни набият в главите, че има авторитети, на които трябва да вярваме, че те самите са авторитети и всякакви подобни бози. Вярвайте на правителството, вярвайте на телевизията, вярвайте на вестниците, на учителите си, на родителите си, на религиозните си водачи.

Много рядко обаче има хубаво обяснение защо. В повечето случаи обяснението е “Защото така” (или някаква вариация).
(доводът “Той винаги е бил прав преди” освен, че е много трудно да му се повярва, по принцип нищо не значи. Ако грее слънце 8 дни, задължително ли е и на 9тия да не вали?)

(снощи за скуката ми предложиха да се занимавам със судоку. Казах, че даже да напиша нещо да го решава/генерира не ми е интересно, а то е по-интересната част)

Не отричам, че е добра идея да има авторитети и че някои неща са маловажни и не си струва да се проверяват (например, на кой му пука какво ще е времето утре, ако не се кани да излиза?). Всъщност, вярването/приемането на нещо само от един източник си е shortcut, който ни позволява да се занимаваме с важниет/интересни неща и да си губим по-малко времето. Лошото е, че този приятен механизъм се използва основно с дезинформативни цели и така се стига до две крайности – едната е безрезервната вяра (организираните религии, тоталитарните държави, някои корпорации), другата е неспособността да се приеме каквато и да е информация (някои параноици, които са по-зле от мен).

Обаче е по-добре да прочетеш сто книги и да не си напълно сигурен, отколкото една и да смяташ, че знаеш всичко.

А реалната цел на това беше да кажа, че аз също никакъв авторитет не съм, само се старая да съм прав в поне половината случаи. Който ме слуша, го прави на своя (без)отговорност и би трябвало да помисли преди това.
Дори на този post не трябва да се вярва безрезервно :)

Представлението “Донеси ми главата на принца 2” беше… странно.

Не е театър в точния смисъл на думата, по-скоро е комбинация от пиеса и концерт (на група, която се казва “Natural Born Wizzards”). Историята е продължение на тази от книгите на Зелазни и Шекли, като основно използва героите от там и са си измислили собствена история. Направили са го много добре – дотолкова, че в един момент се превивах от смях и май още малко ме боли стомаха – а музиката беше страхотна. С голям кеф слушах пак след 10на години “Донеси ми главата на принца” и може би най-доброто им парче, “I crave you”.

Актьорската игра също беше на ниво (което при малката сцена в Angel heart си е постижение). Като цяло, цялото нещо беше толкова добро, че май ще се ходи да се гледа пак на 1ви април.

Очаква се и да издадат целия soundtrack.

Update: Пропуснал съм да напиша, но е хубаво човек да е чел книгата преди представлението, някои неща става малко по-ясни.

За който не е разбрал и няма да ходи на концерта на Epica – на 26.03, в Angel heart ще се играе пак “Донеси ми главата на принца” (или по-скоро продължение). Последния път, когато това се игра беше през 2001 и ми е оставило достатъчно дълбоки спомени, за да искам да ида пак :)
(правено е по книгата на Роджър Зелазни и Робърт Шекли)

(пускам новината с малко закъснение, щото исках първо да си взема билети…)