татко Крокодил

И един кратък update, че пак забравих да пиша.

Продължавам да чета над нормалното, който се интересува, да погледне в goodreads. Трябва да обърна малко внимание в някой post на Судир Венкатеш (Sudhir Venkatesh), но това ще стане след като прочета още две негови книги (които се носят към мен от amazon). Също така трябва да напиша някой ден каква трагедия е Бегбеде и как след като прочетох “Любовта трае три години”, седях 15 минути и се чудех “той ебава ли се с мене, че да напише подобен (некадърен, недомислен, пиклив) край”.

Около проблемът ми в последно време да понасям тълпи и хора като цяло най-накрая отидох на психолог. Изводът за момента изглежда като понижен праг на чувствителност и като за начало ще си пия един трицикличен антидепресант, после ще видим.
(отсега да отбележа, писнало ми е да ми обясняват колко е лошо или колко е добре. Ще пиша какъв е ефекта по-нататъка, като го преценя по-точно, решението да пия подобни неща си е чисто мое)
Основния проблем с тоя антидепресант е, че не мога да пия (особено много). МЪКА. Ще трябва да правим фонд “паметник на трезвия крокодил”…

Около wikileaks тези дни имаше забавно развитие – обвиниха Julian Assange в изнасилване и в рамките на 24 часа отмениха обвинението. Става все по-смешно и по-смешно.

Времето бавно се разхлажда (поне нощем). Очаквам най-накрая да свърши тоя месец и да си дойде есента, тъкмо да повали малко и да измие София (която всъщност е повече от приятна, когато повечето хора са се изнесли, човек спокойно може да си се разхожда).

От проблемите, които дебъгвам в последно време няма нещо особено интересно, последното беше един race condition, предизвикан от странни ftp клиенти.

Продължавам да събирам желание за учебника по мрежова сигурност. Кой-знае, може да го почна пак тия дни.

(едно към едно това, което написах в goodreads. Чудех се дали да не го разширя, но ако го направя, ще е в отделен post, трябва ми още време, за да я смеля)
Една от най-трудно прочетените книги в последно време.

Не защото книгата е лоша или нещо такова – но като за начало е издадена напук на текущата (малоумна) традиция – вместо с дебели страници, голям шрифт и т.н. книгата е с тънки страници, голям формат, 1024 страници, минимални полета и освен трите страници съдържание останалото е плътен текст.
Изобщо да не говорим как постоянно те кара да се замислиш.

Накратко, Стефан Бочев до 1944та е бил секретар в министерството на външните работи. След това работи няколко години в печатница, след което го вкарват в лагерите – първи в една мина, после в Белене. Излиза за малко около 51ва и го вкарват пак, после 53та го освобождават (след смъртта на Сталин, около разведряването) и разказва какво се е случвало след това (колко трудно се намира работа, как е работил като хамалин и т.н.).

Много по-важни са обаче неговите наблюдения и разсъждения. И върху народа ни, и върху тогавашния “строй”, кражбите, откровената некадърност и шуробаджанащина, изстъпленията… Как можем спокойно да погледнем на многото привнесени нашенски неща в комунизма/тоталитаризма като пряко последствие от историята ни след 1878ма и изобщо твърде много неща, които не мога да събера тук.

На моменти книгата става тегава, и може би от една страна би било да я хване някой редактор и малко да я ореже, да махне някои многоточия, кавички и повторения. От друга страна обаче книгата така е автентична, все едно авторът я разказва.

За мен от една страна книгата е прекрасно допълнение на “Задочните репортажи за България” на Георги Марков, от друга – някакъв наш вариант на Солженицин – не толкова подробен и систематизиран, но доста автентичен и ясен.

Може да е трудна за четене, но наистина си заслужава усилието и времето.

Тъкмо взех, че наругах българските автори и попаднах на свястна българска книга, направо да не повярва човек.

Честно казано, очаквах някаква средна по качество боза, но освен, че могат да пишат, авторите са имали и доста добър редактор – няма излишни неща, няма моменти, които ей-така да прескачаш, понеже са някакви скучни и отнесени описания или мисли без връзка с останалото. Чете се на един дъх.

Книгата е най-хубавото описание на алкохолизма, на което съм попадал. Помага и това, че авторът освен алкохолик и писател е и завършил психиатър, което го кара постоянно да се вглежда в себе си и да стига до доста интересни изводи.
(човекът освен това е и поет, но това определено не е развалило книгата)

Хората могат да намерят за донякъде банална историята на поправилия се алкохолик, но на мен лично ми хареса. Може би защото виждам някакви дребни мои преживявания в цялата работа (а и кой ли не е имал дни, в които да се буди с няколко глътки алкохол)…

За съжаление още нямам данни от chitanka.info за трафика им, но и темата взе да ми омръзна, за това само ще публикувам следното:
Издателска дейност за 2009, според НСИ.

На точно тези данни мисля, че може достатъчно да се вярва. Е, както виждате, единственият сериозен спад е през 2000 (основно на тиражите, тогава заглавията са по-малко), от там нататък нивото на издаване в България се е запазило, въпреки кризата и т.н.. Сайтове като читанката има от много време, самата тя е от около 2007 под това си име и не си личи да има особено влияние.

Може ли някой да излезе с по-подробни данни, например за тази година или за продавани книги? Аз съвсем субективно основно виждам как на Славейков са изчезнали в последните години около 5 щанда, които се компенсират от наистина големите книжарници, които се отварят. Честно казано, без данни от книгоиздателите за техни проблеми, не виждам защо точно може да им се вярва. Не казвам, че и читанката е била напълно законна – това може да го каже само съдът, ние можем да си подхвърляме цитати от закони колкото си искаме – но е хубаво да има яснота кой ял, кой пил, кой пиратствал, кой загубил.
(да отбележа. Липсата на растеж 1) не е загуба, 2) е в резултат от отдавнашни калпави практики, довели до това само запалените читатели да си купуват книги.)

И накрая, нещо, което Verena прати – разбивка за цените на книгите в България. В общи линии съвсем ясни неща, но може би някой не е наясно.

Около един post за читанката ми хрумна да напиша нещо за впечатленията си от повечето български автори, понеже поне по мои наблюдения издишат. Много малко от тях стават за четене, а от тези, които стават, малко издават втора книга.

Ще се огранича до живи (поне доколкото знам) автори. Иначе двамата ми любими български автора са Алеко Константинов и Георги Марков – първият е един от най-забавните, които съм чел, вторият в общи линии е дефиницията на правилният стил на писане в българския език.

Рядко добър автор, но с една книга (реално останалото, което е излизало от него следва съвсем същата линия и вече не е толкова интересно) е Димитър Динев, с “Ангелски езици”. Автор, който е успял да се реализира в Германия с истории за България… Човекът има талант да пише, но може би му трябва още някоя тема, защото след първата книга останалото доскучава.

Една много приятна книга беше “Операция Риба” на Петър Копанов. Бях чел нейни варианти в “Тера Фантастика” и беше доста приятно, но това, което излезе на хартия като отделна книга беше абсолютна трагедия и имаше нужда някой добър редактор да мине и да изреже половината от глупостите вътре. Може би даже 2/3. Идеята е хубава и ако се чете само тази част без безсмислените отклонения, книгата минава за добра.

Христо Христов е интересен пример, може би не точно за писател. Той си е по-скоро журналист, книгите му за лагерите, за убийството на Георги Марков и т.н. имат донякъде стила на журналистическо разследване, донякъде на документално-историческо такова. Умее да пише и да не е скучен, интересно дали ще си намери нова тема, след като издаде книгата си за Тодор Живков.

Алек Попов е автор, който доста го хвалят, но въпреки че е сравнително интересен, му липсва дълбочина. Ясно е защо пише, но поне за мен няма нещо, което да те накара да прочетеш още някоя негова книга (а “Мисия Лондон” си е… средна работа, както доколкото разбрах и филма).

Николай Теллалов е автор, успял да издаде няколко книги, които са сравнително добре, но са на средното ниво и малко под него. Серията за дракончето беше хубава, но в един момент го изби на странен патриотизъм, а “10^-9” е ужасно скучно предъвкване на нанотехнологиите и изкуствения интелект. Може би става за деца, аз лично не бих го чел повече.

Не знам дали да броя Иво Сиромахов сред писателите. Смешен е, не омръзва толкова бързо, но някакси е като писач на вицове, не на книги.

Пример за доста добра първа книга на автор е “Съпротива.net” на Христо Карастоянов, за съжаление не съм видял нещо друго от него. Аз лично се забавлявах, докато я четох.

Има и купчина други автори, които съм чел и просто не са ми били достатъчно интересни – Илия Троянов, Ивайло Борисов (страдащ от липса на добър редактор), както и някои, които са ми били интересни, но не ми се занимава да ги споменавам – Палми Ранчев (“Анонимни снайперисти”, средна работа история), Емил Андреев (“Проклятието на жабата”, хубава детска книга). Не знам какво да кажа за нещата на Николай Генчев (който не е тончно писател, а историк) или Георги Данаилов и автобиографията му, пак не минават в категорията на нормалната художествена литература.

Ще се опитам да добавя в goodreads каквото съм чел на български тия дни, някой може да даде друго мнение за тия автори. Аз поне считам, че имаме прилични автори, но нямаме нито един, за когото да се каже “той е наистина добър/велик”. Изглежда критериите ни са се размили и все казваме “той е много добър като за _български автор_”, което ми се вижда обидно и за автора, и за държавата.

Работата е леко утихнала тия дни, та си наваксах с книгите (останала ми е една от списъка, която да захвана и малко се колебая).

Струва си да обърна внимание първо на “Shake hands with the devil” на генерал Ромео Далаир, който е водил мисията на ООН в Руанда по време на геноцида. Дойде ми идеята да я прочета след като прочетох книгата на Гуревич за същия тоя геноцид. В общи линии книгата не е за хора с по-слаби нерви, въпреки че много от зверствата не са описани подробно и са само споменати. Очевиден е провалът на ООН да направи нещо полезно, както и като цяло издънката на външните сили в конфликта, но е още по-очевидна безчовечността на преките участници – от една страна провеждащите геноцида, избиващи хора все едно косят трева, и от друга страна армията на пострадалите, която пък нарочно е забавила нахлуването си, за да може да се получат достатъчно жертви, които да се използват после за политически цели.
Вероятно Хитлер се върти в гроба. За три месеца без никаква техника някакви африканци са успели да избият около 800 000 човека, а той за три годни по разни лагери за унищожение – 2700000… Срам за немската ефективност.

Интересна беше и “The ballad of Abu Ghraib” на Филип Гуревич, около сериозния скандал със затвора в Ирак и отношението към затворниците. Книгата е доста интересна за четене и дава интересна гледна точка за ситуацията в Ирак.

Изчетох и “Шалимар клоунът” на Саламан Рушди, според мен най-добрата му книга, дори от “Сатанински строфи”. Отне ми малко време да му свикна със стила, но като цяло книгата е интересен преразказ на съдбата на Кашмир и прекрасно описание на човешкото и религиозното малоумие, съпътстващо подобни конфликти. Жалко, че не го издават из ислямския свят, книгите му може и да успеят да отворят очите на някои хора…

По някаква причина съм пропуснал да спомена втората книга на Ayaan Hirsi Ali, но нямам и какво да кажа кой-знае колко за нея. Хубаво е да се прочете, може би е още по-хубаво да се прочете от хората, дето отказват да четат. Longanlon казва, че тя е велика феминистка, но “герой” може би е по-точния термин.

В графата на скучните книги – “Между вярата и компромиса: Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989)” на Момчил Методиев ми се видя ужасно слаба. Поне според мен не е направено достатъчно, за да се изяснят различните въпроси, поставени в книгата – използвани са само документални източници от официални архиви, няма провеждани интервюта и не е събирана допълнителна информация, та на моменти човек остава с някакъв отговор, даден от автора, който изглежда като изсмукан от пръстите.

Може да спра да чета за малко и да седна да си напиша лекциите най-накрая…

Снощи се замислих защо ми изглежда, че нашата книгоиздателска индустрия не е добре (без да броим случая с читанката) и стигнах до извода, че те са почти същите като нашата вестникарска индустрия…

Май на всички е ясно как българските вестници са пълни с глупости и нямат нищо общо с изначалната си идея на ясни и безпристрастни новини. Аз вече съм стигнал момента, в който дори от двата вестника, на които обръщам внимание – Капитал и Дневник – чета под 10% от съдържанието.

По същия начин в момента си купувам по-малко български книги, отколкото английски (въпреки, че чета по-бързо на български). За последните няколко месеца съм си взел/прочел около 3-4 книги на български и около 20 на английски (хубаво нещо са доставките от amazon). Издават се основно бози – седнах да прегледам какво ново е излязло на български в последните няколко месеца и само още две книги ми хванаха окото, и двете на историческа тематика – художествената литература е пълен бълвоч, изпълнен с книги за вампири и подобни скучни работи.
(няма да споменавам лавината от псевдонаучни книги, например лечението на рак с древни народни рецепти)

Не винаги е било така – преди 10-15 години си купувах много повече български книги не само защото нямаше други – издаваха се интересни автори (Зелазни, Шекли, Симънс, Брин, даже няколко неща на Стивънсън), издаваха се сравнително редовно и всеки път, като пътувах до София така се натоварвах с книги от “Славейков”, че ми беше трудно да ги нося. В последните години много добре можем да видим как издателите се издънват много жестоко, например “Вузев” с Пратчет – изостават с няколко книги, а последната, която издадоха беше с нечовешки некадърен превод, или “Бард” с Малазанската книга на мъртвите, които забавиха една от книгите с около година и половина. Също така поне от нещата, които аз търся много не се преиздават – много хубавия пример с “Архипелага ГУЛАГ” на Солженицин, който накрая си го взех на английски и после някой добър човек го качи в читанката, за да го прочета и на български.
Някои автори па им издават една-две книги и забравят, например Дейвид Зиндел и Чарлз Строс. Имам половин ред в библиотеката от първи части на някакви фентъзита, на които следващите не са издадени.
На други преводите са такава трагедия, че лошо да ти стане. Чудя се дали да не си купя в оригинал няколкото преведени неща на Алистър Рейнолдс, щото още си спомням как ми се налагаше да си превеждам обратно на английски разни неща, за да им схвана значението.

Има няколко издателства, които се стараят да издават интересни неща, например “Инфодар” (които са и виновните за оня странен превод на Рейнолдс, който споменах по-горе) с Лукяненко и братя Стругацки, или такива, които успяват да издадат книги на време (например “Бард” успяха да издадат “Криожега” преди да излезе на английски, което поне за мен е страхотно постижение).

Честно казано, мисля, че те сами са се докарали до тоя хал. Може да се оплакват как хората не купуват книги и не четат, само дето те не издават нещо, дето става за четене, а боклук, който би отказал всеки желаещ да чете на третата книга.

Update: Не твърдя, че няма смисъл от книгоиздателите. Прочетете по темата серията писания на Строс.

Мислех да пиша по темата Columbine, после ми мина желанието, сега понеже не мога да спя и си пия приспивателното (Lagavulin-а), реших, че мога да се пробвам да изкарам нещо.
(за момента по-малко от половината ми неща тук са писани в не-напълно-трезво състояние, да видим докога ще е така)

Тия дни изчетох “Columbine” на Dave Cullen. Много добро описание на цялото събитие, на събраните доказателства и изследвания, които са правени. Има един прекрасен извод от книгата, който много прилича на нещата, които Брус Шнайер говори по темата за тероризма, кога трябва да се плашим и кога не… Накратко – основната причина за да се случи цялото е сериозното желание на един психопат и един депресивен тип, който е успял да подмами, нищо ново под слънцето и реално погледнато причината за повечето такива събития.
Нямало е тормоз в училище, нямало е влияние на зли компютърни игри, на ужасни групи като Rammstein и какво ли не още. Стандартни психиатрични отклонения, както повечето такива случаи.
Доста интересно е също така да се прочете за реакцията на хората след това, на религиите и как различни хора са се възползвали от трагедията.

В списъка за четене са “Standard Operating Procedure” на Филип Гуревич (за затвора в Abu Ghraib и извращенията на американската армия там) и “Shake hands with the devil” на ген. Romeo Dallaire (генералът, водил мисията на ООН в Руанда). След това ще се хвана да прочета нещо спокойно и леко за почивка. Някъде наоколо стои новопреведената книга на Саламан Рушди, която май пак ще ми дойде разочароваща, една от Ian C. Esllelmont от Малазанския свят, а тия дни трябва да пратят новата на Строс (която е на pre-order).

А аз трябва да взема и да свърша следните неща:
1) да си оправя режима да мога да стана да изнеса едни лекции в около 9-10 сутринта (още не ми е ясно как ще стане)
2) да напиша самите лекции (три на брой)
3) да си планирам ходенето до Варна и престоя там, защото лекциите са там
4) да видя как да не ми се отрази на работата (това е най-лесното, просто ще си нося 3g джаджата)

Вместо това чета разни странни книги и гледам наново целия House (нямах си друга работа, почнах пак първия сезон и както обикновено, трябва да го свърша до край. В момента съм на 17ти епизод от 5ти сезон).

Между другото, издали са Daria на DVD-та, официален release, 5те сезона, двата филма и разни интересни неща около тях. Бих го препоръчал на всеки, като сериал за мислещи хора :) Същото така, може като мен да си свалите отнякъде dvdrip-овете, след като си вземете dvd-тата, по-лесно се гледат.
(сменили са оригиналната музика, но определено не е повлияло зле на цялото нещо)

Спрели са chitanka.info. По ред на номерата важните въпроси:

Някой ако има скорошен backup, да вземе да го качи по torrent-ите някъде. Ще е полезно да го имаме.
(намерих, питайте в thepiratebay за chitanka)

Може да ми споменете, ако чуете за възстановяване на сайта, на мен поне ми беше много полезен.

И сега по политическия въпрос. Всичко това е дело на няколкото хрантутници, дето “защитават авторски права” и правят по една-две акции на година, колкото да се вдигне шум около тях и да не ги закрият, понеже са придатък на BSA и още няколко подобни организацийки. Ще създадат за малко проблем, ще си намерим решение и така.

Аз лично ползвам chitanka-та. Ползвам и bookwarez. Тегля си книги, чета ги, ако си струват и си ги купувам (като ми се очертава да си купя още една библиотека, понеже пак ми свърши мястото). Много от хората, които все още четат книги в България правят като мен, и съответно лесно може да се види как повечето неща, които се поръчват от amazon са книги, а не нещо друго.
(имам и малкия проблем, че доста често ме болят очите и на монитора ми е по-лесно да чета. Ето за това имам кило книги в оригинал, които не съм разгръщал – прочел съм ги от bookwarez и после съм си поръчал хартиените копия, като например “merchant princes” серията на Строс).
Българските издатели се чудят какво да направят, понеже вместо да издават книги за хората, които четат сериозно, са минали към пазара на хора, които четат между другото, по книга на година и съответно издават бозави романчета – наскоро минах да видя какво има на Славейков и не се зарадвах особено… Факт е – аз си купувам вече много малко преведени книги – от около 200-250 книги на година в момента тези на български може да се окажат под 50, точно защото почти нищо свястно не се издава (имам списък to-read в goodreads, може да видите как ми изглежда списъка и дали нещо от там някой някога се кани да го преведе (е, има и някакво количество книги от български автори)).

Не изпитвам някакво съжаление към издателите, честно казано. От много малко от тях съм видял добро отношение към читателя (за момента – май само “Инфодар” и още едно-две останаха в групата на свестните), а за някои ми се случва като видя кое е издателството директно да се откажа да си я купя (например нищо на “Труд” не бих си взел, а “Малазанската книга на мъртвите” си я купувам само в оригинал, вместо от Бард (даже съм си pre-order-нал последната част, излиза януари месец догодина)). Има много обяснения за това колко зле бил пазара, защо трябвало да правят така и така, но в крайна сметка всичко това те сами са си го докарали на главата с действията си (прекрасен пример е невероятната издънка на “Вузев” с Пратчет – пропуснаха 4-5 книги, след което пуснаха превод, който беше нечовешки некадърен, и накараха хора като мен да минат на оригиналите).

Така че – хората, които четем не ни е проблем, че са затворили един сайт. Проблем е, че няколко добри човека ще страдат за доброто, което са ни направили и че ще трябва да се намерят нови хора, които да поддържат такъв сайт.

Тия дни около последния проект стигнах до въпроса “какво точно ми трябва от тия данни, които събирам” и реших да почета малко по темата за статистиката. Мариела ми беше споменала “Head first statistics”, която си намерих на pdf с идеята да си я купя.
Е отказвам да дам пари, по-скоро ще си искам обратно няколкото часа, които ми отне да я издъвча.

Книгата е написана в стил като за 3-годишни малоумни деца. Големи картинки, големи букви, 700 страници отделени за нещо, дето се събира (с повече информация) на около 50 страници. Напълно безсмислени обяснения за елементарни неща, а новите неща, които научих от там могат да се съберат на 1 страница с голям шрифт (няколко формули по темата за корелация и стандартно отклонение, които и са сравнително прости). Дори като човек, който не е стигнал до университетския курс по статистика (беше в 3ти курс) и който е пълна трагедия във висшата математика цялата книга ми се струва силно обидна и безсмислена.
Като цяло O’Reilly много ми паднаха в очите с тая книга.

Като цяло идеята може да се опише като “некадърни хора от хуманитарни специалности се опитват да обяснят някаква точна наука с трагични резултати”. Имаше един прекрасен термин, на който попаднах в BOFH първо, “huggy-feely crap”. Разбирам, че някои хора имат проблем с разбирането малко по-сух текст, но отговорът на този проблем не е да се разлигавва и разводнява материала, а просто да се подреди малко по-добре, както и хората да се научат да обмислят внимателно това, което четат. На мен може да ми отнема около час да прочета 100 страници художествена литература, но не ме притеснява, когато 2-3 страници пак ми отнемат час да ги прочета и осмисля (отнема прилично време човек да си изгради представа за някои абстракции :) ).

Вероятно ще ми бъде обяснено, че нищо не разбирам от преподаване и учене, и може би донякъде е вярно. От друга страна обаче виждам резултата и как опитите да бъде опростен материала водят до опростени хора.

Открих преди малко, че съм си свършил едната бутилка Lagavulin и отворих следващата, тъкмо повод да попиша малко.
(хубаво е човек да планира собствения си алкохолизъм. Ще взема да поръчам още две тия дни)

Тия дни проведохме с моя доктор един експеримент. Аз твърдях, че от витамин C ме заболява главата и ми се усилва зверски чуствителността на дясната страна на лицето (т.е. невралгията) и той се съгласи с мен, че това звучи адски тъпо и невероятно. Съответно той взе 4 капсули от нещо, изпразни ги, напълни две (без да гледам аз) с витамин C и ми ги даде за няколко дни да пия и да видя дали ще позная кои кои са.
Познах.
Съответно, ще се мисли защо става така (той има няколко идеи), вместо да бъда пратен на психиатър.

Започнах серията за “Merchant princes” на Чарли Строс и стигнах до третата книга – не може да се отрече талантът на тоя човек, както и способността му да прави истински и задълбочен research на това, за което пише. Обичам прагматизма му :) Ще видя кога ще си поръчам хартиените книги, все още ми е далеч по-лесно да си чета на монитора.

И на съвсем трета тема и съвсем накратко (понеже е от нещата, които (все още) не разбирам достатъчно), странно действа на възприятието да се опиташ да свириш нещо, което си слушал дълго време и ти е харесвало. Откриваш нови моменти в него, които са ти убягвали, нови идеи, както и колко си далече от тия хора.
(поне за свиренето на интересни неща де, има някои бас линии дето са точно като от вицовете за басисти, например тая на Orgasmotron)
А може би трябва да отделя малко време и да не се опитвам да свиря неща на Tool.
Усещането не е ново – случвало ми се е по същия начин като си подкарах първия BBS, като почнах да съм доставчик на Internet и т.н. – в момента, в който се озовеш от другата страна на барикадата, получаваш един допълнителен и просветляващ поглед върху нещата.
(остана да пробвам да пиша книги, сигурно ще се организират хората и ще ме изгорят на клада, особено ако са чували как свиря и си представят подобни резултати в текстов вид)

Продължавам да следя процеса срещу Радован Караджич, но за него вероятно ще пиша по-нататъка.

Имах желание да напиша нещо по-подробно по темата за вчерашния ден за портрет на Мохамед (пророкът на Исляма), но ще се огранича в следните няколко реда:
@:-|<
Това е портрет на Мохамед. Ако това ви обижда дотолкова, че да вдигате шум, забранявате на хората да правят така и заплашвате със саморазправа, моля, самоубийте се тихичко и ефективно, давейки се в тоалетната, понеже само хабите кислорода на планетата. Имаме си достатъчно машини за превръщане на храната в лайна и без вас.
Бивайки чел Корана и неща около него съм напълно съгласен с Аян Хирси Али – “Мохамед е бил тиранин и педофил”. Нещата, дето могат да се кажат за фанатичните му последователи са още по-неприятни.

(както писах преди няколко часа в едно писмо, след като половин час дъвках две изречения “отивам да проверя дали не са ми пораснали броколи вместо мозък”. Приемете това мое хипотетично заболяване като възможна причина да пиша по-зле от обикновено (доколкото е възможно))

Приключих книгата преди малко, но тоя post се пишеше в главата ми горе-долу от първите 20 страници, които прочетох. Първото нещо, на което искам да се спра (и на което по принцип се спирам последно) е начинът на писане на автора и по-специално – способността на автора да е максимално честен с читателите си. Лифтън още в увода обяснява как това, че е евреин има отражение върху цялото му изследване и върху разговорите му с хората – били те докторите-нацисти или оцелелите от лагерите. През цялата книга може да се види неговата гледна точка, но е ясна, изчистена и човек може да се абстрахира от нея, ако реши. В чисто професионалните му обяснения (цялата последна глава например, за психологията на геноцида) може да се види съвсем лесно чистата наука и ако има нещо отделно от нея.

Основна цел на книгата е да разбере как нацистките лекари – хора, на първо място лекари, положили Хипократовата клетва и влезли в тази професия, за да спасяват животи – са станали участници и извършители на масови убийства и различни медицински експерименти. Разговарял е с доста немски лекари, работили в лагери (някои от които след войната са съдени и лежали в затвора), оцелели затворници, както и една специфична група оцелели – затворници-лекари, които са се грижели за популацията в лагерите и са били по-близки до нацистките лекари.
Книгата отделя внимание на два “етапа” – единият е изобщо началната идея за “евтаназия” (в техния смисъл на думата – избиването на болни, за които нищо не могат да направят, по-точно психиатрични пациенти) и реализацията и в различни болници, а втория – за цялата машина за експлоатиране и избиване на хора в Аушвиц-Биркенау. Има много неща по темата за личното участие на докторите в убиването, за “дублирането” на личността (не съм сигурен, че терминът е такъв на български), за различните убийства – от селекцията на пристигащите – кои да ходят да работят и кои директно в газовите камери – до инжекциите с фенол в сърцето или експериментите.

Книгата си струва да се прочете. Най-малкото заради това, че през повечето време си задаваш въпроса “А аз какво щях да направя в тази ситуация” и заради неприятните отговори, които се получават…

… и да се завърнем от мъртвите (или просто преработените).

(нарекоха ме наскоро книжен плъх, а аз в последните седмици почти не успявам да чета)

Anyway, успях най-накрая да издъвча първи том на “Комуналния капитализъм” на Румен Аврамов. Определено има нужда да се прочете, дава страхотен поглед в/у икономиката на България от 1878 до 1944, с препратки до наши дни (и е страшно колко неща са останали същите).

Изчетох и книгата на Philip Gourevitch за геноцида в Руанда и сериозно се замислих дали да я препоръчам на някого. Много е интересна, много добра, но същевременно и много тежка. Вероятно не е за хора със слаби нерви.

А аз след като се освестих от крокодиловден пак се потопих в стандартните простотии – преди час-два най-накрая всичкия ми monitoring светна в зелено и мога да си седя спокойно и само да чакам да се случат разни работи (има поне 3-4 дни преди момента с ругаенето на разни хора, че не са си свършили работата на време).

Godsmack се оказаха донякъде интересни за свирене – открих една доста по-точна таблатура на Serenity (която няма нищо общо с предишната) и в момента се опитвам да разбера как точно трябва да е ритъма на една от секциите. Може би малко повече спокойствие ще помогне :) Издирвам също таблатури на Killing joke, но за момента никакви не намирам (има само малко за китара и толкова).
Успях да си изтормозя ръцете повече, отколкото някога съм успявал с клавиатура.

Годината ще се окаже хубава за моето слушане на музика – след като си взех билети за Rammstein и Therion, чакам да пуснат и за Gotan Project (ще гостуват на Park Live Fest). Още един-два концерта и ще вземе да ми свърши лимита за социални събития :)

Написах review в goodreads, но толкова хубава и важна книга не може да се размине с толкова малко.

“Промиване на мозъци” на Робърт Дж. Лифтън (оригинално заглавие “Thought reform and the psychology of totalism”, Robert J. Lifton) е едно изследване на хора, напуснали Китай около 1950та година и минали през тамошното “превъзпитание”. Авторът е говорил с около 25 “западняци” (европейци и американци) и около 15 китайци, които по някакъв начин са минали през различните места за промиване на мозъци (западняците – основно затвори, китайците – университети и обществото им като цяло).

Втора и трета част на книгата описват преживяванията на тези хора (включително и на една група от шестима западняци, динамиката на която се оказа адски интересна), какво представляват самите хора (авторът е светило-психиатър, все пак) и как взаимодействат техните характери с цялата система. Има хора, които са се поддали, има хора, които са станали още по-големи противници на режима, има такива, които са объркани. Проследено е какво се е случило с тях след 3-4 години (резултатът определено не е в полза на промиването).

В четвъртата част на книгата е направено едно обобщение – описани са признаците за познаване на един такъв култ, направени са сравнения с религии, наука и т.н., както и се описват основните проблеми на тоталистичната/абсолютната мисъл. Книгата не дава директни оценки – на няколко места може да се срещне как цялостното въздействие на “промивката” е имало нови и интересни ефекти върху хората – но сама по себе си много добре обяснява принципа на действие и ефекта от подобни мисловни течения и действия.

Ако някой ден започна да правя курс по критична мисъл/цинизъм, това ще е една от книгите, на които ще се базирам и които ще са в задължителната литература.

Update: Оправих името на автора, Lifton, не Lipton.

(подредих си най-накрая библиотеката, имаше нужда)

Вместо глупости или да ругая някого (така за разнообразие) ще взема да напиша нещо хубаво. Става въпрос за единствената социална мрежа, която ми е истински полезна и която ползвам.
(сега погледнете пак заглавието, убедете се, че това е моя блог и продължете)

Става въпрос за goodreads. Идеята и се върти около книгите, кой какво е чел и какво чете, как го оценява, какво мисли по въпроса и т.н.. Има достатъчно удобен интерфейс за целта, включително и масов import чрез csv файлове (аз в началото сканирах ISBN баркодовете на повечето книги, които имах под ръка и така отбелязах какво съм чел), добро търсене и като цяло не лази по нервите (няма неща като “трябва да click-на хиляда пъти, за да направя A”). Има добри update-и кой какво е прочел или отбелязал (понякога малко дълги, особено като се появи някой нов приятел и отбележи 200-300 книги).

При мен двете най-удобни неща са, че намирам нови книги за четене (има големи списъци по разни признаци, както и по това кой какво чете) и че мога да препоръчвам неща за четене на хората. Също така доста помага да видя какво си заслужава да го опиша в блога – вместо половин час да си припомням какво точно съм чел в последния месец, поглеждам и веднага се сещам за какво ставаше въпрос и доколко ми е харесало (както и мога да си копирам review-то, което съм писал като начален вариант на posting-а :) ).

Важен момент е и минимализма – в общи линии човек има книги, автори, цитати, приятели и не много повече. Няма глупости от типа на кампании, игрички, приложения и т.н. (или и да има, не са се добрали до мен, което пак върши работа), не съм попадал на spam, изобщо – радост за душата, нещо работещо :)

Остана да зарибя още няколко човека да си направят account-и…

Явно няма да стане да пиша само в goodreads какво съм прочел, някои книги искат по-сериозно внимание. Също така може би е добра идея да не оставям един post две седмици да гние (и да прочета 7-8 други неща през това време).
(с това четене на монитор определено си върнах старата скорост на четене и удоволствието от него)

Едната книга е “Infidel” на Ayaan Hirsi Ali – чисто и ясно обяснение за това какво е жената в ислямския свят и за основните идеи на исляма. Като притежател на два корана и чел и други неща по темата не се съмнявам особено много в нещата, които е написала. Друг много показателен факт са многото заплахи за живота и и това, че един от хората работили с нея – Тео ван Гог – е бил убит от силно вярващ мюсюлманин (т.е. тъп като галош нецивилизован нещастник). На фона на това не е особено учудващ отказът на швейцарците за строеж на нови минарета и като цяло засилващите се негативни настроение към исляма в Европа – трудно е да съчувстваш на хора, които смятат целия ти начин на живот за подлежащ на унищожаване.
(чудех се колко ли ще струва да се издаде на български. Някой да има идея?)

Второто нещо, за което си струва да пиша е “Sandman” на Нийл Геймън. Става въпрос за комикс за не-точно-богът на сънищата и … реално не се поддава на разказване, без да издам твърде много. Би могло да докара спокойно кошмари на повечето хора с графичността си :) Най-важното нещо обаче е, че историите вътре и произведението като цяло имат нещо много истинско в себе си, неподправено и реално – колкото и странно да звучи това, казано за една фантастична история.

За сметка на това третото нещо, за което ще пиша – “Flatland” на Едуин Абът – има друг начин на въздействие. Книга на тема геометрията и да речем тоталитаризма, и поне на мен първата и част може да ми докара кошмари (за разлика от Sandman). Малко неща са ми по-гадни от издигането на очевидно грешни идеи в култ и убиването на всякаква възможност за критика.
(Честно казано, даже не ми пука особено за това колко са грешни идеите – дразни ме неспособността на хората да се съмняват. Кога най-накрая ще почне да се преподава критична мисъл в училище?)

Между другото прочетох и Battle Royale на Koushun Takami – едно време бях правил опит да гледам филма, но не ми беше толкова интересен, колкото книгата (която не може да се отрече, че е писана като да се филмира). Интересна антиутопия и в общи линии интересен поглед върху стари познати идеи.

Открих две други неща на Геймън, които не бях чел – “The Anansi Boys” и “The graveyard book”, като втората се оказа наистина добра. Геймън е може би най-добрия разказвач на приказки, на който съм попадал и се чудя дали след години няма да го давам да го четат деца наравно с братя Грим например…

Накратко мога да спомена:
“Clockwork Orange” (“Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бъргес) – не лоша книга, крив език на писане (добре, че имам някакво понятие от руски), има идея успява да я обясни накратко. Нищо особено не ми се видя.
“Heart of darkness” на Joseph Conrad – рядко ми се случва да кажа, че филм е по-добър от книга, но “Apocalypse Now” бие книгата по всички параграфи. Става, но определено не грабва достатъчно и стилът е малко неудобен за четене.
“Logan’s run” на William F. Nolan – много екшън, твърде малко описание на антиутопията (идеята не е лоша, но има малко дупки в нея). Става за филм, не за четене.
“April fool’s day” на Josip Novakovich – книга за живота в Югославия, доста ми хареса. Някои от нещата бяха много родни и познати, някои не, но си има от всичко, включително и доста забавен край.
“See no evil” на Robert Baer – мемоарите на агент на ЦРУ, доста интересни и с интересна гледна точка за тероризма. Въпреки че на моменти може да изглежда предубеден, мисля, че всъщност излага една доста балансирана гледна точка.
“Albion” на Alan Moore и Leah Moore е интересен и доста кратък комикс, става за разнообразяване, но е наистина твърде къс за това, за което иска да говори.

И да завърша с това, което наистина много ме зарадва и завърших преди малко – “On writing” на Стивън Кинг. След “Клетка” и “Романът на Лизи” си мислех, че наистина е забравил да пише, но това определено много ми хареса (имаше моменти с удряне по челото, имаше смях, имаше и неща от типа “ами да, то не се ли прави така по принцип”) и ми докара желание да хвана “Under the dome” (което преди малко дойде), нямаше как да не се изкуша – нова книга, над хиляда страници…

И един update по темата за раздаването на книгите:

Двайсетина вече са раздадени, има още коло 65 са обещани и около 80 останали.

Ето го списъкът в html или в ODS формат (ако някой е пропуснат – казвайте).

Така като си гледам заниманията, мисля тая седмица пак да занеса един куп книги до ИББ, и за останалите – да измисля някакъв куриерски вариант (т.е. да ви дам моя адрес и да пратите някой куриер да ги вземе) или просто да се хареса едно място, в което да оставя няколко десетки килограми книги и хората да минат да си ги вземат (но още го мисля).

Поради липсата на място в библиотеката си, затрудненият в четенето на хартия и по принцип желанието ми да давам на хората четиво, реших да раздам книгите, които не бих седнал да чета пак.

Според мен да се изхвърлят книги си е престъпление, да се използват за подпалки също, а да се използват за тоалетна хартия – опасно за задника ви (не е ясно какво има в мастилата, а хартията не е особено мека). Моят болен мозък счита, че книгите са за четене и с тази цел ги раздавам – на хора, които биха ги прочели. Някаква част от тях спокойно могат да идат да ги четат в някое училище децата, има доста подходящи.

Запазвам си правото да дам или да не дам определена книга на някой – определено няма да дам коранът и библията на някой сериозно вярващ, който смята, че ги спасява, например. Няма да ги дам и на някое училище, както и не бих им дал някои от по-глупавите книги (не искам да ги откажа отсега да четат :) ).

За метода на даване – по принцип мога да нося някаква част на събития като ИББ или #tbb, приемам идеи (имайте в предвид, че съм нечовешки мързелив).

Финално – ето го и самия списък, от време на време ще отбелязвам кои съм раздал.

Update: самия списък в ODS формат, за по-лесно търсене и т.н., с кое на кого е обещано. И понеже се получават много колизии (и защото списъка е обявен на две места), вижте тая тема в anime.ludost.net и ако искате обсъждайте там кой коя какво :)

Първата работна седмица от годината не се различаваше по нищо от последните. Лудница, неща за довършване, неща, дето са останали от миналата година и т.н., и т.н.. Счетоводни, социални, легални и малко технически проблеми. Все повече се убеждавам, че като количество свършена работа празниците са подобни, само дето е малко по-спокойно. Кривото е, че и хората, от които завися за разни неща също са претоварени и всичко се движи доста по-бавно, отколкото бих искал (и подминава даже и средно-параноичните срокове, които бях си задал). МРАЗЯ.

Пуснах днес да се кодират записите от първа зала от OpenFest 2009, понеже досега си бях играл с тия от втора и там има един наистина много гнусен проблем. Ако някой има желание да се занимава с около 170GB файлове със странни дупки в audio-то, които карат mencoder да прави глупости или да crash-ва, а разни версии на ffmpeg-а – само да crash-ват, да каже.

Започнах пак да играя тенис на маса и се оказа, че не съм загубил много форма. Лошото обаче е, че от 4 дни игра (единия не остана време) имам един загубен гейм и нито една загубена игра, т.е. колегите определено трябва да се стегнат.
(да, на вас говоря, това на нищо не прилича :) )

Мързи ме да пиша какво чета (който иска, може да види в goodreads, гледам да пиша по малко за книгите) и в момента имам нужда да сменя вълната след две книги на Маркес и “Мадам Бовари” (последната я прочетох основно щото се води класика). Твърде много сладникавост и любовни истории на едно място ми се събраха. Ситуацията се усложнява от това, че почти вече не чета на хартия заради главата.
(та, приемам идеи)

Смятам, че съм открил най-добрия за мене метод за четене.

Текстов файл, на моя лаптоп, с gedit или gvim. Тъмносив фон, светлосиви букви. От време на време трия от където съм стигнал до началото, за да си отбелязвам докъде съм стигнал. От време на време превключвам на пощата, messenger-а или browser-а, за да видя какво става. Като реша да спра, само пак трия до началото и записвам файла.
(втори вариант, по-лош е да чета в browser-а, но не е толкова удобно).

Оказва се например, че ми е по-удобно да scroll-вам, отколкото да прелиствам страници. Мониторът на лаптопа ми е това, с което очите ми са свикнали – белия фон на книгата ми е по-ярък и по-дразнещ, а всичките reader-и се опитват да докарат вида на книга (в което поне аз не виждам смисъл). С книгата не е удобно да поглеждаш монитора от време на време, понеже ти е промяна във фокусното разстояние и допълнително натоварване за очите.
(както и да го погледна, чета по-бързо на монитор, даже на английски докарвам близо до 100те страници на час)

Слушал съм бая хора (които работят в IT-то) да обясняват как просто не можели да четат книги на монитор, което аз намирам за пълна глупост – изкарваме по поне 8 часа на ден пред тоя монитор, свикнали сме с него, и ако по принцип ни трови очите (защото например хората са идиоти и продължават да работят на ярко бял фон с черни букви и да си вадят очите), то що не направим нещо по въпроса с настройката и т.н.? Даже и аз не изкарвам толкова време в четене на книги, колкото в правене на различни неща пред тоя монитор.

Колкото до формата – текстовият е универсален. Аз искам да чета книгата заради съдържанието и, не заради оформлението. Понякога директно хващам някакъв pdf файл, обръщам го в текст, сгазвам го ако трябва през нещо, което да оправи новите редове както ми харесва на мен и пак си го чета в текстовия редактор.

Както е тръгнало, ще си купувам книги само за да може да се плаща за труда на автора и т.н., а ще си ги точа да ги чета на монитора, в моя сив свят, където да изпъква важното – съдържанието :)